Брандън Сандърсън
Героят на времето (41)

38.

Хемалургията може да се използва за извличане на аломантични и ферохимични сили и прехвърлянето им на друг човек. Но хемалургичният клин може да бъде създаден и при убийството на обикновен човек — такъв, който не е нито аломант, нито ферохимик. В такъв случай клинът присвоява силата на Съхранението, обитаваща душата на жертвата. (Същата тази сила, която дава на хората разум.)

Хемалургичният клин може да извлича тази сила и да я прехвърля на друг човек, надарявайки го с необясними способности, сходни на тези при аломантията. В края на краищата тялото на Съхранението — частица от което се съдържа във всеки човек — е тъкмо същината, подхранваща аломантията.

По такъв начин една кандра, надарена с Благодатта на Силата, всъщност придобива частица от вътрешната мощ, наподобяваща тази при горене на пютриум. Благодатта на Присъствието дарява по същия начин умствени възможности, докато Благодатта на Съзнанието осигурява по-голяма острота на сетивата, а Благодатта на Стабилността — сила и твърдост на духа.

Понякога Дух преставаше да забелязва дори мъглите. Бяха се превърнали в бледа прозрачна завеса. Почти невидима. Звездите в небето сияеха като милиони дребни светлинки, хвърлящи ярка светлина. Красота, видима единствено за него.

Стоеше до изгорелите останки на сградата. Скаа работници сновяха предпазливо из овъглените основи. Дух често забравяше, че за разлика от него те не виждат добре в мрака. Трябваше да ги държи близо едни до други, тъй като те работеха по-скоро пипнешком.

Миризмата, разбира се, беше нетърпима. Но горящият пютриум му помагаше да я преодолее. Може би силата на пютриума го улесняваше да избягва нежелани реакции като гадене и кашляне.

Неведнъж се бе чудил какво ли би станало, ако се комбинират калай и пютриум. Повечето аломантични свойства бяха противоположни — стоманеният Тласък на металите и желязното Придърпване например. Медта прикриваше аломанти, бронзът помагаше да бъдат засечени. Цинкът подсилваше чувствата, месингът ги потискаше. Ала калаят и пютриумът не изглеждаха антиподи — единият подсилваше тялото, другият — сетивата.

Но въпреки това бяха противоположни. Калаят изостряше до такава степен усета в ходилата, че доскоро всяка стъпка бе за него истинско мъчение. Пютриумът укрепваше тялото и го правеше издръжливо на болка, така че докато крачеше из развалините, той не усещаше нищо. По същия начин докато преди светлината го заслепяваше, сега благодарение на пютриума дори не се налагаше да носи превръзка.

Двата метала бяха противоположни и същевременно се допълваха — също както и други аломантични чифтове. Дух подсъзнателно усещаше, че е правилно да ги използва едновременно. Как бе оцелял досега без пютирум? Бил е човек едва с половината от своите възможности. А сега бе завършен.

Но въпреки това често се питаше какво ли е да притежава и останалите аломантични способности. Келсайър му бе дарил пютриума. Дали не би могъл да ощастливи Дух със стоманата и желязото?

Един от работниците надзираваше действията на останалите. Казваше се Франсон — същият, който бе помолил Дух да спаси сестра му. До екзекуцията оставаше само един ден. Скоро детето щеше да бъде изгорено в някоя подпалена къща, но Дух търсеше начин да предотврати това. Засега обаче не можеше да направи нищо. А междувременно Франсон и хората му копаеха.

Дух бе споделил събраните сведения за Гражданина и неговите помощници със Сейзед и Бриз и те, изглежда, бяха доволни от постигнатото. Но при засилените мерки за сигурност около дома на Гражданина решиха, че ще е глупаво да продължават да го следят, докато не решат какво да правят с града. Дух прие предложението им, макар че той самият чувстваше нарастващо нетърпение. Жадуваше да се срещне отново с Белдре, момичето с тъжните очи.

Истината бе, че не знаеше нищо за нея. Самозалъгваше се за противното. И все пак при първата им неочаквана среща тя не извика, нито го предаде. Изглежда, по някакъв начин бе събудил интереса й. Това бе добър знак, нали?

