Брандън Сандърсън
Героят на времето (24)

21.

Не би трябвало да ни изненадва, че Елънд се превърна в толкова могъщ аломант. Документиран факт е — макар документите да не са достъпни за всички, — че аломантите са били много по-силни през ранните дни на Последната империя.

В онези дни аломантите не се нуждаели от дуралуминий, за да си осигурят контрол над кандра и колосите. Достатъчно е било да Тласнат или Придърпат чувствата им. Тъкмо тази тяхна способност фактически е принудила кандрите да измислят техните Договори — защото по онова време не само Мъглородните, но и Усмирителите и Размирителите можели да ги контролират без особено усилие.

Демоа оцеля.

Беше един от по-голямата група, петнайсетте процента, които се разболяха, но не умряха.

Вин седеше на покрива на каютата на ладията, опряла една ръка на дървения перваз, докато с другата машинално опипваше обецата, останала за спомен от майка й. По пътя покрай канала подтичваха колоси — теглеха ладиите с дебели въжета. Повечето ладии караха припаси, но в трюмовете на няколко бяха настанени ранените.

Вин се надигна и погледна към носа на ладията. Елънд, както винаги, стоеше там и гледаше напред. Имаше царствена осанка, с изправен гръб и уверен поглед. Беше толкова различен от младия мъж, с когото се бе запознала някога, с тази гъста брада, дългата коса и шити по поръчка униформи. Макар и чисти обаче, дрехите му бяха захабени. Просто вече не бяха нови. Униформи на човек, водещ неспирна война от близо две години.

Вин го познаваше достатъчно, за да усети, че не се чувства добре. Но освен това знаеше, че в момента не е готов да говори за това.

Тя се изправи, като несъзнателно разпали пютриум, за да подобри равновесието си. Слезе на палубата, седна на пейката до парапета и взе книгата, която бе оставила там. Елънд щеше да сподели с нея какво го измъчва, когато му дойде времето. Междувременно тя трябваше да свърши нещо друго.

Отвори книгата на мястото, където бе поставила отбелязка, и препрочете подчертания текст.

„Дълбината трябва да бъде разрушена — пишеше там. — Аз я видях и я почувствах. Струва ми се, че названието, което й дадохме, е твърде слабо. Да, тя е дълбока и необхватна, но също така е ужасна. Мнозина не си дават сметка, че тя е разумна, но аз съм се докосвал до съзнанието й в няколкото случая, когато се изправях срещу нея“.

Седеше на пейката и не откъсваше поглед от страницата. Покрай бордовете на ладията се плъзгаха канални води, покрити с коричка от сажди.

Четеше дневника на Аленди. Написан преди хиляда години от човек, който бе смятал себе си за Героя на времето. Аленди не бе завършил пътешествието си — беше убит от своя слуга Рашек. Същият, който по-късно бе взел силата от Кладенеца на Възнесението и бе станал лорд Владетеля.

Историята на Аленди застрашително напомняше тази на Вин. Тя също бе решила, че ще стане Герой на времето. Беше открила Кладенеца и бе предадена. За разлика от Аленди обаче измяната не бе дело на нейни слуги — а на силата, пленена в самия Кладенец. Сила, за която се предполагаше, че е свързана с пророчествата за Героя на времето.

„Защо непрестанно се връщам на този откъс?“ — зачуди се тя. Дали не беше заради вчерашните думи на Човек — че мъглите я мразели? Беше чувствала неведнъж тази омраза — а се оказваше, че Аленди също я е усетил.

Но можеше ли да вярва на думите от дневника? Силата, която наричаха Гибелта, бе доказала, че е в състояние да променя много неща в този свят. Дребни неща и същевременно важни. Като текст в книга — причина, поради която сега Елънд караше всички свои офицери да запомнят нарежданията му или пък те да бъдат изписвани върху метални плочи.

И все пак, ако съществуваха някакви важни сведения относно Гибелта в този дневник, тя би трябвало да ги е премахнала. Вин имаше подозрението, че от поне две години невидимата сила я води. Тя си бе мислила, че прави невероятни разкрития, а в действителност се оказваше, че е правела това, което иска Гибелта.

„Което не значи, че Гибелта е всесилна — помисли Вин. — Ако беше така, нямаше да има борба. Нямаше да се налага да ме измами, за да я освободя… Освен това не може да чете мислите ми…“

Дори тези заключения не й действаха успокоително. Какъв смисъл от всичко това? Навремето обсъждаше подобни проблеми с ТенСуун, Сейзед и Елънд. Това не беше задача по нейните сили, липсваше й солидната подготовка на книжник. Но Сейзед бе твърде погълнат от собствените си проучвания, ТенСуун се бе завърнал при своя народ, а Елънд бе затрупан с прекалено много проблеми, за да се занимава с нещо друго освен с армията и политиката. Вин трябваше да се справи сама. А все още намираше четенето за досадно занимание.

