Брандън Сандърсън
Героят на времето (28)

25.

Балансът. Има ли го?

Почти го бяхме забравили. Във времето преди Рухването скаа често го обсъждаха. През трети и четвърти век той бил любима тема на философите, но по времето на Келсайър те рядко се сещаха за него.

Да, той съществува. Налице са физиологични различия между скаа и благородниците. Когато променил човечеството така, че хората да могат да съжителстват със саждите, лорд Владетеля направил и някои други корекции. Едни групи хора — благородничеството — били по-малко плодовити, но по-високи, по-силни и по-интелигентни. Други — скаа — били прекроени да са ниски, издръжливи и да имат по много деца.

Промените били дребни и на пръв поглед незначителни и с течение на времето и взаимното кръстосване започнали да показват тенденция на изчезване.

— Фадрекс — каза Елънд.

Стоеше на обичайното си място на носа и гледаше напред. Пред тях започваше Кормчийският канал — основният воден път на запад, — който изчезваше в далечината, извивайки бавно на северозапад. Вляво от Елънд брегът се издигаше в неравен склон към подножията на стръмни скали. Върховете им, все по-високи, чезнеха в облаците.

Близо до канала, в самия център на седловината, бе разположен голям град. Червеникавооранжевите скали бяха изронени от вятъра и дъждовете и приличаха на нащърбени кули.

Фадрекс нямаше градски стени, разбира се — само Лутадел можеше да си ги позволи, — но стръмните скали около града създаваха естествени терасовидни укрепления.

Елънд бе идвал тук — баща му се бе погрижил да го разведе из всички културни центрове на Последната империя. Фадрекс едва ли бе един от тях, но беше на пътя за Тремредаре, известен някога като столицата на Запада. При основаването на кралството си Сет бе пренебрегнал Тремредаре и бе избрал за столица Фадрекс. Хитър ход според Елънд — Фадрекс беше по-малък, по-удобен за отбрана и беше важен кръстопътен възел между канали и друмища.

— Изглежда ми променен от последния път, когато бях тук — добави Елънд.

— Дърветата — каза Хам, който стоеше до него. — Изсекли са дърветата покрай бреговете и сигурно и по платата около целия град, за да разчистят терена за по-добра отбрана.

— Прав си — каза Елънд. — А по канала не можем да влезем със сила заради Портите.

Портите на Фадрекс — така се наричаше укрепената теснина в скалите пред тях. Нямаше друг път по вода към града.

— Хм — рече Хам. — Радвам се, че поне не са пресушили канала.

С придвижването им на запад местността се издигаше и това наложи на няколко пъти да влизат в шлюзове, за да поддържат равнището. Последните четири шлюза обаче се оказаха преднамерено повредени и им трябваха дълги часове упорита работа, за да ги поправят.

— Явно си дават сметка, че зависят изцяло от каналите за снабдяването — отбеляза Елънд. — Надяват се, ако издържат на обсадата, да попълнят чрез тях припасите си. Ако има откъде да ги вземат, разбира се.

Хам се обърна и погледна към канала зад тях.

— Ел. Не мисля, че някой друг ще може да плава по този канал. Ладиите едва стигнаха дотук — дъното е затлачено от сажди. Ако се върнем у дома, ще е на крак.

— Ако се върнем?

Хам повдигна рамене. Въпреки мразовитото време все още бе облечен само с елек. Сега, когато и Елънд бе аломант, най-сетне можеше да разбере този негов навик. Докато гореше пютриум, Елънд почти не усещаше студ, макар че повечето войници се оплакваха от него, най-често сутрин.

— Не зная, Ел — рече Хам. — Просто всичко това ми прилича на зла прокоба. Каналът се затваря зад нас и ние плаваме по него последни. Сякаш самата съдба се опитва да ни залости в този край.

— На теб всичко ти изглежда като зла прокоба. Ще видиш, че ще се справим.

Хам сви рамене и не каза нищо.

— Готви войниците — рече Елънд и посочи с ръка. — Разтовари ги на завоя на канала и да вдигнат лагера на платото над него.

Хам кимна. Но продължи да гледа назад. Към Лутадел.

 

 

„Те не се страхуват от мъглите“ — помисли Елънд, загледан към скалите пред Фадрекс. Над Портите пламтяха огньове и озаряваха нощта. По принцип такива огньове бяха безсмислени — само заслепяваха пазачите и разкриваха страха им от мъглите. Но тези бяха различни. Приличаха по-скоро на предупреждение — дръзка декларация за самоувереност. Сияеха ярко и огнените им езици се извиваха нависоко.

Елънд се обърна и влезе в осветената шатра, където го очакваше малка групичка. Хам, Сет и Вин. Демоа отсъстваше — все още се възстановяваше от мъгливата треска.

„Съвсем оредяхме — помисли Елънд. — Дух и Бриз са на север, Пенрод остана в Лутадел, Фелт е при складовете на изток…“

— И така — почна той, — личи, че са готови за отбрана.

