Брандън Сандърсън
Героят на времето (29)

26.

Едва сега започвам да осъзнавам гениалността на културния синтез, осъществен от лорд Владетеля. Едно от предимствата, които му носеше неговото безсмъртие и всемогъщество, бе директното и ефективно въздействие върху развитието на Последната империя.

Той можеше да подбира принципи от десетки различни култури и да ги прилага в своето ново „перфектно“ общество. Например архитектурната гениалност на кхленийските строители се изявява в цитаделите, строени от благородниците. Кхленийските представи за мода — костюми за господата и рокли за дамите — са друг принцип, приложен по-късно от лорд Владетеля.

Подозирам, че въпреки омразата си към кхленийския народ — чийто представител е бил и Аленди — Рашек е изпитвал скрита завист. В онези ранни времена Терис е бил изостанала страна на пастири, в сравнение с тях кхленийците са били истински културни космополити. Колкото и да е иронично, логично е новата империя на Рашек да имитира възвишената култура на народа, който той е ненавиждал.

Дух беше в своето малко, състоящо се само от една стая скривалище, което, разбира се, беше нелегално. Гражданина забраняваше подобни места, където хората можеха да живеят, без да бъдат наблюдавани и проследявани. За щастие забраната не бе достатъчна, за да бъдат премахнати.

Само ги правеше по-скъпи.

Дух имаше късмет. Смътно си спомняше как се бе измъкнал от горящата сграда, стиснал шест аломантични стъкленици, кашлящ от дима и окървавен. Не помнеше целия обратен път до леговището. Вероятно трябваше отдавна да е мъртъв. Дори след като бе оцелял в пожара, собственикът на тайната му квартира можеше да го предаде при първото съмнение. Още повече, че такива деяния се поощряваха с награда.

Все пак най-важното бе, че е жив. Може би останалите крадци в скривалището хранеха някакви подозрения към него. Или просто не ги интересуваше. Както и да е, по-важното сега бе, че можеше да се изправи пред малкото огледало на стената и да огледа пораженията.

„Жив съм… — рече си. — И се чувствам доста добре“.

Протегна се и усети как пукат костите му. Раната го болеше по-малко, отколкото би трябвало. На мъждивата светлина виждаше, че ръбовете й са се затворили. В стомаха му гореше пютриум — чудесна добавка към познатия пламък на калай.

Дух бе нещо, което не би трябвало да съществува. В аломантията хората притежаваха или само една от осемте основни способности, или всичките четиринайсет. Една или всичките. Никога две. А ето, че Дух гореше без проблеми цели два метала. По някакъв начин се бе сдобил със способността да използва пютриум. Но по-изумително бе другото чудо.

Беше видял духа на Келсайър. Оцелелия се бе върнал и се бе показал пред Дух.

Нямаше представа как да реагира на подобно събитие. Дух не беше особено религиозен, но… все пак ставаше въпрос за отдавна умрял човек. За човек, когото смятаха за бог и който бе дошъл да му спаси живота. Страхуваше се да не би да е станал жертва на халюцинация. Но ако беше така, откъде дарбата да гори пютриум?

Поклати глава и посегна към превръзката, но забеляза нещо да проблясва в огледалото и спря. Приведе се напред, разчитайки, както винаги, на разсеяната звездна светлина, идеща от прозорчето. С подсилено от калай зрение не беше особено трудно да види късчето метал, стърчащо от кожата на рамото му, макар да се показваше съвсем мъничко.

„Това е върхът на меча на онзи тип — осъзна Дух. — Който ме промуши. Мечът се счупи — и острието е останало забито в мен“. Стисна зъби и понечи да го извади.

— Не — произнесе Келсайър. — Остави го. Това острие, също като раната, която имаш, е знак за твоето оцеляване.

Дух се облещи. Огледа се, но този път не видя призрак. Само гласът. Беше сигурен, че го е чул.

— Келсайър? — попита колебливо той.

Не последва отговор.

