Брандън Сандърсън
Героят на времето (51)

48.

Щом бъде „освободена“, Гибелта може да въздейства на света директно. Най-очевидният начин е като увеличи продукцията на саждивите кратери и учести разпукването на земната кора. По мое мнение голяма част от енергията на Гибелта през тези последни дни е насочена именно към тези задачи.

Но тя също така може да въздейства и да контролира много повече хора, отколкото преди. Ако по-рано е управлявала само неколцина избраници, сега е в състояние да командва цели армии колоси.

Изминаха няколко дни. Вин все повече съжаляваше, че беше ритнала фенера. Опита се да го запали, след като го намери пипнешком. Но маслото бе изтекло. Тя бе пленница на мрака.

С едно създание, което искаше да унищожи света.

Понякога й се струваше, че го усеща, че долавя пулсации наблизо, че то я наблюдава беззвучно. Но друг пък от Гибелта нямаше и следа. Изглежда, стените не бяха пречка за нея. Когато изчезна за пръв път, Вин почувства облекчение. Но малко след това чу в главата си гласа на Рийн. „Не съм те изоставил — каза той. — Винаги ще съм тук“.

За миг се ужаси, че Гибелта й чете мислите. Всъщност не беше никак трудно да се досети какво си мисли Вин. От друга страна, тя си даваше сметка, че не е възможно Гибелта да е разговаряла с нея всеки път, когато бе чувала гласа на брат си. В много от случаите споменът за него се пробуждаше от конкретен случай, в отговор на неща, които правеше. Тъй като Гибелта не можеше да чете мисли, вътрешният монолог едва ли бе нейно дело.

Но не можеше да отрече, че Гибелта също бе присъствала в ума й. Не знаеше само от колко време. Все пак се надяваше, че лорд Владетеля е бил прав в преценката си за нея. Защото в противен случай бе по-добре да забрави всякаква надежда. Всеки път, когато я заговаряше, Гибелта разкриваше по малко от природата си. Неща, които биха могли да й помогнат в търсенето на способ да я победи.

„Да я победя? — помисли си Вин. — Това е природна сила, не човек. Как мога да си помисля, че ще победя такова нещо?“

Беше ужасно трудно да отчита хода на времето в непрогледния мрак и тя се ориентираше единствено по периодите, в които й се доспиваше.

„Всички смятаха лорд Владетеля за божество — напомняше си непрестанно. — А аз го убих“.

Гибелта веднъж вече бе попадала в плен. Това означаваше, че може да бъде победена — или поне затворена. Но как да затвориш абстрактна сила? Тя бе в състояние да й говори дори когато е в плен. Само дето думите й тогава нямаха същата сила. Гибелта се бе проявявала по-скоро като неясно въздействие и бе карала малката Вин да смята, че е израз на спомените за Рийн. Сякаш… бе въздействала върху чувствата й. Дали това не означаваше, че използва аломантия? Все пак наистина излъчваше аломантични пулсации.

„Зейн чуваше гласове — спомни си Вин. — Точно преди да умре сякаш разговаряше с нещо“. Усети, че я побиват тръпки, и се притисна в стената.

Зейн беше луд. Може би това нямаше никаква връзка с гласа на Рийн. Ала съвпадението изглеждаше прекалено голямо. Зейн се бе опитал да я накара да тръгне с него, да потърсят източника на пулсациите — същите тези пулсации, които по-късно я бяха отвели при Гибелта.

„Значи Гибелта е в състояние да ми въздейства независимо от разстоянието и преградите. Само че сега, когато е свободна, може да се проявява по-открито. Възниква нов въпрос. Защо вече не е унищожила всички ни? Защо си играе с нашите армии?“

Отговорът можеше да е само един — поне най-очевидният отговор. Вин усещаше неотменното желание на Гибелта да руши. Струваше й се, че знае какво мисли. Какво желае. Към какво се стреми. Щом все още не бе постигнала целта си, това означаваше само едно — че не може. Че е възпрепятствана. Ограничена до непреки, умерени начини на разрушение — като саждопадите и засенчващите светлината мъгли.

И все пак в края на краищата тези методи щяха да се окажат ефективни. Освен ако Гибелта не бъдеше спряна. Но по какъв начин?

„Била е затваряна и преди… но как е станало това?“ Навремето тя подозираше, че тъкмо лорд Владетеля стои зад пленничеството на Гибелта. Но се оказа, че греши. Когато лорд Владетеля се отправил към Кладенеца на Възнесението, Гибелта била там. Затворена. Лорд Владетеля, тогава наричан Рашек, тръгнал на пътешествие с Аленди, с намерението да убие предполагаемия Герой на времето. Целта на Рашек била да спре Аленди, за да не направи това, което по-късно бе направила тя — да освободи неволно Гибелта.