„Глупак — рече си той. — Тя е сестра на Гражданина! За малко да загинеш при срещата с нея. Съсредоточи се върху конкретните задачи“.

Отново се загледа към работниците. След малко към него се приближи Франсон — целият покрит с мръсотия.

— Милорд, преровихме тази част четири пъти. Мъжете изнесоха всички останки от мазето и изринаха пепелта. Ако имаше нещо ценно, щяхме да го открием.

Франсон вероятно бе прав. Дух извади от джоба си кесия и му я подаде. Едрият скаа повдигна вежди.

— Възнаграждението — обясни Дух. — За останалите. Работиха три поредни нощи.

— Те са мои приятели, милорд — рече Франсон. — Просто искат да помогнат за спасението на сестра ми.

— Въпреки това им плати — нареди Дух. — И ги посъветвай да похарчат парите за храна и припаси — преди Куелион да е забранил парите.

— Да, милорд. — Франсон погледна настрани, към обгорените останки на една колона. В подножието й работниците бяха подредили това, което им бяха заръчали да търсят: девет човешки черепа. Те хвърляха зловещи сенки на звездната светлина. Зловещо ухилени, овъглени, почернели.

— Милорд — рече Франсон. — Може ли да попитам защо го правим?

— Бях наблизо, когато тази къща изгоря. Видях как натикват вътре хорицата и ги заключват. И не можах да направя нищо.

— Аз… съжалявам, милорд.

Дух поклати глава.

— Каквото било — било. Но смъртта им може да ни научи на нещо.

— Милорд?

Дух не сваляше поглед от черепите. В деня, когато Дух бе гледал как изгаря тази къща — първия път, в който бе присъствал на екзекуция на Гражданина, — Дюрн му бе казал нещо. Дух бе поискал от него сведения за недостатъците на Гражданина, нещо, което да му помогне да го победи. В отговор Дюрн бе произнесъл странни думи. Беше го посъветвал да… преброи черепите.

Дух така и не бе имал време да помисли върху този съвет. Знаеше, че Дюрн вероятно би му обяснил какво има предвид, ако е достатъчно настоятелен, но идеята бе друга. Дух трябваше сам да прозре истината. Да разбере какво прави Гражданина.

И вече знаеше.

— Десет души бяха вкарани да умрат в тази къща, Франсон — рече Дух. — Десет. А черепите са девет.

Мъжът се намръщи.

— И какво означава това?

— Означава, че имам начин да спасим сестра ти.

 

 

— Не зная как да го тълкувам, господарю Бриз — рече Сейзед.

Седяха в една ортьойска кръчма. Алкохолът се лееше като река и скаа работниците прииждаха въпреки късния час и мъглите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бриз. На тази маса седяха само двамата; Горадел и трима негови помощници се бяха настанили на съседната.

— Много странно нещо — рече Сейзед. — Хайде, мога да приема, че вече има кръчми само за скаа. Но да излизат нощем по улиците?

Бриз повдигна рамене.

— Може би страхът им от нощта е бил продукт по-скоро на пропагандата на лорд Владетеля, отколкото на самите мъгли. Когато по улиците нощем обикалят въоръжени патрули, нещастният скаа предпочита да си остане у дома.

Сейзед поклати глава.

— Занимавал съм се с този въпрос, господарю Бриз. Страхът на скаа от мъглите бе дълбоко вкоренен — той бе неизменна част от техния живот. Но само за една година Куелион е успял да го разсее.

— Според мен тази работа са я свършили бирата и виното — възрази Бриз. — Ще останеш изненадан от това какви усилия е готов да положи човек, за да се напие до забрава.

Сейзед погледна чашата на Бриз — събеседникът му очевидно харесваше кръчмите на скаа и дори се примиряваше с това, че за да влезе в тях, трябва да носи семпли дрехи. Разбира се, последната предпазна мярка вероятно беше излишна. Ако слуховете тук се разпространяваха със същата скорост, с каквато навсякъде другаде, хората вече щяха да са свързали Бриз с делегацията, посетила Куелион преди няколко дена. И сега, когато Сейзед се бе появил в кръчмата, подозренията им щяха да са се потвърдили. Защото нямаше начин да се скрие самоличността на Сейзед. Принадлежността му към терисците бе очевидна. Беше висок, гологлав, с издължено лице и провиснали от многобройните обеци ушни миди.