Ако не друго, поне се бе примирила с идеята, че това, с което се занимава, е важно, макар да го намираше за скучно. Животът й вече не й принадлежеше. Тя бе важна част от Новата империя. Беше нейното острие, а сега бе дошло време да опита и тази нова роля.

„Трябва да го направя. Тук има някаква загадка, която трябва да разкрия. Какво казваше Келсайър? Винаги има някаква тайна“.

В съзнанието й изникна образът на Келсайър. Стоеше решително пред малка група крадци и заявяваше, че възнамерява да свали лорд Владетеля и да освободи империята. „Ние сме крадци — казваше той. — При това невероятно добри. Можем да оберем необираемото и да измамим неизмамимото. Знаем как да превърнем някоя неописуемо сложна задача в поредица от по-прости и лесни за решаване и да ги преодолеем една по една“.

В онзи ден, докато той изписваше предстоящите задачи върху дъската, Вин бе изумена как невъзможното може да се превърне в постижимо. И тогава за първи път поне малко повярва, че Келсайър е в състояние да събори Последната империя.

„Добре де — рече си сега. — Ще започна като Келсайър, като опиша нещата, които зная със сигурност“.

В Кладенеца на Възнесението наистина имаше сила, поне тази част от легендите се оказа вярна. Имаше и нещо живо — затворено в Кладенеца или близо до него. То бе подмамило Вин да използва силата, за да го освободи от оковите. Може би би могла да използва тази сила, за да победи Гибелта, но тя се бе отказала.

Седеше замислено и почукваше с пръст по корицата на дневника. Добре си спомняше как се бе почувствала в миговете, когато се докосна до силата. Нещо повече, докато я държеше в себе си, всичко й се струваше напълно естествено. Устройството на света, животът на хората… сякаш силата не беше само неосъществена възможност. Тя бе и начин да разбере.

Ето я допирната точка. Трябваше й опорна точка, преди да започне да обмисля предстоящите си действия. Силата бе реална, също както и Гибелта. Последната притежаваше известни способности да променя света, докато е затворена — Сейзед бе потвърдил, че текстовете му са променени така, че да съответстват на целите й. Сега Гибелта бе свободна и Вин предполагаше, че тъкмо тя стои зад масовите убийства и сипещите се сажди.

„Макар че — напомни си Вин, — не мога да съм сигурна дори в тези неща“. Какво всъщност знаеше за Гибелта? Беше я докосвала, бе я почувствала — и в този момент я бе освободила. Гибелта копнееше да разрушава, ала същевременно не бе сила, олицетворяваща хаоса. Изглежда, не бе в състояние сама да постигне това, което искаше. Сякаш следваше някакви строго определени правила…

Вин вдигна глава и извика тихо:

— Елънд?

Императорът я погледна от носа на ладията.

— Кое е първото правило на аломантията? — попита Вин. — Първото, на което те научих?

— Последствие — рече Елънд. — Всяко действие има последствие. Когато Тласкаш нещо тежко, то ще те тласне назад. Ако Тласкаш нещо леко, то ще отлети напред.

Това бе първият урок, който Вин бе получила от Келсайър — и навярно първият, който той бе получил от своя учител.

— Много добро правило — продължи Елънд и отново се загледа в хоризонта. — Важи за всички неща в живота. Ако хвърлиш нещо нагоре, то ще падне надолу. Когато влезеш с армия в кралството на някой, той ще ти отвърне…

„Последствие — замисли се тя, смръщила вежди. — Като нещата, които падат, когато ги хвърлиш нагоре. Такива ми се струваха и действията на Гибелта“. Може би това бе неуловима следа от докосването на силата, или обяснение, което й подаваше подсъзнанието. Но тя долавяше някаква логика в действията на Гибелта. Логика, която не разбираше, но бе в състояние да усети.

Елънд отново се обърна към нея.

— Точно затова харесвам аломантията. Или поне теорията за нея. Скаа говорят за нея с изплашен шепот, наричат я магия, но всъщност тя е съвсем рационална. Знаеш какви са последствията от аломантичния Тласък, също както знаеш какво ще стане, когато пуснеш камък във водата. За всеки Тласък има и Дърпане. Без изключения. Проста и неоспорима логика — не като действията на хората, които са изпълнени с противоречия, безпорядък и скрити замисли. Аломантията е природна сила.