Колкото и да бе иронично, беше по-добре, че силата е била получена от егоистичен човек като Рашек. Защото един егоист ще задържи силата за себе си, вместо да се откаже от нея и да освободи Гибелта.

Както и да е, важното бе, че Гибелта била затворена преди началото на това прословуто пътешествие. От което следваше, че Дълбината — или мъглите — не са свързани с нея. Или поне че тази връзка не е толкова естествена, колкото й се бе струвало. Не освобождаването на Гибелта бе подтикнало мъглите да започнат да излизат денем и да убиват хора. Напротив, дневните мъгли бяха започнали да се появяват близо година преди тя да освободи Гибелта и да убиват хора часове преди Вин да открие пътя към Кладенеца.

„Добре, но какво ще правя сега? Гибелта е била затворена от много време. Пленена от нещо, което — може би — бих могла да открия и да използвам отново?“

Стана — от неподвижното седене безпокойството й само нарастваше — и закрачи, като плъзгаше ръка по стената.

През първите дни от пленничеството си беше изучила пипнешком подземието. Беше огромно. Но и без това нямаше какво да прави. За разлика от скривалището в Ортьо, това тук нямаше водохранилище. Още първия ден Вин установи, че Йомен е наредил да изнесат всички бъчви с вода от мястото им в далечния десен ъгъл. Беше оставил консервираните храни и другите припаси — подземието бе толкова голямо, че изнасянето на всичко би отнело много време. Ето защо се бе ограничил само до водата.

Това изправяше Вин пред нов проблем. Тя продължи покрай стената до един стелаж, където бе оставила отворена консерва с варено месо. Дори с помощта на пютриум й бе отнело доста време да я отвори. Йомен се бе досетил да премахне всички инструменти, които би могла да използва за тази цел, а на Вин й бе останала само една стъкленица с пютриум. През първия ден бе отворила десет консерви, като използва останалия в тялото й резерв пютриум. Но тази храна бе вече на привършване, а и жаждата й нарастваше — вареното месо всъщност дори я усилваше.

Взе отворената консерва и хапна само една хапка. Оставаше съвсем малко на дъното. Вкусът на месото й напомни за глада, който започваше да се изравнява по сила с жаждата. Вин си наложи да не обръща внимание на желанията си. През цялото си детство бе гладувала. За нея това не беше нищо ново, макар оттогава да бяха изминали години.

Продължи покрай стената, докосваше с пръсти неравната й повърхност. Хрумна й колко хитър е този начин да се отървеш от един Мъглороден. Йомен не можеше да я победи и вместо това я бе хванал в капан. Оставаше му да чака, докато тя умре от глад и жажда. Просто и ефективно.

„Може би Гибелта говори и на Йомен. И пленничеството ми тук е част от нейния план.

Какъвто и да е той“.

Защо Гибелта бе избрала тъкмо нея? Защо не бе отвела някого другиго при Кладенеца на Възнесението? Някой, който се управлява по-лесно? Тя разбираше защо Гибелта е избрала Аленди преди толкова много години. По времето на Аленди Кладенецът е бил високо в планините. Пътят до него е бил дълъг и труден и Гибелта се е нуждаела от подходящ човек, който да оцелее по време на експедицията.

Но във времето на Вин Кладенецът по някакъв начин се бе преместил в Лутадел. Или може би Лутадел е бил построен върху Кладенеца на Възнесението. И в двата случая той беше там, точно под двореца на лорд Владетеля. Защо Гибелта бе чакала толкова дълго, преди да се освободи? И защо, от всички хора, бе спряла избора си на Вин?

Поклати глава и осъзна, че е стигнала до целта — единственото интересно нещо в просторното подземие. Метална плоча на стената. Вдигна ръка и плъзна пръсти по гладкия стоманен лист. Не беше запален читател и изминалата година — прекарана във войни и пътуване — не й бе дала възможност да се промени. Ето защо й бе отнело доста време да прокарва пръсти по браздите на плочата, за да разбере какво е написано на нея.

Нямаше карта. Или поне нямаше такава като в предишните подземия. Вместо нея бе изрисуван обикновен кръг, с точка в центъра. Вин не знаеше какво може да значи това. Текстът също бе объркващ. Вин плъзна ръка по надписа, макар отдавна да бе наизустила текста.

Аз не оправдах надеждите ви.

Подготвих тези подземни скривалища, като си давах сметка за назряващото бедствие и с надеждата, че ще успея да открия някаква тайна, ако онова същество ме надхитри. Но ръцете ми са празни. Не зная как да го победя. Единственият начин, за който се сещам, е да го задържа, като взема силата при Кладенеца в себе си, когато то се върне.