„Да не би да полудявам? Или… какво учи Църквата на Оцелелия?“ Възможно ли бе Келсайър да се е превърнал в нещо по-всемогъщо — нещо, което бди над своите последователи? Ако е така, винаги ли е бдял над него? Защото това бе малко… обезпокоително. Всъщност кой би се оплаквал, когато са му дарили способността да гори пютриум?

Дух тръсна глава, после нахлузи ризата. Трябваше му още информация. Колко време е бил в безсъзнание? Какво прави Куелион? Дали другите от групата са пристигнали в града?

Забравил за странната случка, той се измъкна безшумно от стаята и закрачи по тъмната улица. Скривалището му не беше особено впечатляващо — стая с тайна врата в тясна сенчеста уличка. Но беше по-добре, отколкото да живее в някой пренаселен бордей, край каквито минаваше, докато се спускаше към покрития с мъгла град.

Гражданина обичаше да повтаря, че всичко в неговата малка утопия е идеално, но Дух не се изненадваше, че и тук, както в много други градчета, има бедняшки квартали. В Ортьо имаше много хора, които по едни или други причини предпочитаха да живеят далече от бдителния поглед на Гражданина. Повечето се бяха заселили в едно кварталче край затлачения канал Грапата, далече от централните улици.

Грапата бе задръстен от мрежа гниещи клонаци, парцали и трупове. Къщурките от двете страни стърчаха или се подпираха една върху друга на оскъдни късчета земя покрай извитите черни стени на канала. Тук-там се виждаха бродяги, които спяха на улицата, под открито небе, сгушени в засъхнали наносни купчини — забравили напълно хилядолетния страх от мъглите в името на ежедневието.

Дух се плъзна покрай пренаселения канал. Някои къщурки бяха така нагъсто, че между тях имаше само тесни проходи, в които с мъка се процеждаше сивкава светлина, твърде слаба за очите на всички освен на Дух.

Може би тъкмо този хаос бе причината Гражданина да избягва Грапата. Или пък очакваше мига, когато ще нареди да разрушат кварталчето, за да може да контролира по-добре тази част от своето кралство. Във всеки случай неговото строго управление, добавено към глада, който неизменно предизвиква тиранията, пораждаше любопитен нощен живот. Лорд Владетеля бе наредил нощем войници да патрулират по улиците. Гражданина обаче проповядваше, че мъглите са Келсайър — и следователно не можеше да забранява на хората да излизат сред тях. Ортьо бе първото място в живота на Дух, където човек можеше да излезе нощем и да открие отворена кръчма. И сега той се шмугна в една плътно загърнат в наметалото. Нямаше тезгях, само групичка мръсни посетители, които клечаха около разпаленото огнище. Други седяха на столчета в ъглите. Дух седна на пръстения под и се облегна на стената.

Затвори очи и се заслуша в разговорите, като отсяваше нужната от ненужната информация. Можеше да ги следи всичките — дори със запушени уши. Проблемът при Калаеното око бе не какво може да чува, а какво успява да отсее.

Чу стъпки и отвори очи. Мъж с панталони с множество катарамки и верижки спря пред него и постави на пода бутилка.

— Всички пият. Трябва да плащам, за да държа заведението топло. Никой не седи безплатно.

— Какво предлагаш? — попита Дух.

Съдържателят побутна бутилката с крак.

— Специална реколта на Къща Венчър. Петдесетгодишно. Навремето вървеше по шестстотин боксинга бутилката.

Дух се засмя и извади един пек — монета, сечена по нареждане на Гражданина, която струваше по-малко от меден клипс. Икономическият срив и неодобрението на Гражданина към лукса бе създало странната ситуация, в която шише скъпо вино сега се продаваше на безценица.

— Три за една бутилка — рече съдържателят и подложи шепа.

Дух пусна в нея още две монети и вдигна бутилката. Кръчмарят чакаше дали ще му поиска тирбушон или чаша — и за двете щеше да му иска още пари. За щастие тапата се подаваше достатъчно от гърлото. Дух я огледа.