„Природна сила.

За всеки Тласък има и Дърпане. Следствие“.

— Това е важно — прошепна Вин.

— Кое?

„Следствието“.

Онова, което бе почувствала в Кладенеца на Възнесението, бе склонно към разрушение, точно както го описваше и Аленди в дневника си. Но то не беше създание, не приличаше на човек. Беше сила — мислеща сила, но въпреки това сила. А силите се подчиняват на правила. Аломантията, времето, дори притеглянето на земята. Светът се гради върху определени принципи. В него царува логиката. На всяко Тласкане отговаря Дърпане. Всяка сила има противосила.

Ето че беше открила законите, свързани с онова, с което воюваше. А те можеха да й помогнат да намери начин как да го победи.

— Вин? — повика я Елънд, втренчил поглед в лицето й.

— Няма нищо, Елънд. Или по-точно нищо, за което да мога да говоря.

Той продължи да я гледа втренчено още известно време. „Сигурно си мисли, че готвиш заговор срещу него“ — прошепна в нея Рийн. За щастие дните, в които се вслушваше в думите му, бяха отминали отдавна. Тя погледна Елънд и видя, че той кима, че е приел обяснението й. После й обърна гръб и се върна към собствените си нерадостни мисли.

Вин се изправи, отиде при него и положи ръка на рамото му. Той въздъхна, извърна се и я прегърна. Ръката му, някога вялата, отпусната ръка на книжник, сега бе мускулеста и здрава — ръка на воин.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Знаеш.

— Беше неизбежно, Елънд. Рано или късно войниците трябваше да бъдат изложени на мъглите.

— Да — съгласи се той. — Но има и друго, Вин. Страхувам се, че започвам да приличам на него.

— На кого?

— На лорд Владетеля.

Вин изсумтя под нос и се сгуши в него.

— Тъкмо той би постъпил по този начин — продължи Елънд. — Да пожертва хората си в името на стратегическото преимущество.

— Обясни го на Хам — отвърна Вин. — Не можем да си позволим да губим време.

— И все пак това е твърде сурово решение — въздъхна Елънд. — Проблемът не е само в това, че мнозина ще загинат, а и че го правят по мое нареждане. Вин, аз съм… жесток човек. Докъде ще стигна, за да осъществя целите си? Тръгнал съм с армията си да отнема кралството на друг човек.

— В името на общото благо.

— Вероятно това е било извинението на всички тирани открай време. Сигурен съм. Да, аз продължавам напред. Но тъкмо заради тези неща не исках да ставам император. Заради това оставих на Пенрод трона по време на обсадата. Не исках да съм предводител, който прави подобни неща. Исках да защитавам, не да обсаждам и да убивам! Ала има ли друг начин? Всичко, което правя, изглежда неизбежно. Като да повеждам хората си към мъглите. И като този поход срещу Фадрекс. Трябва да се доберем до онзи склад — това е единствената възможност да разберем какво се изисква да направим! Всичко изглежда напълно логично. Безскрупулна, жестока логика.

„Жестокостта е най-прагматичното от всички чувства…“ — прошепна в главата й Рийн. Тя не му обърна внимание.

— Твърде дълго си слушал какво говори Сет.

— Може би — съгласи се Елънд. — Но ми е трудно да отхвърлям подобна логика. Вин, израснах като идеалист — и двамата знаем, че е така. Сет ми осигурява необходимия баланс. Това, което казва, често напомня думите на Тиндуил. — Замисли се и поклати глава. — Съвсем наскоро разговарях със Сет за аломантичното Преобразяване. Имаш ли представа какво правеха благородниците, за да открият аломанти сред наследниците си?

— Нареждали са да ги пребиват от бой — прошепна Вин.

Аломантичните заложби винаги дремеха в латентно състояние и се пробуждаха при силна травма. Човек трябваше да бъде докаран до ръба на оцеляването, на прага на смъртта, и едва тогава силата се пробуждаше. Процес, известен като Преобразяване.

Елънд кимна.

— Да. Една от най-великите и най-мръсни тайни в живота на благородниците. Нерядко тези деца са загивали — боят трябва да е наистина жесток, за да пробуди аломантични способности. Всяка Къща има различен начин на действие, но по правило са прибягвали до тези методи във възрастта преди пубертета. Щом момче или момиче достигне тази възраст, го отвеждали някъде и го пребивали почти до смърт.

Вин потрепери.

