Брандън Сандърсън
Героят на времето (30)

27.

Да, Рашек е използвал добре вражеските културни достижения в развитието на Последната империя. Но други елементи от имперската култура са в пълно противоречие с Кхлениум и неговото общество. Животът на скаа наподобявал този на робите от Цанзи. Териските стюарди били като слугинската класа в Уртан, който Рашек завладял през първия век от царуването си.

Имперската религия, с нейните принудители, изглежда, е почерпена от бюрократичната търговска система на Халант, народ, който спазвал стриктно безброй правила, наложени мерки и ограничения. Фактът, че лорд Владетеля основал църквата си върху финансова институция, показва — по мое мнение, — че е държал по-малко на вярата на своите последователи и повече на стабилността и лоялността.

Вин се носеше през тъмния нощен въздух. Мъглите се вихреха около нея, разтваряха се и се събираха отзад в микроскопични въртопи от белезникави повлекла. Доближаваха се до тялото й — сякаш изпитваха боязън да го направят, — сетне отскачаха, отместени от невидим въздушен поток. Навремето мъглите докосваха кожата й и нищо не ги отхвърляше назад. Промяната бе настъпила постепенно, трябваше да изминат месеци, за да я забележи.

Не носеше мъглопелерина. Беше й странно да лети сред мъглите без привичната дреха, но пък така се придвижваше по-тихо. Някога пелерината караше стражите и крадците да се дърпат от пътя й. Но както епохата на приятелски настроени мъгли, така и това време бе отминало. Ето защо сега обличаше черни панталони и риза, плътно прилепнали по тялото й, за да намалят шума. Както винаги нямаше в себе си никакви метални предмети — освен монетите в кесията и запасната стъкленица на пояса. Извади една монета — обвита в късче плат — и я хвърли зад себе си. Тласъкът запокити монетата към скалите долу, а платът погълна звънтенето от падането. Използваше Тласъци, за да забави падането си, и така леко подскачаше във въздуха.

Приземи се внимателно на една скална тераса и Притегли монетата в ръката си. Заслиза по скалата, като пристъпваше безшумно в дебелия слой сажди. Малко по-нататък групичка войници седяха в мрака и разговаряха тихо, загледани към лагера на Елънд, който бе само неясно сияние от огньове в мъглата. Разговаряха за пролетния студ и колко по-студена е тази година от предишните. Макар че беше боса, Вин почти не усещаше студа. Благодарение на пютриума.

Разпали бронз и не долови пулсации. Никой от мъжете не гореше метали. Една от причините Сет да дойде в Лутадел бе, че не бе успял да набере достатъчно Мъглородни, за да се предпазва от убийци. Без съмнение лорд Йомен бе изпитал същите затруднения при набирането на аломанти и едва ли би пратил малкото, с които разполага, да мръзнат навън само за да следят какво става във вражеския лагер.

Вин се прокрадна покрай постовете. Не се нуждаеше от аломантия, за да се движи безшумно — навремето с брат й Рийн се бяха прехранвали като крадци, промъкващи се в къщите на богаташите. Разполагаше с богат опит от уличния живот, за който Елънд нямаше и представа. Той можеше да се упражнява колкото иска с пютриума — и наистина ставаше все по-добър, — но никога не би могъл да си набави уменията, придобити от най-ранно детство.

Щом подмина постовете, Вин отново скочи в мъглите, като използваше обвитите в плат монети за котви. Заобиколи отдалече ярките огньове при градската порта и се отправи към задната част на града. Повечето патрули бяха разположени отпред, тъй като противоположният край бе защитен от високите скали. Разбира се, те не бяха пречка за Вин и малко по-късно тя се снижи на няколкостотин стъпки над скалите и се приземи на една уличка.

Издигна се над покривите и започна да прескача над улиците с широки аломантични подскоци. Беше впечатлена от мащабите на Фадрекс. Елънд бе нарекъл града „провинциален“ и Вин бе очаквала, че ще е малко по-голям от някое селце. А след като го наближиха, предположи, че е добре устроен военен лагер. Но Фадрекс беше много различен от представите й.