Но ако четете това, значи не съм успял. Значи съм мъртъв. Докато пиша тези думи, не ми се струват толкова трагични, колкото бяха за мен преди. Не бих искал да си имам работа с това създание. То е мой постоянен спътник, глас, който непрестанно ми шепти, съветва ме да руша, моли ме да го освободя.

Страхувам се, че е покварило мислите ми. Вече не зная какво мисля аз, но затова пък чувам постоянно неговия глас. След осемстотин години подобно изтезание ми е трудно да вярвам дори на себе си. Понякога чувам гласове и решавам, че съм се побъркал.

Сигурно това ще е за предпочитане.

Зная, че за да бъдат съхранени, тези думи трябва да бъдат изписани върху стомана. Изписах ги на стоманен лист, а после наредих да ги инкрустират върху плоча, макар че с това щях да разкрия слабостта си пред собствените си свещенослужители. Съществото ми шепнеше, че съм глупак, задето проявявам слабост пред подчинените си.

Тъкмо по тази причина реших да прибягна до плочата. Ако не друго, така поне го ядосах. Напълно основателна причина, струва ми се. Хубаво е, че някои от най-верните ми жреци знаят за моята слабост — ако не за друго, поне за оцеляването на империята, в случай че се проваля.

Опитвах се да бъда добър водач. В началото бях твърде млад, твърде гневен. Направих грешки. Но въпреки това се стараех. Едва не унищожих света с моята дързост и продължих в същия дух през цялото си управление. Бих могъл да се справя по-добре. Ще се справя по-добре. Ще създам земя на реда и закона.

Чудя се обаче каква част от тези мои мисли отговаря на първоначалните ми намерения. Имаше периоди, през които империята ми изглеждаше остров на покоя и справедливостта. Но ако наистина бе така, защо не можех да спра бунтовете? Тези хора не са в състояние да ме победят и се налага да ги екзекутирам всеки път, когато се надигнат. Не виждат ли колко безупречна е моята система?

Както и да е, това не са оправдания. Не искам да се оправдавам, защото аз — в известен смисъл — съм божество. Но зная, че има нещо по-велико и от мен. Ако мога да бъда унищожен, то ще е причината за моя крах.

Не зная какво да ви посъветвам. То е по-силно от мен. По-силно е от този свят. Дори твърди, че го е създало. Рано или късно то ще ни унищожи.

Може би тези складове ще помогнат на човечеството да оцелее малко по-дълго. Може би не. Аз ще съм мъртъв. Съмнявам се, че това ще ме интересува.

И все пак се безпокоя. Защото вие сте мои поданици. Аз съм Героят на времето. Това трябва да означава някой, който живее поколения наред — някой като мен.

Но знайте, че могъществото на това създание не е безкрайно. За щастие успях да скрия тялото му добре.

И това бе краят. Вин чукна ядно с юмруче по плочата. Всичко в тези думи подклаждаше отчаянието й. Лорд Владетеля ги бе повел към това грандиозно издирване на истината, а сега, на самия край, не предлагаше никаква надежда! Елънд залагаше толкова много на тази плоча, а тя се оказа безполезна. Другите поне съдържаха някаква полезна информация за нови метали и прочее.

„Аз не оправдах надеждите ви“. Изпълваше я отчаяние при мисълта, че бе изминала толкова дълъг път, за да открие, че лорд Владетеля се е озовал в безизходица също като тях. Ако бе знаел нещо повече — както се подразбираше от думите му, — защо не го бе споделил с тях в текста на тази плоча? И все пак тя усещаше неговата неуравновесеност, люшкането между разкаяние и надменност. Може би това бе израз на влиянието на Гибелта върху него? Или просто винаги е бил такъв. Както и да е, Вин подозираше, че лорд Владетеля не би могъл да й каже нещо повече, което да бъде от полза. Беше свършил своята част, бе задържал Гибелта в плен близо хиляда години. Беше понесъл покварата й въпреки риска да обезумее.

Ала това не прогонваше отчаянието й. Лорд Владетеля бе имал хиляда години, за да се безпокои за това, което ще последва, ако бъде убит, преди силата да се завърне в Кладенеца, и дори той не бе успял да измисли решение на проблема.

Тя вдигна глава към плочата, макар да не можеше да я види в мрака.

„Трябва да има някакъв начин!“ — помисли си. Отказваше да приеме внушението на лорд Владетеля, че са обречени. Какво пишеше най-отдолу? „Успях да скрия тялото му добре“.

Това бе най-важната част. Само че Вин…

Нещо изшумоля в мрака.

Вин се извърна, стиснала последната стъкленица. Близостта на Гибелта я изнервяше. Чуваше тупкането на сърцето си, докато се вслушваше напрегнато в мрака.

И чу и нещо друго — стържене на камък в камък.

Вратата на подземието се отваряше.