„Чудя се дали…“

Беше разпалил съвсем леко пютриум — не както постоянно горящия калай, а само колкото да надмогва умората и болката. Всъщност дори това бе напълно достатъчно да забрави за раната, докато вървеше към кръчмата. Сега подсили пламтежа на пютриума и болката изчезна напълно. След това хвана тапата с пръсти и дръпна. Коркът се измъкна без почти никакво съпротивление.

Дух метна тапата встрани. „Май това започва да ми харесва…“ — помисли си с усмивка.

Отпи направо от бутилката, заслушан в разговорите. Бяха го пратили в Ортьо да събира информация и нямаше да е от полза за Елънд и останалите, ако продължава да се въргаля в постелята. В стаята се чуваха приглушени гласове, повечето от тях изразяваха в една или друга степен недоволство. Тук не беше място, където да срещнеш хора, верни на управлението — тъкмо затова Дух бе избрал Грапата.

— Казват, че щял да премахне парите — шепнеше един мъж при огнището. — Да ги прибере всичките и да ги държи в хазната.

— Това е глупаво — отвърна друг. — Нали изкова свои пари — защо ще ги прибира?

— Вярно е — упорстваше първият. — Чух го от самия него. Разправяше, че народът не трябвало да зависи от парите — че трябвало да правим всичко заедно, а не да купуваме и продаваме.

— Лорд Владетеля също не позволяваше на скаа да ползват пари — обади се нов глас. — Изглежда, колкото по-дълго се задържа на власт Куелион, толкова повече заприличва на стария плъх, дето Оцелелия го уби.

Дух повдигна вежди и пак отпи от бутилката. Вин бе убила лорд Владетеля, не Келсайър. Но Ортьо бе на доста голямо разстояние от Лутадел. Сигурно дори за падането на лорд Владетеля бяха узнали седмици по-късно. Дух се съсредоточи върху други разговори, търсеше тези, които се водят с потаен шепот. Откри това, което го интересуваше, при групичката мъже, които си подаваха бутилка вино в отсрещния ъгъл.

— Вече е описал почти всички — шепнеше един. — Но още не е привършил. Събрал е голяма група писари генеалози. Те задават всякакви въпроси, разпитват съседи и приятели, проследяват родословието на всеки до пет поколения назад, търсят благородническа кръв.

— Но нали убива само тези, които имат благородни предци до второ коляно.

— Ще има разделение — зашепна първият глас. — Всеки с чисто родословие пет поколения назад ще може да служи в управлението. На останалите ще бъде забранено. Идва време, когато може да се спечелят добри парици, ако помогнеш някому да скрие произхода си.

„Хъм — рече си Дух и пак отпи. Странно, но изглежда не го хващаше. — Заради пютриума е — осъзна той. — Нали подсилва тялото и го прави издръжливо на всякакви влияния. Вероятно помага да се преодолее и алкохолът“.

Усмихна се. Възможността да пие, без да се напива, му се стори още една полезна добавка от употребата на пютриум. Сигурно имаше начин да се използва това умение.

Насочи вниманието си към останалите присъстващи, търсеше някоя гореща клюка. В друг разговор ставаше въпрос за работата в мините и Дух настръхна от неприятни спомени. Хората говореха за въглищна, а не за златна мина, но оплакванията бяха същите. Галерии. Опасен газ. Недостиг на въздух и зли надзиратели.

„И аз щях да живея така — осъзна той. — Ако не ме беше взел Клъбс“.

До ден днешен не можеше да си обясни защо Клъбс бе пропътувал целия този път — навестявайки далечни роднини в източната част, — за да спаси един племенник, когото никога не бе виждал. Сигурно и в Лутадел бе имало млади аломанти, заслужавали неговата защита.

