Брандън Сандърсън
Героят на времето (34)

31.

Рашек се обличал в черно и бяло. Мисля, че е искал да изрази по този начин двойствеността, Съхранението и Гибелта.

Това, разбира се, е лъжа. В края на краищата той е докосвал само една от двете сили — при това съвсем повърхностно.

— Предположенията на лорд Бриз са верни — рече Сейзед, изправен пред малката група. — Доколкото успях да определя, отклоняването на водите към подземния резервоар е било съвсем умишлено. Проектът вероятно е отнел десетилетия. Наложило се е да разширят естествените притоци, за да може водата — която преди това е пълнела реката и каналите горе — да се стича в тази пещера.

— Да, но каква е била целта? — попита Бриз. — Защо е трябвало да полагат толкова големи усилия за преместването на една река?

За трите дни, откакто бяха пристигнали в Ортьо, бяха осъществили това, което ги бе посъветвал Дух, и бяха разположили войниците в сградата на Министерството. Гражданина не знаеше за скривалището под земята, в противен случай щеше да го е опустошил. А това означаваше, че Сейзед и хората му разполагат със сериозно преимущество, в случай че нещата в града се объркат.

Бяха свалили част от мебелите от горните етажи в подземието и ги бяха подредили сред рафтовете, като с помощта на прегради и паравани направиха нещо като „стаи“. Нямаше никакво съмнение, че пещерата е най-сигурното място, ако някой реши да ги нападне. Вярно, тук щяха да са в капан, но с достатъчно припаси можеха да издържат, докато съставят план за бягство.

Сейзед, Бриз, Дух и Алриане седяха в едно от тези помещения сред лавиците с хранителни запаси.

— Причината, поради която лорд Владетеля е създал това подземно езеро, според мен е ясна — заговори Сейзед, обърна се и погледна към езерото. — Водата идва тук по подземна река, напълно пречистена от скалните наноси. Чудесна прясна вода, каквато рядко може да се намери в Последната империя. Без сажди и утайки. Целта й е да поддържа достатъчно голяма група от хора в случай, че възникне бедствие. Ако продължаваше да изпълва каналите отгоре, можеше лесно да се замърси и да навреди на здравето на обитателите.

— Лорд Владетеля е гледал в бъдещето — обади се Дух, който все още носеше своята странна превръзка на очите. Беше отхвърлил всички въпроси и питания за това защо я носи, но Сейзед започваше да подозира, че е свързано с горенето на калай.

— Да — каза Сейзед. — Лорд Владетеля не се е интересувал от това, че подобен проект ще причини финансови неуредици за управата на Ортьо. За него по-важно е било да осигури чиста вода.

— Защо въобще обсъждаме всичко това? — попита Алриане. — Нали открихме водата. Не е ли по-важно, че някакъв маниак управлява този град?

Всички впериха очи в Сейзед. „Аз, за зла участ, командвам…“

— Ще говорим и за това — въздъхна той. — Император Венчър ни възложи задачата да му осигурим подкрепата на този град. Тъй като Гражданина отказва повторна среща с нас, ще трябва да обсъдим някои други възможни действия.

— Този човек трябва да се премахне — заяви Дух. — Трябват ни убийци.

— Боя се, че няма да е толкова лесно, момчето ми — възрази Бриз.

— И защо? — попита Дух. — Справихме се с убийството на лорд Владетеля, защо да не се справим и тук?

— Защото — отвърна Бриз и вдигна пръст — лорд Владетеля беше незаменим. Той беше бог и убийството му бе мощен психологически удар върху неговите поданици.

— Докато Гражданина не е природна сила, а обикновен простосмъртен — човек, който може да бъде заменен — добави Алриане. — Убием ли Куелион, някой от съратниците му ще заеме неговото място.

— А нас ще ни обявят за убийци — заключи Бриз.

— Тогава какво? — попита Дух. — Да го оставим да прави каквото си иска ли?

— Разбира се, че не — заяви Бриз. — Ако искаме да завладеем този град, трябва да подкопаем властта на Гражданина и после да го премахнем. Ще докажем, че цялата тази политическа система е една голяма лъжа — че управлението му е недалновидно. Успеем ли, ще спрем не само него, но и всички, които работят за него. Това е единственият начин да превземем Ортьо, без да се налага да докарваме армията.

— И тъй като негово величество любезно ни остави без каквито и да било войници… — поде Алриане.

— Не съм убеден, че трябва да се действа толкова прибързано — прекъсна я Сейзед. — Може би ако отделим малко повече време, ще успеем да се договорим с този човек.

— Да се договорим с него? — възкликна Дух. — Вие сте тук от цели три дена — не ви ли стигнаха да разберете що за стока е Куелион?