Би трябвало да си даде сметка, че Елънд — който бе отрасъл в оживената столица — има различни от нейните представи за голям град. А Фадрекс бе доста голям. Вин преброи няколко бордеи на скаа, квартал с високи благороднически къщи и дори две цитадели в лутаделски стил. Високите каменни постройки имаха витражни прозорци и увенчани с назъбени бойници стени и без съмнение бяха домове на най-влиятелните аристократи в града.

Тя се приземи на покрива на близката цитадела. Повечето околни постройки бяха двуетажни, което бе доста различно от високите сгради на Лутадел. Между тях имаше широки пространства, а покривите им бяха плоски вместо островърхи. В сравнение с тях цитаделата естествено изглеждаше величествена. Беше правоъгълна, със заострени кули на всеки ъгъл. Стените бяха украсени с каменни барелефи.

Прозорците, естествено, сияеха в пъстри цветове. Вин приклекна на ръба на покрива и погледна към озарената от ярките цветове кълбяща се мъгла. За един кратък миг се върна във времето, когато ходеше на балове в подобни цитадели, като участничка в плана на Келсайър за свалянето на Последната империя. В онези дни бе неуверено срамежливо девойче, изплашено от новия свят на красиви празненства, срещу който всъщност се бореше. Свят, който в края на краищата си бе отишъл безвъзвратно. И тя бе помогнала да бъде разрушен.

Но въпреки това през онези месеци се чувстваше доволна. Повече отколкото през целия си живот. Обичаше Елънд и бе щастлива, че животът й поднесе възможността да го нарича свой съпруг, но имаше някаква неуловима невинност в дните, когато бе съжителствала с останалите членове на групата. В танците, по време на които често седеше на една маса с Елънд, макар че той се преструваше, че не я забелязва. В нощите, прекарани в усъвършенстване на аломантията. Във вечерите в работилницата на Клъбс, когато всички заедно се смееха. Тогава пред тях се изправяше предизвикателство, несравнимо с каквото и да било — свалянето на цяла една империя, — но затова пък не бяха натоварени с бремето на отговорността за съдбините на света.

Някак неусетно между падането на империята и смяната на управлението тя бе станала жена. В началото тази промяна я изплаши. Сетне я завладя ужас да не изгуби Елънд. Сега страховете й бяха много по-неопределени — тревоги за това какво ще стане, когато си отиде от този свят, за хората и империята, за тайните, които се опитва да разкрие.

Тласна се от металното скеле на един комин и отново полетя в нощта. Бляскавите балове в Лутадел я бяха променили, бяха оставили в душата й следи, които така и не бе успяла да заличи. Имаше някаква частица в нея, която продължаваше да жадува за онези времена. Не можеше да разбере как това желание се погажда с всичко останало в живота й. Дали Валет Реноа — момичето, за което се представяше на тези балове — наистина бе част от нея, или беше само измислица, създадена да заеме своето място в плана на Келсайър?

Вин се рееше над града и оглеждаше укрепленията и разположението на войските. Хам и Демоа вероятно щяха да вкарат свои шпиони зад стените, но с радост биха получили всякаква предварителна информация от Вин. Тя не пропусна да отбележи и какви са условията на живот в града. Елънд се надяваше, че населението изпитва несгоди — фактор, който би подобрил шансовете му за победа при една продължителна обсада, принуждавайки лорд Йомен да капитулира.

Не забеляза обаче видими признаци за гладуване или отчаяние — макар че нощно време не можеше да се види кой знае какво. Ала улиците бяха пометени от саждите и значителен брой благороднически домове, изглежда, бяха обитаеми. Би очаквала благородниците да са първите, които ще побягнат при вестта за наближаващата армия.