— Помня добре какво се случи с мен — продължи Елънд. — Баща ми не участва лично в побоя, но беше там и гледаше. Най-тъжното нещо, свързано с тези побоища, е, че в повечето случаи са безполезни. Едва шепа деца стават аломанти. Аз не станах. Биха ме напразно.

— Елънд, ти сложи край на тези мъчения — каза меко Вин. Малко след като се възкачи на престола, Елънд бе издал разпореждане: наследник на знатна къща можеше сам да избере дали да бъде подложен на изтезания, но само ако е навършил пълнолетие.

— И сгреших — отвърна тихо той.

Вин го погледна.

— Вин, аломантията е най-могъщият ни ресурс — продължи Елънд. — Сет изгуби кралството си и едва не загина, защото не можа да събере достатъчно аломанти. А аз забраних със закон да се търсят аломанти сред населението.

— Елънд, ти забрани да се пребиват деца.

— Но ако тези побоища могат да спасят живота на мнозина други? Както излагането на мъглите спасява живота на войниците? А какво ще кажеш за Келсайър? Той се е сдобил с аломантична сила едва след като се е Преобразил в Хатсинските ями. Какво би станало, ако са го били изтезавали още като малък? Щял е да бъде завършен Мъглороден. И да спаси жена си.

— Но щеше ли да има смелостта и волята да свали Последната империя?

— По-добро ли е сегашното положение? — отвърна с въпрос Елънд. — Вин, колкото по-дълго седя на трона, толкова по-ясно си давам сметка, че онова, което е правил лорд Владетеля, не е било зло, а по-скоро необходимо. Справедливо или не, но той е поддържал реда във владенията си.

— Елънд, не ми харесва, когато говориш такива неща.

Той извърна очи към черните води на канала.

— Това не значи, че ги одобрявам, Вин. Просто започвам да го разбирам — и това разбиране ме безпокои. — Погледна я и тя видя в погледа му въпрос, но също и решимост. — Държа този трон само защото знам, че в един момент ще се откажа от него в името на правдата. Ако някога се отклоня от този път, Вин, моля те, кажи ми. Разбрахме ли се?

Тя кимна.

Елънд отново извърна очи към хоризонта. „Какво ли се надява да види там?“ — зачуди се тя.

— Вин, трябва да има решение — продължи той. — И все някога ще го открием. Правилен избор между това кои искаме да бъдем и какви трябва да бъдем. — Въздъхна. — Но засега трябва да се задоволим само с това кои сме.

И кимна към една лодка, която се приближаваше към ладията им. На носа й стоеше мъж с кафяво расо. Носеше големи очила, за да прикрие сложните татуировки, спомен от службата му в Министерството, а на лицето му грееше широка усмивка.

Вин неволно се засмя. Допреди година-две би си помислила, че щастливият принудител е лош знак. Но това беше преди да се запознае с Ноорден. Дори по времето на лорд Владетеля този отдаден на изследванията си книжник вероятно бе живял затворен в своя малък свят. Ноорден бе странно доказателство, че даже в редовете на най-зловещата организация в някогашната империя е имало добри хора.

— Ваше величество — почна Ноорден още докато се качваше на ладията. Следваха го неколцина помощници и писари, натоварени с книжа.

— Здравей, Ноорден — каза Елънд. — Приключи ли с изчисленията, за които те помолих?

— Да, ваше величество — отвърна Ноорден. Един от помощниците му вече разтваряше пред него голяма оръфана книга. — Ще призная, че задачата беше трудна, но…

— Но си бил старателен както винаги, сигурен съм — прекъсна го Елънд и се наведе над книгата. Изглежда, бързо се ориентира в написаното, докато Вин виждаше само колони от числа.

— Какво пише тук? — попита тя.

— Това е статистика на заболелите и умрелите — обясни Елънд. — От трийсет и осем хиляди войници близо шест хиляди се разболяха. Изгубихме сто петдесет и петима.

— Включително един от моите писари — добави Ноорден и поклати глава.

Вин се намръщи. Не заради чутото, а от нещо друго, което проблесна в главата й.

— Умрелите са по-малко, отколкото очаквахме — продължи Елънд, като си подръпваше замислено брадата.

— Да, ваше величество — потвърди Ноорден. — Предполагам защото войниците са по-издръжливи от цивилното население. Болестта също не ги повали толкова силно.

— Откъде знаете? — попита Вин ядосано. — Как можете да предполагате колко ще умрат?

— От предишния ни опит, милейди — отвърна Ноорден. — Следим внимателно броя на жертвите. Тъй като болестта е нова, се опитваме да определим какво точно я предизвиква. Може би това ще ни помогне да намерим лечение. Накарах моите писари да преровят всички архиви и да потърсят полезна информация. Прилича малко на люшкаща треска, но тя се причинява от…

— Ноорден — прекъсна го смръщено Вин. — Това са точните бройки, нали?