— Вече добих представа — потвърди Сейзед. — Но ако трябва да съм честен, не мисля, че мога да оспоря идеите на този човек.

Възцари се тишина.

— Ще бъдеш ли така добър да обясниш какво имаш предвид, драги? — предложи Бриз, след като отпи от виното.

— Нещата, които говори Гражданина, не са лъжи — рече Сейзед. — Не можем да го виним, че учи хората на това, на което ги учеше и Келсайър. Оцелелия говореше, че благородниците трябва да бъдат избивани — и всички знаем, че не се ограничаваше само с приказки. Говореше за революция и че скаа трябва да участват в управлението.

— Говореше за крайни действия в екстремен момент — уточни Бриз. — Така постъпваш, когато трябва да вдъхнеш кураж на хората. Но дори Келсайър не би стигнал толкова далече.

— Може би — отвърна Сейзед. — Но трябва ли да се изненадваме, че хората се опитват да изградят общество според неговите завети? И какво право имаме да им го отнемем? Как мислите, щеше ли да е доволен, ако имаше начин да узнае, че на трона отново седи благородник?

Бриз и Дух се спогледаха, но никой от двамата не се опита да възрази.

— Исках само да кажа, че не е правилно — рече след малко Дух. — Тези хора твърдят, че познават Келсайър, но въобще не е така. Той не е искал народът да бъде потиснат и унил — искаше да сме свободни и щастливи.

— Така е — потвърди Бриз. — Пък и ние сами избрахме да следваме Елънд Венчър и сега изпълняваме неговата заповед. Империята ни се нуждае от припаси и не можем да позволим добре организирана революционна маса да завладее един от най-важните градове. Трябва да опазим скривалището, но и да защитаваме гражданите на Ортьо. Правим всичко това за всеобщото добро!

Алриане кимна и както винаги Сейзед почувства допира й върху чувствата си.

„За всеобщото добро…“ — помисли той. Знаеше, че Дух е прав. Келсайър не би искал да се изгради подобен строй, при това в негово име. Нещо трябваше да се направи.

— Добре де — рече той. — Какво ще предприемем?

— Нищо — отвърна Бриз. — Необходимо ни е време, за да опознаем настроенията в града. Има ли възможност гражданството да въстане срещу Куелион? Има ли активизиране на криминалния контингент? Корумпирани ли са чиновниците в новото управление? Трябва ни известно време, за да отговорим на тези въпроси, и тогава ще решим как да постъпим.

— Пак казвам да направим това, което би направил Келсайър — рече Дух. — Защо просто не свалим от власт Гражданина, както той постъпи с лорд Владетеля?

— Съмнявам се, че ще се получи — подхвърли Бриз и пак отпи от виното.

— Защо не? — попита Дух.

— По една много проста причина, момчето ми — отвърна Бриз. — Келсайър вече не е сред нас.

Сейзед кимна. Това бе истина, макар че той не вярваше, че някога ще се отърват от наследството му. В известен смисъл битката в този град беше неизбежна. Ако Келсайър имаше някакъв недостатък, то той бе необузданата му ненавист към благородничеството. Мания, която го преследваше до самия край, макар че му бе помогнала да постигне невъзможното. Но Сейзед се страхуваше, че тя би унищожила всеки, когото зарази.

— Имаме предостатъчно време, Бриз — рече той. — Кажи ми, когато смяташ, че сме готови да предприемем следващата стъпка.

Бриз кимна и с това срещата приключи. Сейзед се изправи и въздъхна тихо. Бриз му намигна, сякаш се опитваше да каже: „Няма да е и наполовина толкова трудно, колкото си мислиш“. Сейзед му отвърна с усмивка и за миг усети, че Бриз му праща окуражаваща вълна.

Докосването му бе почти неосезаемо. Бриз нямаше представа за конфликта, бушуващ в душата на Сейзед. Конфликт, далеч надхвърлящ проблемите с Келсайър и Ортьо. Радваше се на малката отсрочка, защото все още го чакаше доста работа с религиите в папката.

Напоследък дори тази задача не го привличаше. Пък и ръководенето на групата изискваше усилия и време. Въпреки това мракът, който се бе спуснал в душата му, не показваше никакви белези на разсейване. Даваше си сметка, че е по-опасен за него от всички проблеми на групата, защото го караше да се чувства, сякаш нищо на този свят не го интересува.

„Трябва да продължавам да работя — помисли си той, докато се връщаше при оставената на едно бюро папка. — Да продължавам да търся. Не бива да се отказвам“.

Но беше много по-трудно, отколкото да си го помисли. Преди логиката и мисълта винаги бяха негово убежище. Ала напоследък чувствата му отказваха да се подчиняват на логиката. Нито разсъжденията за това какво трябва да се направи.