Намръщи се, описа още един кръг и се приземи на площада, посочен й от Сет. Тук къщите бяха разделени от големи дворове с култивирани дръвчета. Тя закрачи по тротоара, като мислено ги броеше. Когато стигна четвъртата, прескочи портата.

Не знаеше какво да очаква — в края на краищата Сет бе отсъствал близо две години. Но й бе посочил обитателя на тази къща като най-вероятния информатор. Терасата от задната страна бе озарена от светлина — точно както бе написал Сет. Вин зачака търпеливо в мрака, като се озърташе подозрително — макар и враждебно настроена, мъглата поне й осигуряваше известно прикритие. Не вярваше на Сет — безпокоеше се, че все още й е сърдит за нападението срещу него в Лутадел. Пусна лекичко монета и се извиси във въздуха.

На терасата седеше възрастен мъж, почти старец — пак точно както пишеше Сет. Пишеше и че прозвището на информатора е Бавнобързеца. Старецът четеше на светлината на лампа. Вин — точно според инструкциите — се приземи на перилата на терасата, непосредствено до предназначената за по-обикновени посетители стълба.

Старецът не откъсна поглед от книгата. Пуфкаше си спокойно лулата, коленете му бяха загърнати с меко одеяло. Вин не беше сигурна дали това е човекът, когото търси. Покашля се леко.

— Да, да — обади се със спокоен глас старецът. — След миг ще ви обърна внимание.

Вин завъртя озадачено глава, загледана в странния мъж с бухнали вежди и посребрели коси. Носеше костюм на благородник, шалче и късо палто с кожена яка. И сякаш не забелязваше приклекналата на перилата Мъглородна. Най-сетне затвори книгата и бавно се извърна към нея.

— Обичате ли интересни истории, млада госпожице?

— Какви истории?

— Най-хубавите, разбира се — отвърна Бавнобързеца и почука с пръст по корицата на книгата. — Тези за чудовища и митове. Някои ги наричат приказки или балади — истории, които си разказват около огъня скаа, докато шепнат за мъгливи създания, зли духове, гоблини и прочее.

— Нямам време да чета такива книги — отвърна Вин.

— Изглежда, в наши дни все по-малко хора имат време за тях. — Навесът на терасата спираше саждопада, но старецът, изглежда, не се безпокоеше от мъглите. — Питам се какво толкова привлекателно намират в заобикалящия ни свят, че забравят за тях. От известно време животът едва ли може да се нарече хубав.

Вин направи бърза проверка с бронз, но мъжът не гореше нищо. Как ли му беше истинското име?

— Казаха ми, че ще ми предадете информация — произнесе тя предпазливо.

— И това наистина е така — потвърди мъжът. После се усмихна и я погледна. — Разполагам с купища информация, макар че понякога я намирам за доста безполезна.

— Готова съм да изслушам някоя история, ако това е цената.

Мъжът се засмя.

— Няма по-сигурен начин да унищожиш една интересна история от това да я превърнеш в „цена“, млада госпожице. Как се казвате и кой ви праща?

— Вин Венчър — отвърна тя. — Сет ми каза да се обърна към вас.

— А — въздъхна мъжът. — Още ли е жива тази стара лисица?

— Да.

— Е, предполагам, че мога да си побъбря с човек, пратен от някогашния ми другар по перо. Слезте от перилата, че започва да ми се вие свят.

Вин скочи на терасата и се огледа бдително.

— Другар по перо?

— Сет е един от най-добрите поети, които съм чел, дете мое — каза Бавнобързеца и й посочи креслото до себе си. — Близо десетилетие си обменяхме творби, докато не го увлече политиката. Той също не обичаше „приказките“. За него всичко трябваше да е грубо и „реално“, дори поезията му. Но предполагам, че вие ще сте на същото мнение.

Вин сви рамене и се настани в креслото.

— Вероятно.

— Намирам в това ирония, която едва ли ще разберете — рече усмихнато старецът. — А сега, какво всъщност искате от мен?

— Да науча повече неща за Йомен, бившия принудител, а сега крал.