— Да, милейди. Негово величество ме помоли…

— Колко точно са се разболели?

— Нека да погледна… — Ноорден се наведе над книгата. — Пет хиляди двеста четиридесет и трима.

— Какъв процент от войниците е това?

Ноорден взе перото и направи бързи изчисления в долната част на листа.

— Около тринайсет и половина процента — докладва накрая, като си нагласи очилата.

Вин поклати озадачено глава.

— Включваш ли и хората, които умряха?

— Всъщност не — отвърна Ноорден.

— А коя сума използваш? — продължи Вин. — Общият брой на хората в армията или броя на тези, които преди не са се сблъсквали с мъглите?

— Общият брой.

— Разполагаш ли с бройката на вторите? — попита Вин.

— Да, милейди — отвърна Ноорден.

— Използвай тази цифра — каза Вин.

Елънд я погледна заинтригувано и докато Ноорден и хората му смятаха, я попита:

— Вин, защо е това?

— Ами… не съм съвсем сигурна — призна тя.

— Бройката е важна, за да се направят заключения — рече Елънд. — Но не виждам как… — И млъкна, понеже Ноорден заклати глава и замърмори нещо.

— Какво има? — попита го Вин.

— Ами… милейди — почна Ноорден. — Малко съм изненадан. Но резултатът е точен — разболели са се шестнайсет процента от войниците. До човек.

— Сигурно е просто случайност, Ноорден — каза Елънд. — Какво толкова, като е точен процент.

— Сигурно сте прав, ваше величество — отвърна Ноорден малко замислено. — Просто случайност.

— Провери в архивите — каза Вин. — Виж какъв е процентът при други групи, които са се разболявали.

— Вин — каза Елънд. — Не съм статистик, но много пъти съм работил с числа при моите изследвания. Понякога естествени феномени водят до на пръв поглед странни резултати, но хаосът на статистиката обикновено приключва с разумни обяснения. Може да ти се стори странно, че процентите понякога са точни, но просто така действа статистиката.

— Шестнайсет — обади се Ноорден и вдигна глава. — Пак същият резултат.

Елънд се намръщи и се наведе над книгата.

— Третият резултат не е съвсем достоверен — продължи Ноорден. — Но това е само защото изходното число не е кратно на двайсет и пет. Не е възможно да се разболее част от човек. Но заболеваемостта в тази група тук е точно шестнайсет процента.

Вин надзърна над рамото на Елънд и плъзна поглед по цифрите.

— Няма никаква връзка с възрастта на засегнатите — продължи Ноорден. — Нито с това къде са живели. При всички групи процентът на заболяване е точно шестнайсет.

— Как не сме го забелязали досега? — попита Вин.

— Е, имахме известна представа — възрази Ноорден. — Знаехме, че приблизително четирима на всеки двайсет и пет се разболяват. Но не си давах сметка колко точно е съотношението. Наистина е странно, ваше величество. Не познавам друга болест, която да поразява населението по този начин. Вижте, ето тука има доклад за сто съгледвачи, пратени в мъглите, и точно шестнайсет от тях са се разболели!

— Нещо не е наред — въздъхна Елънд. — Никак не е наред.

— Да. Невъзможно е да получаваме такива статистически резултати — съгласи се Ноорден. — Населението просто не може да бъде поразявано с подобна точност, независимо каква е болестта. Трябва да има крива на вероятността и по-малките групи да не реагират с такава точност.

— Ако не друго — добави Елънд, — би трябвало болестта да засяга повече възрастните.

— Има нещо подобно — рече Ноорден, като плъзна пръст по редовете числа. — Поне що се отнася до смъртността. Но броят на заболелите неизменно е шестнайсет процента! Твърде много се занимавахме с умрелите и не забелязахме колко неестествено точен е този процент.

Елънд се изправи.

— Ноорден, искам да провериш резултатите още веднъж. Разпитай хората, увери се, че данните ви са верни, и опитай да разбереш какво означава това. Не можем да си вадим заключения на базата на четири-пет примера. Трябва ни по-голям брой.

— Да, ваше величество. — Ноорден изглеждаше наистина озадачен. — Ами… ако не е просто съвпадение? Какво може да означава?

— Не зная — отвърна Елънд.

„Че е следствие — помисли Вин. — Че има някакъв закон, макар и да не го разбираме. Шестнайсет. Защо точно шестнайсет процента?“