Стисна зъби и закрачи из пещерата с надежда движението да разсее напрежението му. Хрумна му мисълта да се качи горе и да се запознае с този нов клон на Църквата на Оцелелия, който съществуваше тук, в Ортьо. Но реши, че това ще е загуба на време. Светът бе пред своя край, какъв смисъл да изучава религии? Вече знаеше, че тази е фалшива — беше отхвърлил Църквата на Оцелелия още в началото на своите изследвания. В нея имаше повече противоречия, отколкото в почти всички останали религии от папката.

И много повече страст.

Всички религии в неговата колекция имаха една обща черта — бяха се провалили. Хората, които ги бяха приели, бяха измрели, а вярванията им бяха потъпкани и забравени. Не беше ли това достатъчно доказателство? Беше се опитвал да ги проповядва — с почти нищожен успех.

Във всичко това нямаше смисъл. Краят беше неизбежен.

„Не! — ядоса се Сейзед. — Трябва да намеря отговорите. Религиите не са изчезнали напълно — Пазителите са се погрижили за това. Все в някоя от тях ще открия отговора. Все някъде“.

Спря пред задната стена, на която бе монтирана стоманената плоча с надписи от лорд Владетеля. Вече бяха преписали текста, разбира се, но Сейзед искаше да го прочете пак на място. Вдигна очи към метала, отразяващ светлината на близкия фенер, и се зачете в думите на човека, унищожил толкова много религии: „Планът — пишеше там — е прост. Когато силата се върне в Кладенеца, ще я взема и ще се постарая да остане под мой контрол.

Но въпреки това се тревожа. Тя се оказа много по-хитра, отколкото предполагах, зарази мислите ми и ме накара да виждам и чувствам неща, които не бих искал. Тя е толкова коварна, подмолна. Не разбирам как би могла да причини смъртта ми, но въпреки това се безпокоя.

Ако умра, тези скривалища ще осигурят известна защита на моя народ. Страхувам се от това, което идва. Което може да се случи. Ако някой чете сега тези думи и аз не съм между живите, значи се боя и за него. Но въпреки всичко ще се опитам да помогна с каквото мога.

Съществуват аломантични метали, за които не съм споделял с никого. Ако си мой жрец, работещ в тази пещера и четящ тези слова, то знай, че ще си навлечеш гнева ми, ако споделиш тези познания с някой друг. Но ако е вярно, че силата се е върнала и аз не съм в състояние да се справя с нея, тогава може би познанията за електрума ще ти бъдат от полза. Моите учени откриха, че при смесването на четирийсет и пет процента злато с петдесет и пет процента сребро се получава нов аломантичен метал. Горенето му не осигурява мощта на атиума, но помага срещу тези, които го използват“.

Това беше всичко. Освен думите имаше и карта, на която бе обозначено местонахождението на следващото скривалище — намиращо се в малкото южняшко миньорско селце, което Вин и Елънд вече бяха разкрили. Сейзед прочете отново текста, но той само подсили отчаянието му. Дори лорд Владетеля, изглежда, се чувстваше безпомощен пред назряващите събития. Беше се надявал, че ще оцелее, беше се подготвил за това, но бе сгрешил. Ала изглежда, се бе досещал, че плановете му могат да се провалят.

Сейзед се обърна и тръгна към брега на подземното езеро. Водата приличаше на черно стъкло, необезпокоявана от вятър и сажди, макар че имаше леки вълнички от течението. Два фенера бяха поставени на брега, за да го осветяват. Недалеч от него войниците си бяха направили лагер — макар че близо две трети бяха останали горе, за да придадат на сградата обитаем вид. Други претърсваха стените на пещерата с надеждата да открият таен изход. Щяха да са много по-спокойни, ако знаеха, че съществува резервен вариант за бягство, в случай че бъдат нападнати.

— Сейзед — обади се Дух зад него.

Сейзед се обърна и кимна. Известно време двамата стояха мълчаливо на брега.

„Момчето си има свои грижи“ — мислеше Сейзед, забелязал напрегнатата стойка на Дух. После младежът неочаквано вдигна ръка и развърза превръзката на очите си. Когато я свали, се оказа, че отдолу носи очила, вероятно за да предпазват отворените му очи от грубия плат. От очите му се стичаха сълзи. Той се наведе към близкия фенер и го изгаси. След това въздъхна и избърса сълзите си.

„Заради калая е значи“ — помисли Сейзед. Едва сега си даде сметка, че момчето носи и ръкавици — сигурно за да предпазва кожата си. А може би си слагаше и тапи в ушите? „Любопитно“.

— Сейзед — повтори Дух. — Искам да споделя нещо с теб.

— Кажете, лорд Дух.

— Аз… — Дух млъкна и го погледна. — Мисля, че Келсайър все още е с нас.

Сейзед се намръщи.

