Брандън Сандърсън
Героят на времето (48)

45.

Когато човек владее определена сила — като аломантията — и в тялото му бъде вкаран клин, тази сила става дваж по-голяма, отколкото при друг аломант.

Ако инквизитор е бил Търсач преди промяната, след това ще притежава подсилена способност за употреба на бронз. Този простичък факт обяснява как мнозина инквизитори могат да проникват през медните облаци.

Вин спря атаката си, стъпи на земята и се втренчи невярващо в брат си.

Рийн, озарен от трепкащата светлина на изгасващия фенер, изглеждаше почти както го помнеше. Изминалите години, разбира се, бяха оставили отпечатъка си — беше по-висок и плещест, но имаше същото сурово лице, неспособно да се усмихва. И позата му бе същата — скръстените на гърдите ръце и неодобрителният поглед.

Сякаш всичко се пробуди в нея. Неща, които смяташе, че е забравила, затворила в някое далечно кътче на съзнанието си — тежката му ръка, суровите му критики, острият му език, нескончаемите местения от един град в друг.

Но пробуждането на тези спомени имаше и друг ефект. Тя вече не беше малко момиче, понасящо ударите му с изплашено мълчание. Вин вече ясно осъзнаваше, че в по-голямата си част действията на Рийн са били диктувани от неговия страх. От опасенията му, че нечистокръвната му сестра аломантка може да бъде разкрита и убита от Стоманените инквизитори. Пребиваше я всеки път, когато тя се изявяваше по някакъв начин. Крещеше й, когато проявяваше прекомерна самоувереност. Караше я да се местят всеки път, когато се боеше, че Стоманените инквизитори са ги надушили.

И накрая бе загинал, за да я защити. Беше я заразил със своята параноя, беше я научил да не вярва на никого, защото бе смятал, че това е единственият начин да оцелееш на улиците на Последната империя. А тя бе останала до него, бе търпяла това мъчително съвместно съществуване. Защото дълбоко в себе си осъзнаваше нещо много важно. Че Рийн я обича.

Погледна застаналия пред нея мъж. После бавно поклати глава. „Не. Прилича на него, но очите са други“.

— Кой си ти? — попита тя.

— Брат ти — отвърна той и се намръщи. — Вин, изминаха само няколко години. Станала си безразсъдна. Смятах, че съм те научил по-добре.

„Има същите маниери — помисли си Вин, докато го приближаваше предпазливо. — Къде ги е усвоил? Никой не смяташе Рийн за важен, докато беше жив. Не би трябвало да са го следили“.

— Откъде взе това тяло? — попита тя и го заобиколи. Плочникът беше неравен, наоколо имаше рафтове с припаси. Мракът се простираше във всички посоки. — И как успя да постигнеш толкова точна прилика на лицето? Доколкото знам, кандрите трябва да погълнат тялото, за да изработят негово копие.

Сигурно беше кандра. Как иначе можеше да се обясни толкова голяма прилика? Съществото се обърна и я погледна объркано.

— Какви са тези глупости? Вин, давам си сметка, че не сме от хората, които биха се прегръщали, но очаквах поне да ме познаеш.

Вин пренебрегна думите му. Уроците на Рийн, а после и на Бриз, си казваха своето. Би познала Рийн от пръв поглед.

— Трябва ми информация — каза тя. — За един твой сънародник. Нарича се ТенСуун и се върна в Родината ви преди година. Смяташе, че ще бъде изправен на съд. Знаеш ли какво е станало с него? Искам да го намеря, ако е възможно.

— Вин — каза твърдо той. — Аз не съм кандра.

„Ще проверим“ — помисли си Вин, разпали цинк и удари самозванеца с подсилена от дуралуминий емоционална аломантия.

Той дори не трепна. Подобна атака би поставила всяка кандра под неин контрол, също както ставаше с колосите. Вин се поколеба. Все по-трудно различаваше събеседника си на чезнещата светлина.

Провалът с аломантичния удар означаваше само едно — че той наистина не е кандра. Но не беше и Рийн. Оставаше й само едно логично действие.

Вин го нападна.

Който и да бе самозванецът, очевидно я познаваше съвсем добре, защото предвиди хода й. Макар че извика от престорена изненада, той мигом отскочи назад и се озова извън обсега й. Движеше се с невероятна бързина, което означаваше само едно — че гори пютриум. Тя осъзна, че продължава да долавя излъчваните от него аломантични пулсации, макар че по някаква причина не можеше да определи точно какви метали гори.

Както и да е, аломантията само потвърждаваше подозренията й. Рийн не беше аломант. Вярно, би могъл да се Преобрази през времето, след като се бяха разделили, но тя не смяташе, че в жилите му тече благородническа кръв, за да му осигури аломантично наследство. Вин бе наследила дарбата от баща си, който бе само неин родител, а не и на Рийн.

Тя подхвана нова пробна атака, за да провери уменията на самозванеца. Той продължаваше да се държи извън обсега й и да я следи бдително. Опита се да го притисне към рафтовете, но непознатият се изплъзна.

— Безсмислено е — рече той при поредния си отскок.

„Не чух звън — осъзна Вин. — Не използва монети при скоковете си“.

— Вин, ако искаш да ме удариш, ще трябва да се разкриеш — заговори мъжът. — Очевидно съм достатъчно бърз, за да не ти позволявам да ме доближиш. Не може ли да престанем с тази гоненица и да се захванем с по-важни неща? Не ти ли е интересно какво съм правил през тези четири години?

Вин отстъпи назад и присви крака, готова за нов скок. На устните й трепкаше усмивка.