— Това потвърждават и докладите на съгледвачите, Ел — каза Хам. — По наши сведения защитниците наброяват двайсет и пет хиляди души.

— Очаквах да са повече — отбеляза Елънд.

— Тоя копелдак Йомен е трябвало да задържи контрола и върху останалата част от кралството ми — изръмжа Сет. — Ако изтегли всички войници в столицата, другите градове ще го отхвърлят.

— Какво? — попита изненадано Вин. — Мислиш, че ще се разбунтуват и ще преминат обратно на твоя страна?

— А, не. — Сет поклати глава. — Ще се разбунтуват и ще си направят кралства. Така стават нещата. Сега, когато лорд Владетеля го няма, всеки дребен лорд или жалък принудител с жажда за власт си мисли, че може да управлява кралство. Аз опитах — и вие също.

— Ние успяхме — посочи Хам.

— И лорд Йомен също — отбеляза Елънд и скръсти ръце. — Държи кралството, откакто Сет дойде пред Лутадел.

— Той и без това щеше да ме свали — призна Сет. — Накара всички благородници да се обърнат срещу мен още преди да нападна Лутадел. Казах, че го оставям да ме замества, но и двамата знаехме каква е истината. Той е хитрец — достатъчно е умен, за да знае как да задържи града срещу по-голяма сила и да издържи на обсада, докато ни свършат провизиите.

— За съжаление Сет е прав — рече Хам. — Според някои сведения армията на Йомен наброява осемдесет хиляди души. Ще е пълен глупак, ако не е разположил части някъде наблизо, готови да ударят лагера ни. Трябва да внимаваме за внезапни нападения.

— Удвоете постовете и утроете съгледваческите патрули — нареди Елънд. — Особено в ранните часове на деня, когато мъглите закриват видимостта, а слънцето е още слабо.

Хам кимна.

— Освен това — продължи замислено Елънд — наредете на хората да остават в шатрите, докато има мъгли, но да са готови за атака. Ако Йомен смята, че се боим да излезем сред мъглите, може да ги примамим да организират „изненадваща“ атака.

— Хитро — съгласи се Хам.

— Само че това няма да ни помогне да преодолеем скалите и да влезем в града — въздъхна Елънд. — Сет, какво ще кажеш?

— Задръжте канала — каза Сет. — Поставете часови на високите места, за да не допуснете Йомен да продължи да се снабдява по тайни пътища. А след това продължаваме нататък.

— Какво? — попита Хам изненадано.

— Да нападнем другите градове? — попита Елънд. — Да обсадим Фадрекс с част от армията и да превземем останалата част от територията на кралството?

— Повечето от околните градове дори не са укрепени — обясни Сет. — Ще се предадат без бой.

— Добро предложение — рече Елънд. — Но няма да го направим.

— Защо? — попита Сет.

— Защото, Сет, не става въпрос само да завладеем кралството ти — поясни Елънд. — Основната причина да дойдем тук са складовете. Искам тях, а не да плячкосвам околностите.

— И какво си мислиш, че ще откриете в тия складове? — изсумтя Сет. — Някакъв вълшебен начин да спрете саждите? Дори атиумът не може да го постигне.

— Там има нещо — замислено каза Елънд. — И това е единствената ни надежда.

Сет поклати глава.

— Елънд, вече почти цяла година търчиш подир една гатанка, която ти е оставил лорд Владетеля. Не ти ли е хрумвало, че този човек е бил садист? Няма никаква тайна. Никакъв магичен начин да се спасим. Ако искаме да оцелеем през следващите няколко години, трябва да се справим сами — а това означава да си върнем Западната област. Платата тук са от най-високите в цялата империя — а височината означава и близост до слънцето. Щом ще отглеждате растения, които виреят въпреки мъглите, трябва да го направите тук.

Това бяха добри аргументи. „Но аз не мога да се откажа — помисли Елънд. — Не и сега“. Бе прегледал докладите за снабдяването на Лутадел и виждаше накъде вървят нещата. Саждите убиваха посевите със същата бързина, с която и мъглите. Новите територии нямаше да спасят хората му — трябваше им нещо друго. Нещо, което, надяваше се, им е оставил лорд Владетеля.

„Лорд Владетеля не е мразел народа си и не би искал всички да измрат. Оставил е храна, вода, припаси. И ако е знаел някакви тайни, скрил ги е в подземията. Там ще намерим това, което търсим.

Трябва да го намерим“.

— Скривалището остава нашата главна цел — заяви Елънд. С крайчеца на окото си забеляза, че Вин се усмихва.

— Хубаво де — въздъхна Сет. — Значи знаеш какво трябва да се прави. Тази обсада ще ни забави доста.

— Да, знам. Хам, прати инженерите, когато се спуснат мъглите. Да потърсят начин войската ни да влезе във Фадрекс. Съгледвачите да проверят дали няма потоци, които да влизат в града — Сет също би могъл да ни помогне с това. А когато прехвърлим шпиони зад стените, да проверят какви са хранителните запаси и ако могат, да ги саботират.