— Не жив, разбира се — побърза да уточни Дух. — Но мисля, че ни гледа. И по някакъв начин ни… пази.

— Много сантиментална мисъл — отвърна внимателно Сейзед.

„И напълно невярна, разбира се“.

— Не става въпрос за сантименталности — отвърна Дух. — Той е тук. Питах се само дали има подобен прецедент в някоя от религиите, които изучаваш.

— Разбира се — отвърна Сейзед. — В много от тях се говори за духове на мъртъвци, които помагат на живите или тегнат като проклятие.

Дух очевидно очакваше да чуе още.

— Добре де. Няма ли да се опиташ да ми проповядваш някоя от тези религии?

— Вече не се занимавам с това.

— Тъй ли? И защо?

Сейзед поклати глава.

— Не мога да проповядвам на други хора нещо, което не ми носи покой. Преглеждам внимателно тези вероучения и търся в тях истини или лъжи. Ако открия в някоя нещо полезно, с радост ще го споделя с теб. Но засега не вярвам в никоя от религиите и затова отказвам да ги проповядвам.

За негова изненада Дух не се опита да спори. Понякога Сейзед се дразнеше от това, че неговите приятели — хора, които в преобладаващата си част бяха твърди атеисти — се обиждат, когато заплашва да се присъедини към тяхното безверие. Но ето, че сега Дух нямаше никакви възражения.

— Съвсем логично — каза младежът. — В тези религии няма капчица истина. В края на краищата не боговете, а Келсайър е този, който бди над нас.

Сейзед затвори очи.

— Как може да го казвате, лорд Дух? Вие сте живели с него, познавате го. И двамата знаем, че Келсайър не е бог.

— Хората в този град смятат, че е.

— И докъде ги е довело това? — попита Сейзед. — Тази вяра им е докарала потисничество и насилие. Какъв смисъл от една религия, ако резултатът е такъв? Град, в който хората възприемат погрешно заповедите на своето божество. Свят на пепел и болка, на смърт и мъка? — Сейзед поклати глава. — Затова вече не нося металоемите си. Религия, която не може да предлага повече от това, не заслужава да бъде проповядвана.

— Напълно обяснимо е да говориш така — рече Дух, коленичи на брега, топна ръка във водата и потрепери. — Предполагам, че е заради нея.

— За кого говорите?

— За жена ти — отвърна Дух. — За другата Пазителка — Тиндуил. Чувал съм я да говори за религиите. Нямаше високо мнение за тях. Предполагам, че по някакъв начин ти е въздействала.

Сейзед усети, че го побиват тръпки.

— Както и да е — продължи Дух и махна с мократа си ръка. — Жителите на този град знаят повече, отколкото предполагаш. Келсайър наистина бди над нас.

След тези думи момчето се отдалечи. Сейзед остана при брега, втренчил поглед във водата.

„… по някакъв начин ти е въздействала…“

Тиндуил наистина смяташе религиите за глупави. Твърдеше, че хората, които се вслушват в древни пророчества или се озъртат за невидими сили, си търсят извинение. През последните седмици от съвместния им живот това бе честа тема на разговорите им — дори причина за неразбирателство, тъй като изследванията им бяха съсредоточени върху пророчествата за Героя на времето.

Изследвания, които, оказа се, са безполезни. В най-добрия случай тези пророчества не бяха нищо повече от напразни надежди на хора, мечтаещи за един по-добър свят. В най-лошия бяха част от коварния план на една зла сила. Тиндуил се опитваше да му помогне. Двамата преровиха металоемите, отсявайки трупаната с векове информация, история и митология, в търсене на сведения за Дълбината, Героя на времето и Кладенеца на Възнесението. Тя бе работила рамо до рамо с него и бе твърдяла, че интересът й е научен, а не религиозен. Сейзед подозираше, че е имала други причини.

Тя искаше да е с него. Беше потиснала отвращението си към религиите, за да му помага за нещо, което той смяташе за важно. А сега, когато беше мъртва, Сейзед бе разбрал, че важната е била самата тя. Специалността на Тиндуил бе политиката и властта. Тя обичаше да чете биографиите на прочути държавници и пълководци. Дали и той несъзнателно не се бе съгласил да стане посланик на Елънд само за да се превърне в тема на професионалните й изследвания?

Не беше сигурен. По онова време смяташе своите проблеми за по-важни. Но фактът, че Дух бе изказал подобно предположение, го караше да се замисли. Много мъдър начин да се погледне върху нещата от живота. Вместо да му противоречи, Дух бе предложил едно възможно обяснение.

Сейзед беше впечатлен. Зареял поглед над водата, той отново се замисли над думите на Дух. Колкото по-скоро намереше рационалното зрънце в тях, толкова по-бързо — надяваше се — щеше да открие и истината.