— Какво има? — попита самозванецът.

Беше се опитала да спечели време и ето, че получи каквото искаше. В този момент фенерът угасна. Пещерата потъна в мрак. Но благодарение на способността си да прониква през медни облаци Вин все още можеше да усеща своя противник. Беше оставила кесията си на мястото, където за пръв път бе доловила, че в помещението има друг човек, и не носеше никакъв метал, с който да бъде засечена.

Хвърли се напред, за да сграбчи противника си и да го прикове на земята. Аломантичните пулсации не й позволяваха да го види, но можеше съвсем точно да определи местонахождението му. Напълно достатъчно за предимство.

Ала сгреши. Той й се изплъзна със същата лекота, с която и преди.

Вин застина неподвижно. „Калай — помисли си. — Чул ме е, че се приближавам“.

Тя изрита близкия стелаж и нападна в мига, когато той се прекатури с трясък на пода.

Самозванецът отново й се измъкна. По някакъв начин винаги я усещаше. В подземието се възцари тишина. Нито звук, нито светлина. Вин долавяше съвсем ясно туптенето на аломантичните му пулсации. Съсредоточи се върху тях, опитваше се да определи какви метали ги подхранват. Но пулсациите бяха някак замъглени. Неясни.

„Има нещо познато в тях — осъзна тя. — Когато за пръв път засякох самозванеца, си помислих… помислих си, че е мъгливия призрак“.

Ето я причината пулсациите да й се струват познати. Без светлина, която да я разсейва, без познатия образ, който да й припомня Рийн, тя си даде сметка какво е пропуснала.

Сърцето й заби ускорено и за пръв път тази вечер в нея се надигна страх. Пулсациите бяха като едни други, които бе долавяла отначало смътно, но после съвсем ясно. Същите, които я бяха отвели при Кладенеца на Възнесението.

— Защо си дошъл тук? — попита тя шепнешком мрака.

Смях. Отекна в просторното подземие — силен, свободен.

Пулсациите се приближаваха, макар че тя не чуваше стъпки. Изведнъж станаха невероятно силни, оглушителни. Сякаш я притискаха — нереален звук, преминаващ през жива и нежива материя. Тя отстъпи назад в тъмнината и едва не се спъна в стелажа, който бе съборила.

„Трябваше да се сетя, че няма да позволиш да бъдеш измамена“ — прошепна един глас в главата й. Гласът на съществото. Беше го чувала само веднъж, преди година, когато го освободи от пленничеството в Кладенеца на Възнесението.

— Какво искаш? — прошепна тя.

„Знаеш какво искам. Винаги си го знаела“.

Така беше. Беше го осъзнала в мига, когато се докосна до това нещо. Нарече го Гибелта. Желанието му беше съвсем просто. Да види края на света.

— Аз ще те спра — заяви тя. Но беше трудно да си повярва, когато разговаряше със сила, която не разбираше, с нещо, съществуващо отвъд хората и световете.

Съществото се изсмя отново — но този път звукът отекна вътре в главата й. Вин все още долавяше пулсациите на Гибелта — но вече не от едно и също място. Тя я заобикаляше. Вин бавно се надигна.

„Ах, Вин — прошепна Гибелта почти бащински. — Държиш се, сякаш съм твой враг“.

— Ти си ми враг. Искаш да унищожиш нещата, които обичам.

„И толкова ли е лошо това? — попита Гибелта. — Не трябва ли всички неща, дори светът, някога да свършат?“

— Не виждам защо да ускоряваме този край — отвърна Вин. — Да го предизвикваме насила.

„Вин, всички неща на този свят са подчинени на собствената си природа — заговори Гибелта, която сякаш се носеше около нея. Тя усещаше докосването й — влажно и леко, като мъгла. — Не трябва да ме виниш, задето съм това, което съм. Без мен никога нищо няма да свърши. Нищо не би могло да свърши. А следователно и нищо не би могло да порасте. Аз съм животът. Нима ще се опълчиш на самия живот?“

Вин мълчеше.

„Не тъгувай, че денят, в който този свят ще умре, настъпи — продължи Гибелта. — Защото този край бе предопределен в деня, когато бе заченат светът. В смъртта има красота — красотата на безвъзвратното, красотата на завършека. Нищо не е напълно завършено, докато не настъпи денят на неговото унищожение“.

— Стига! — викна Вин; чувстваше се самотна и объркана в смразяващия мрак. — Престани да ми се надсмиваш. Защо дойде тук?

„Защо тук? — повтори Гибелта. — Защо ме питаш това?“

— Защо дойде точно сега? — продължи Вин. — За да злорадстваш, че съм в капан ли?

„Вин, аз не съм дошла. Винаги съм била с теб. Аз съм частица от теб“.

— Глупости — заяви Вин. — Току-що се разкри.

„Разкрих се за очите ти — отвърна Гибелта. — Но виждам, че не ме разбираш. Винаги съм била с теб, дори когато не можеш да ме видиш“.

Млъкна и настъпи тишина — в подземието и в главата на Вин.

„Когато си сама, никой не може да те предаде“ — прошепна един глас от дъното на съзнанието й. Гласът на Рийн. Гласът, който бе чувала понякога — почти истински, като глас на съвестта. Беше свикнала с него, сякаш е част от вътрешния й свят — спомен от обучението на Рийн. Инстинкт.

„Всеки ще те предаде, Вин — повтори гласът съвета, който й бе давал толкова често. И докато го казваше, бавно се промени от гласа на Рийн в гласа на Гибелта — Винаги съм била с теб. Ти ме чуваше в главата си още от съвсем мъничка“.