Клъбс бе похарчил цяло състояние и бе пропътувал половината империя във време, когато на скаа им бе забранено да напускат домовете си. Беше рискувал да бъде предаден. И срещу това бе спечелил верността на едно улично хлапе, което преди да го срещне не бе признавало за свой господар никого.

„Какво ли щеше да бъде? — мислеше си Дух. — Ако Клъбс не бе дошъл за мен, никога нямаше да се присъединя към групата на Келсайър. Навярно щях да потисна аломантията си и да отказвам да я прилагам. Най-вероятно щях да отида в мините и да живея като другите скаа“.

Мъжете обсъждаха смъртта на неколцина миньори, затрупани при поредното срутване. От тяхна гледна точка малко се беше променило от времето на лорд Владетеля. Дух предполагаше, че животът му щеше да е като техните. Щеше да живее в колиба нейде отвън в пущинаците и да работи от сутрин до мрак в някоя галерия.

Имаше чувството, че досегашният му живот е бил като прашинка, тласкана от прищевките на вятъра. Отиваше там, където го пращаха, и вършеше каквото му наредят. Дори като аломант той все още си оставаше никой. Другите обираха славата. Келсайър бе организирал една невъзможна революция. Вин бе убила самия лорд Владетел. Клъбс бе повел армията на въстаниците и бе станал пълководец при Елънд. Сейзед беше Пазител и носеше в себе си познания, събирани с векове. Бриз, като могъщ Усмирител, въздействаше на огромни хорски групи, а Хам бе прочут воин. Само Дух се занимаваше със слухтене и сякаш не вършеше нищо сериозно.

До деня, когато избяга и остави Клъбс да умре.

Въздъхна и прошепна.

— Да можех само да помогна по някакъв начин…

— Можеш — отвърна гласът на Келсайър. — Можеш да си велик. Какъвто бях аз.

Дух се стресна и се озърна. Изглежда, никой друг не бе чул гласа. Дух се присви смутено. Все пак в думите имаше логика. Защо винаги се подценяваше? Вярно, Келсайър не го бе избрал за групата си, но сега Оцелелия му се бе явил и го бе дарил със способността да гори пютриум.

„Бих могъл да помогна на хората от този град — помисли си той. — Както Келсайър помогна на Лутадел. Да направя нещо важно — да върна Ортьо в империята на Елънд, да му осигуря достъп до скривалището и верността на местните жители. Веднъж вече избягах. Никога повече няма да го допусна. Никога вече!“

Във въздуха се носеше миризма на вино, човешки тела и мухъл. Въпреки дрехите Дух усещаше всяка грапавина на пода, долавяше движението на хората и чуваше ясно шумоленето на дрехите им. И освен това в него постоянно гореше пютриум. Той го разпали толкова ярко, колкото и калая. Бутилката изпука в ръката му — неволно я бе стиснал твърде силно — и той побърза да разтвори пръсти. Тя литна надолу, но Дух я улови с другата си ръка, преди да се е счупила на пода.

Премигна, изненадан от бързината на рефлексите си. След това се засмя.

„Ще ми трябва още пютриум“.

— Този там.

Дух замръзна. Повечето разговори в помещението бяха замлъкнали и привикнал с постоянния шум, той почувства нарастваща тревога от зловещата тишина. Огледа се. Мъжете, които разговаряха за живота в мините, сега гледаха към него и си шепнеха, убедени, че няма начин да ги чуе.

— Казвам ти, видях го да бяга през войниците. Всички си помислиха, че ще му видят сметката — дори още преди да го изгорят.

„Лоша работа“ — рече си Дух. Не беше предполагал, че може да го запомнят на улицата. Но от друга страна, нали бе нападнал войниците на един от най-оживените градски пазари.

— Дюрн разправяше за него — продължи мъжът. — Казваше, че бил от приближените на Оцелелия…

„Дюрн — помисли Дух. — Значи е знаел кой съм. Защо е издал тайната ми? Смятах, че ще е по-дискретен“.

Надигна се нехайно, излезе и потъна в нощта.