— Той е добър човек.

Вин се намръщи.

— А — възкликна Бавнобързеца. — Май не го очаквахте? Всички ваши врагове ли трябва да са зли?

— Не — отвърна Вин, замислила се за дните на падането на Последната империя. — Аз например се омъжих за човек, когото някои от приятелите ми биха нарекли враг.

— Аха. Е, в такъв случай Йомен е чудесен човек и свестен крал. Много по-добър, отколкото беше Сет, ако ми позволите да заявя. Моят стар приятел често прекаляваше и понякога ставаше брутален. Той не притежава финия подход на истинския водач.

— И какво толкова добро е направил този ваш Йомен? — попита Вин.

— Запази града от разпадане — отвърна Бавнобързеца и изпуфтя с лулата. Димът се смеси с вихрещите се мъгли. — Освен това осигури на благородниците и скаа това, което искаха.

— Което е?

— Стабилност, мило дете. Доста време светът бе обхванат от хаос и нито скаа, нито благородниците осъзнаваха своето място в него. Обществото се рушеше, а хората гладуваха. Сет не направи почти нищо, за да спре този процес — непрестанно воюваше, за да съхрани това, което бе спечелил. А сетне мястото му зае Йомен. Хората виждаха в него олицетворение на истинската власт. Преди Рухването ни управляваше Министерството на лорд Владетеля и народът бе готов да приеме един принудител за свой водач. Йомен незабавно пое контрол над плантациите и осигури храна на хората, отвори отново Фадрексите мини и върна на благородниците усещането за ред.

Вин мълчеше. До съвсем скоро би й се сторило странно, дори непонятно, че хората сами биха се върнали към предишния робски живот. Но и в Лутадел се бе случило нещо подобно. Хората прокудиха Елънд, който им бе дал големи свободи, и поставиха на престола Пенрод — само защото им обеща да върне това, което бяха изгубили.

— Йомен е принудител — заяви тя.

— Хората обичат познатото, мило дете.

— Те са потиснати.

— Някой трябва да води — посочи старецът спокойно. — И някой трябва да следва. Така е устроен животът. Йомен даде на хората нещо, за което жадуват още от Рухването — самоопределение. Скаа работят, бият ги и ги поробват, но си знаят мястото. Благородниците се забавляват с балове — но винаги е било така.

— Балове? — попита Вин. — Светът е пред своя край, а Йомен устройва балове?

— Разбира се — отвърна Бавнобързеца и смукна от лулата. — Йомен управлява, като поддържа добре статуквото. Дава на хората това, което са имали преди — а баловете бяха част от живота преди Рухването, дори в малки градчета като Фадрекс. Ето например тази вечер ще има празненство в Цитаделата Ориеле.

— В деня, когато чужда армия обсади града ви?

— Нали сама току-що казахте, че светът е на прага на катастрофа — рече старецът и я посочи с лулата. — От тази гледна точка армията не е кой знае каква заплаха. Освен това Йомен прави нещо, което лорд Владетеля пропускаше — той винаги лично посещава баловете, устройвани от неговите поданици. И по този начин ги успокоява, вдъхва им увереност. Ето защо ден като този, с поява на армия пред стените, е идеален за бал.

Вин го гледаше объркана и смутена. От всичко, което очакваше, баловете бяха на последно място в списъка. Всъщност дори ги нямаше в него.

— Добре де — рече тя. — Кое е слабото място на Йомен? Има ли нещо в миналото, което бихме могли да използваме? Нещо, което да го прави уязвим? Къде да го ударим?

Бавнобързеца замислено издуха клъбце дим. Лек повей обгърна фигурата му мъгливи повлекла.

— Е? — подкани го Вин.

Старецът въздъхна.

— Мило дете, преди малко ви казах, че харесвам този човек. Защо да ви давам информация, която да използвате срещу него?

— Защото сте информатор — посочи Вин. — Това правите — продавате информация.