Времето за анонимност бе отминало, но пък Бриз го бе използвал добре. През първите няколко дни, когато никой не знаеше кои са, той бе установил връзки с тукашния подземен свят. Сега двамата със Сейзед можеха да седят и да се наслаждават на питиетата си, без да привличат ненужно внимание. Бриз, разбира се, поддържаше около себе си постоянен успокояващ фон, но въпреки това Сейзед бе впечатлен от действията му. За човек, привързан към живота във висшето общество, Бриз се справяше забележително при контактите си с обикновените хорица.

Седналите на една близка маса мъже се разсмяха гръмогласно и Бриз стана, за да се присъедини към тях. Сейзед остана на мястото си, загледан в недокоснатата си чаша вино. Според него имаше съвсем очевидна причина, поради която скаа вече не се бояха от мъглите. Суеверието им бе надвито от нещо по-силно — от Келсайър. От човека, когото сега наричаха Господаря на мъглите.

Църквата на Оцелелия бе завоювала много по-обширни територии, отколкото Сейзед бе предполагал. В Ортьо тя не беше организирана по същия начин като в Лутадел и целите й изглеждаха малко по-различни, но преклонението пред Келсайър оставаше неоспорим факт. Нещо повече, тъкмо разликите правеха този феномен толкова невероятен.

„Какво пропуснах? — зачуди се Сейзед. — Каква връзка може да има?“

Мъглите убиваха. Но въпреки това тези хора излизаха навън. Не се ли страхуваха от смъртта?

„Това не е мой проблем. Трябва да се съсредоточа върху нашите задачи. Напоследък занемарих изследването на религиите“. Беше съвсем близо до края и тъкмо това го тревожеше. Досега всяка религия се бе оказала изпълнена с несъответствия, противоречия и логически пропуски. Страхуваше се, че сред нито една от всичките религии, съхранени в неговите металоеми, не ще открие истината.

Бриз му махна с ръка и Сейзед се надигна и като се стараеше внезапно завладялото го отчаяние да не му проличи, отиде до съседната маса. Мъжете му направиха място.

— Благодаря — рече Сейзед и седна.

— Забрави си чашата, приятелю терисец — рече един от мъжете.

— Извинявам се — отвърна любезно Сейзед. — Никога не съм си падал по упойващи напитки. Моля ви, не го приемайте като оскърбление. Благодаря ви, че ми обърнахте внимание.

— Тоя винаги ли приказва така? — обърна се мъжът към Бриз.

— Май не си срещал досега терисец, а? — подметна друг.

Сейзед се изчерви, а Бриз се разсмя и положи ръка на рамото му.

— Добре, господа. Доведох ви терисеца, както помолихте. Хайде, питайте, каквото искахте.

На масата седяха шестима — все местни миньори, доколкото Сейзед бе в състояние да прецени. Един от мъжете се наведе напред и отпусна покритите си с белези ръце на масата.

— Бриз туканка ни разказа разни неща — поде той с нисък глас. — Но хора като него са лесни на обещания. Куелион също наприказва множко преди година, когато поемаше властта, след като Страф Венчър замина.

— Да — отвърна Сейзед. — Разбирам скептицизма ви.

— Но! — Мъжът вдигна ръка. — Терисците никога не лъжат. Всички го знаят — били те господари, скаа, крадци или принудители.

— Та искахме да те питаме — намеси се друг мъж. — Е, може да си различен и да ни излъжеш. Но по-добре да го чуем от терисец, отколкото от Усмирител.

Бриз премигна и едва скри изненадата си. Очевидно не знаеше, че са разкрили способностите му.

— Задайте въпросите си — подкани ги Сейзед.

— Защо дойдохте в нашия град? — попита един от мъжете.

— За да поемем властта над него — отвърна Сейзед.