— Добро е като за начало — каза Сет. — Разбира се, има и по-лесен начин да се посее хаос в града и да ги накараме да се предадат.

— Предпочитам да не убиваме крал Йомен. — Елънд се намръщи.

— Защо не? — отвърна с въпрос Сет. — Разполагаме с двама Мъглородни. Няма да е никак трудно да лишим Фадрекс от водачите му.

— Ние не действаме по този начин — намръщено каза Хам.

— Брей, тъй ли? — Сет го изгледа. — Това май не спря Вин да пробие дупка в отбраната ми и да ме нападне — преди да станем съюзници имам предвид.

— Тогава беше различно — изсумтя Хам.

— Не — прекъсна го Елънд. — Не беше. Сет, причината, поради която ще пощадим живота на Йомен, е, че първо искам да опитам с дипломатически подход.

— Дипломация? — Сет повдигна вежди. — Че ние току-що докарахме четирийсетхилядна армия пред града му. На това ако му казваш дипломация.

— Вярно е — кимна Елънд. — Но все още не сме нападнали. Ще се опитаме да преговаряме, преди да извадим оръжията. По-добре ще е ако принудим лорд Йомен да сключи с нас съюз.

— Но ако сключим съюз с него — почна Сет и се приведе напред в стола си, — няма да си върна града.

— Зная — рече Елънд.

Сет се намръщи.

— Сет, струва ми се, че се забравяш — продължи Елънд. — Престани с това множествено число. С теб не сме ставали съюзници. Ти коленичи пред мен и даде клетва за вярност и в замяна на това аз ти пощадих живота. Ще бъдеш възнаграден за службата си и вероятно ще получиш кралство, което да управляваш като мой васал. Но не ти ще избереш това кралство, нито момента, когато ще го получиш от мен.

Сет замръзна, положил ръце върху парализираните си крака. Мина доста време, преди да се усмихне.

— Проклет да си, момче. Доста си се променил от времето, когато се запознахме.

— Напоследък стана модерно да ми го казват — отвърна Елънд. — Вин? Смяташ ли, че ще можеш да проникнеш в града?

Тя повдигна вежди.

— Надявам се, че въпросът ти беше риторичен.

— По-скоро проява на вежливост — отвърна Елънд. — Искам да проучиш обстановката. Не знаем почти нищо за тази област — съсредоточихме твърде много усилия върху Ортьо и Юга.

Вин сви рамене.

— Мога да поразпитам вътре. Но не разбирам какво очакваш да открия.

— Сет — каза Елънд. — Трябват ми имена. Информатори, може би благородници, които все още са ти верни.

— Благородници? — отвърна учудено Сет. — Които да са ми верни?

Елънд завъртя очи.

— Какво ще кажеш за някой, когото да подкупим в замяна на известна информация?

— Готово — рече Сет. — Ще ви напиша имена и адреси. Стига все още да са в града. И стига, разбира се, да са живи. В наши дни не може да се разчита много на това.

— Добре, дай имената и адресите. Няма да предприемаме никакви действия, преди да съберем нужната информация. Хам, погрижи се войниците да се окопаят добре — използвайте и полевите укрепления, за които знаят от Демоа. Сет, разположи постове и предупреди нашите Калаени очи да са постоянно нащрек. Вин ще проникне в града и ще се опита да открие скривалището и да влезе в него, както направи в Ортьо. Ако знаем какво има вътре, ще можем по-добре да преценим дали да нападаме града, или не.

Членовете на групата закимаха, осъзнали, че това е краят на съвещанието. Елънд ги последва навън и се загледа към далечните огньове по скалистите хълмове.

Тиха като дъх Вин застана до него и проследи погледа му. После погледна настрани, към групата войници, които отнасяха Сет със стола му. Очите й блеснаха от неудоволствие.

— Зная — тихо каза Елънд, сетил се какво си мисли — че позволява на Сет да му влияе.

— Ти не отрече, че можем да опитаме и чрез убийство — тихо каза тя.

— Надявам се да не се стига дотам.

— А ако се стигне?

— Тогава ще вземем решение, което да е в полза на империята.

Вин потъна в мълчание, загледана в огньовете.

— Мога да дойда с теб — подхвърли Елънд.

Тя се усмихна и го целуна.

— Съжалявам. Но си твърде шумен.

— Стига де. Не съм чак толкова непохватен.

— Напротив. И освен това миришеш.

— Така ли? — Той се засмя. — И на какво мириша?

— На император. Всяко Калаено око ще те подуши веднага.

Елънд повдигна вежди.

— Разбирам. Че ти не миришеш ли също на император?

— Разбира се, че понамирисвам — рече Вин и смръщи носле. — Но зная как да се отърва от това. Както и да е, Елънд, не те бива за мой партньор. Съжалявам.

Елънд се усмихна. „Милата пряма Вин“.

Приближи се един войник и подаде на Елънд списъка с благородници и информатори, съставен от Сет. Елънд го подаде на Вин и каза:

— Забавлявай се тогава.

Тя пусна една монета между двамата, целуна го отново и излетя в нощта.