— Аз съм разказвач — поправи я Бавнобързеца. — Но историите ми не са предназначени за всички. Защо да предавам информация на хора, които възнамеряват да нападнат моя град и да свалят законния ми господар?

— След като завземем града, ще ви осигурим важен управленски пост.

— Ако наистина вярвате, че подобно предложение може да ме заинтересува, значи Сет ви е разказал твърде малко за моята скромна личност.

— Можем да ви платим добре.

— Аз продавам информация, мило дете. Не душата си.

— Досега не ми оказахте почти никакво съдействие.

— Кажете ми, мило дете, защо трябва да ме е грижа за това?

Вин се намръщи. „Този тип несъмнено е най-странният информатор, с когото съм си имала работа“.

Бавнобързеца изпуфка с лулата. Изглежда, смяташе разговора за приключен.

„Той е благородник — сети се тя. — Харесва света такъв, какъвто е бил някога. Уютният някогашен свят. Дори скаа се боят от промените“.

Тя се изправи.

— Ще ви кажа защо мен ме е грижа, уважаеми. Защото пепелта покрива всичко и скоро ще затрупа хубавичкия ви град. Мъглите убиват. Земетресения раздират земята, а саждивите кратери са по-активни от всякога. Назряват промени. Все някога Йомен ще трябва да ги забележи. Вие мразите промените. Аз също ги мразя. Но нещата не могат да останат такива, каквито са били — и това е добре, защото когато престане да се променя, светът е обречен да умре. — И се обърна да си тръгне.

— Говорят, че вие ще спрете саждопадите — тихо каза старецът зад нея. — Че слънцето пак ще стане жълто. Наричат ви Наследницата на Оцелелия. Героя на времето.

Вин се обърна и го погледна през мъгливите повлекла.

— Да — отвърна лаконично.

— Май носите на плещите си доста голямо бреме.

— Или това, или трябва да се откажа.

Бавнобързеца помълча, после въздъхна.

— Седнете. — И отново посочи креслото.

Вин седна.

— Йомен е добър човек — повтори Бавнобързеца, — но е посредствен предводител. Той е чиновник, работеше в Отдела по снабдяване. Знае как да организира нещата — да осигурява провизии, да подготвя нови строежи. Това би трябвало да го направи и добър водач. Но на практика…

— Не и когато светът е пред своя край — довърши тихо Вин.

— Именно. Ако това, което чух, е вярно, съпругът ви е човек с визия, човек на действието. И тъй като нашият малък град също има право да оцелее, се нуждаем от това, което той може да ни предложи.

— И какво ще направим тогава?

— Йомен има няколко недостатъка — отвърна Бавнобързеца. — Той е спокоен човек, човек на дълга. Но вярва фанатично в лорд Владетеля и неговата система.

— Дори сега? — попита Вин. — След като лорд Владетеля е мъртъв?

— Да, защо не? — отвърна с въпрос Бавнобързеца. — Оцелелия също е мъртъв, нали? Но това не попречи на неговата революция.

— Добър аргумент.

— Йомен е вярващ човек — продължи старецът. — И това е както слабо звено, така и силно. Вярващите нерядко се опитват да постигнат невъзможното и разчитат на провидението да им помогне. — Спря и я погледна в очите. — Подобно поведение може да се окаже недостатък, ако това, в което вярват, бъде опорочено.

Вин мълчеше. Вярата в лорд Владетеля вече бе опорочена. Ако той наистина беше бог, не би трябвало да може да бъде убит. Какъв по-солиден аргумент от този?

— А ако Йомен има и друг недостатък — продължи Бавнобързеца, — това е неговото богатство.

— Какъв недостатък е това?

— Може да бъде, когато се запитате за източника. Той е скътал някъде парици — при това доста повече, отколкото би трябвало да има среден чиновник от Министерството. Никой не знае откъде са се взели.