— Но защо ви е това? За какво му е притрябвал на сина на Венчър Ортьо?

— По две причини — рече Сейзед. — Първо, заради ресурсите, които предлага. Не искам да изпадам в подробности, но е достатъчно да кажа, че градът ви е привлекателен от чисто икономически аспект. Втората причина обаче е също толкова важна. Лорд Елънд Венчър е един от най-добрите хора, които някога съм познавал. И той вярва, че може да направи повече за гражданите на Ортьо от настоящото правителство.

— Това няма да е никак трудно — изръмжа един от присъстващите. Но друг поклати глава.

— Какво? Искате да предадем града отново на Венчърови? Нима само за една година забравихте какви ги вършеше тук Страф?

— Елънд Венчър не е като баща си — посочи Сейзед. — Той е човек, заслужаващ да бъде следван.

— А терисците? — попита един скаа. — Те следват ли го?

— В известен смисъл — отвърна Сейзед. — Някога моят народ се е опитвал да се управлява сам, както сега вие. Но скоро са осъзнали преимуществото на съюзниците. Сега сънародниците ми се преместиха в Централната област и приеха закрилата на Елънд Венчър. „Разбира се — помисли си Сейзед, — те биха предпочели аз да ги управлявам. Да съм техен крал“.

На масата се възцари мълчание.

— Уф, не зная — въздъхна първият мъж. — Защо въобще трябваше да го обсъждаме? В края на краищата Куелион държи здраво властта, а тези хора дори нямат армия, за да му вземат трона. Какъв смисъл?

— Лорд Владетеля бе свален от нас въпреки че също нямахме армия — побърза да вметне Бриз. — А и самият Куелион взе властта от благородниците. Светът се променя.

— Не се опитваме да създадем бунтовническа армия — обясни Сейзед. — Искаме само да ви накараме… да се замислите. Разговаряйте с приятелите си. Вие очевидно сте хора с влияние. Може би, когато Куелион чуе, че сред сънародниците му расте недоволство, ще смени методите си.

— Може би — рече един от мъжете.

— Не ни трябват тези чужденци — обади се друг мъж. — Оцелелия от Пламъците е дошъл, за да се справи с Куелион.

Сейзед премигна учудено. Оцелелия от Пламъците? Зърна лека усмивка на устните на Бриз — Усмирителят, изглежда, бе чувал това име и преди и сега следеше реакцията на Сейзед.

— Оцелелия няма нищо общо с обсъждания въпрос — подхвърли един от присъстващите. — Не мога да повярвам, че въобще говорим за бунт. Светът е в хаос, ако сте чули какво става зад пределите на града! Не трябва ли да сме доволни от малкото, което имаме?

„Оцелелия? — помисли си Сейзед. — Келсайър? Изглежда, са му дали ново име. Оцелелия от Пламъците?“

— Сейзед, виждам, че нещо те мъчи — прошепна Бриз. — Защо не попиташ, а? Няма нищо лошо да задаваш въпроси.

Разбира се, че нямаше.

— Оцелелия… от Пламъците? — повтори Сейзед. — Защо наричате Келсайър по този начин?

— Не Келсайър — рече един от мъжете. — За друг човек говорим. Новият.

— Оцелелия от Хатсин дойде да свали лорд Владетеля — рече първият мъж. — Така че нищо чудно Оцелелия от Пламъците да е тук със същата цел по отношение на Куелион. Може би трябва да се вслушваме в тези хора.

— Ако Оцелелия е тук, за да свали Куелион — рече един мъж, — няма да се нуждае от помощта на онези типове. Те искат града само за себе си.

— Извинете — намеси се Сейзед, — но не може ли да ме запознаете с този нов… Оцелял?

Мъжете се спогледаха.

— Моля ви — подкани ги Сейзед. — Аз съм приятел на Оцелелия от Хатсин. Много бих искал да се запозная с човека, когото, изглежда, смятате за също толкова важен.

— Утре — рече първият мъж. — Куелион се мъчи да държи назначените дати в тайна, но се разчува. Ще има екзекуция на Пазарния ров. Елате там.