„Скривалището — помисли Вин. — Намерил е атиума!“

— Виждам, че последната информация ви стресна — каза Бавнобързеца и издуха облаче дим. — Трябва да внимавате да не се издавате, когато разговаряте с информатори.

Вин се изчерви.

— Както и да е — рече старецът и се наведе над книгата. — Ако това е всичко, бих искал да се върна към четенето. Предайте моите поздрави на Ашуедър.

Вин кимна, надигна се и приближи перилата. И тъкмо да скочи, Бавнобързеца се покашля многозначително и каза:

— Обикновено… Хм, получавам известна компенсация за дадените сведения.

Вин повдигна вежди.

— Но нали преди малко казахте, че историите не трябва да имат цена?

— Казах — поправи я той, — че историите не могат да бъдат цена. А това е много по-различно, отколкото когато за тях се плаща. Вярно, че някои ще намерят дадена история за безполезна, докато други биха я оценили високо.

— Склонна съм да се съглася — рече Вин с усмивка и му хвърли кесията с боксинги — без онези няколко, които бяха обвити в плат. — Имперско злато. Все още върви тук, предполагам?

— Върви все още — потвърди старецът и прибра кесията. — Все още върви…

Вин излетя в нощта, профуча над близките къщи и разпали бронз, за да провери за аломантични пулсации наблизо. От малка бе свикнала да изпитва подозрителност към хора, които се преструват на слаби. Дълго време бе смятала, че Сет е скрит аломант, само защото бе парализиран. Тъкмо по тази причина провери и Бавнобързеца. Стар навик, с който не смяташе да се разделя.

Но зад гърба й нямаше пулсации и тя се отправи към друг от информаторите на Сет. Сведенията на Бавнобързеца изглеждаха достоверни, но тя бе длъжна да ги потвърди. Спря се на информатор от другия край на веригата — просяка Хойд, който според Сет можел да бъде открит на един определен площад в точен час на нощта.

Няколко бързи скока я отведоха до площада. Тя се приземи на един покрив и огледа района. Тук улиците бяха засипани с пепел, а до стените се гушеха бродяги. Просяци без дом и работа. Някога Вин също бе живяла така, бе спала на улицата, беше се задъхвала от сажди и се бе молила да не завали. Присви очи и скоро забеляза един човек, който не спеше, а седеше неподвижно под сипещите се сажди. Ушите й доловиха слаб звук. Мъжът си тананикаше, както се твърдеше в дадените й инструкции.

Вин се поколеба.

Не знаеше точно каква е причината, но нещо тук не й се нравеше. Тя се обърна и без да се подвоуми, литна назад. Ето това бе разликата между нея и Елънд — Вин невинаги се нуждаеше от конкретна причина. Осланяше се на усета си, докато Елънд винаги искаше да провери нещата, да открие защо, да намери логична връзка. Качество, което не можеше да не харесва в него. Но ако я беше видял сега, как се отдръпва безпричинно, сигурно щеше да се ядоса.

Може би нямаше да се случи нищо лошо, ако беше слязла на площада. А може би напротив. Никога нямаше да разбере, а и не държеше да разбере. Както безброй много пъти в живота си тя просто се осланяше на инстинктите си.

Отиде на една улица, която бе посочил Сет, и завладяна от неочаквано любопитство, не потърси информатора, а се запрехвърля от една котва към друга в гъстата мъгла и след малко стигна до голяма сграда със светещи прозорци.

Според написаното от Сет Отделът по снабдяване се бе намирал в най-голямата от всички постройки на Стоманеното министерство в града. Фадрекс бе изпълнявал функцията на транспортен възел между Лутадел и няколко важни града на запад. Разположен близо до канала и добре укрепен срещу бандитски нападения, той бе идеално място за регионален щаб на Отдела по снабдяване. От друга страна, не бе достатъчно ключов, за да привлече вниманието на Ортодоксалния и Инквизиторския отдел — традиционно най-силните ведомства в Министерството.

Това означаваше, че като главен принудител на Отдела по снабдяване Йомен е бил и най-важният управник в областта. От думите на Бавнобързеца Вин бе заключила, че Йомен е типичен министерски чиновник — сух, скучен, но достатъчно ефикасен. Беше съвсем естествено да избере сградата на Отдела за свой дворец. Така бе предположил Сет и сега Вин потвърди догадката му. Въпреки късния час в сградата кипеше живот и входовете й се охраняваха от войници. Йомен вероятно се бе спрял на тази сграда, за да припомня на всички откъде произлиза авторитетът му.

За нещастие тъкмо тук вероятно бе разположено и скривалището на лорд Владетеля. Вин въздъхна и откъсна поглед от сияещата сграда. Нямаше търпение да се промъкне вътре и да потърси вход към подземието. Но дори Келсайър не би се опитал да влезе в сграда, за която не знае нищо. В Ортьо бе съвсем различно — там сградата се оказа изоставена. Тя реши да обсъди събраната информация с Елънд, да изчака няколко дни и чак тогава да се опита да се промъкне вътре.

Разпали калай и прочете името на последния информатор. Беше благородник, в което нямаше нищо странно, като се имаше предвид общественото положение на самия Сет. Трябваше да поговори и с него. Но докато се носеше над града, нещо привлече вниманието й.

Някой я следеше.

Успя да го зърне само за миг в кълбящите се мъгли. Незабавно разпали бронз и бе възнаградена с познатото, макар и слабо туптене — идваше някъде отзад. Прикрити аломантични вибрации. Обикновено когато някой аломант гореше мед — както този зад нея сега, — подсилените от бронз сетива на друг не можеха да го усетят. Но по причина, която Вин така и не успяваше да си обясни, тя можеше да прониква през тази завеса. Същото го умееше и лорд Владетеля, както и неговите инквизитори.

Вин продължи напред. Аломантът я следваше, сигурен, че тя не може да го усети. Движеше се бързо, с леки подскоци, на безопасно разстояние. Очевидно беше Мъглороден, тъй като само Мъглородните можеха да горят едновременно мед и стомана.

Вин не беше изненадана. Очакваше в града да има Мъглороден и си даваше сметка, че докато се придвижва, може да привлече вниманието му. Въпреки това беше оставила открити аломантичните си пулсации за всеки — Мъглороден или Търсач, — който би могъл да дебне. По-добре бе да накара врага да се разкрие, отколкото да го остави да я следи незабелязан.

Ускори ход, но не чак толкова, че да предизвика подозрения и преследвачът й също трябваше да увеличи темпото. Вин се насочи към градската порта, сякаш възнамеряваше да напусне Фадрекс, и когато я наближи, аломантичните й сетива очертаха синкави линии, сочещи към тежките железни панти, придържащи портите за скалите.

Можеше да ги използва като солидни котви! Вин разпали пютриум, за да подсили издръжливостта на тялото си, Тласна се от пантите и полетя рязко назад.

В същия миг аломантичните пулсации зад гърба й изчезнаха.

Вин профуча през пепел и мъгли, бързо се Притегли към един покрив, приклекна върху него и се заозърта напрегнато. Другият аломант вероятно бе изгасил всичките си метали. Но защо? Знаеше ли, че тя може да прониква през медни облаци? Тогава защо я бе проследил тъй необмислено?

Побиха я тръпки. Имаше още нещо, което излъчваше аломантични пулсации нощем. Мъгливият призрак. Не го беше виждала повече от година. При последната им среща той едва не бе погубил Елънд — само за да го върне като Мъглороден.

Все още не знаеше каква е ролята на мъгливия призрак в тази история. Той със сигурност не беше Гибелта — Вин я бе почувствала, когато я освободи от Кладенеца на Възнесението. Усещането бе различно.

„Всъщност защо да е призрак?“ — помисли тя. Ала пулсациите бяха секнали така внезапно…

Объркана и малко изплашена, тя се Тласна, прелетя над градските стени и се насочи към лагера на Елънд.