Брандън Сандърсън
Героят на времето (20)

17.

Умението да създава микроби, които се хранят със сажди, и издържащи на климатичните промени растения говори, че Рашек е ставал все по-добър в прилагането на придобитата сила. Тя изгаря за броени минути — но за едно божество минутите могат да се проточат като часове. През това време Рашек е започнал като невежо дете, което тласнало планетата твърде близо до слънцето, израсъл е до зрял мъж, който е в състояние да създава саждиви кратери, за да охлажда атмосферата, за да прерасне в истински творец, усъвършенстващ растения и създаващ същества със специално предназначение.

Освен това можем да съдим за настроенията му по време на съвместното му съжителство със силата на Съхранението. Под нейно влияние той се е опитвал да запази нещата такива, каквито са. Вместо да изравни саждивите кратери и да се помъчи да върне планетата на мястото й, той се мъчел трескаво да се справи с проблемите, които сам си създал.

Елънд излезе пред строената си армия на прекрасен бял жребец, изчеткан старателно от саждите, и огледа редиците неспокойни войници. Виждаше ужаса по лицата им. Бяха чували разни слухове, а предния ден слуховете бяха потвърдени от самия Елънд. Днес предстоеше армията да бъде изпитана в мъглите.

Елънд подкара покрай строя, следван от генерал Демоа. И двамата яздеха едри животни, избрани за да впечатляват със силата си. Иначе през по-голямата част от пътуването Елънд и офицерите щяха да се придвижват с ладии.

Елънд не се измъчваше от взетото решение да прекара войниците през мъглите — поне за момента. Беше научил нещо много важно за себе си — че е честен. Може би прекалено честен. Когато изпитваше неувереност, му личеше. Войниците щяха да доловят колебанието му. Затова се стараеше да прикрива безпокойството и тревогите си, освен когато бе сред най-близки хора. Вин бе най-близката му и върху нея падаше най-голямата тежест. Но така поне намираше сили да се държи уверено, когато го очакваха от него.

Тропотът от копитата отекна надалече. От време на време Елънд чуваше окуражаващите викове на капитаните, но виждаше и страха в очите на хората. Нима можеше да ги вини за това? Днес хората му щяха да се изправят срещу противник, с който не можеха да се сражават, нито да удържат. След час седемстотин от тях щяха да лежат мъртви на земята. Приблизително един на всеки петдесет. Недотам лошо съотношение, ако не ставаше въпрос за хора.

Но мъжете стояха, изпънати в стойка мирно, и Елънд беше горд от поведението им. Беше им дал възможност да избират и които от тях пожелаят, да се върнат в Лутадел. Все още имаше нужда от войници в града и той не желаеше да кара хората си насила да остават в мъглите. Почти никой не се отказа. Напротив, повечето войници сами се строиха в дълги редици, облечени с униформи, брони и със смазани блестящи оръжия. Елънд предполагаше, че са го направили, за да се почувстват, сякаш влизат в бой — и донякъде бе точно така.

Хората му му вярваха. Знаеха, че мъглите настъпват към Лутадел, и разбираха колко е важно да бъдат завзети градовете, в които има припаси. Вярваха в способностите на Елънд да спаси семействата им.

Вярата им го караше да е още по-твърд и решителен. Той се върна пред средата на строя, дръпна юздите и обърна коня към редиците. Беше разпалил пютриум, та да изглежда по-силен и енергичен. Сега Тласна чувствата на войниците, за да им вдъхне кураж, и извика:

— Бъдете силни!

Гласът му ечеше толкова силно, че се наложи да потуши разпаления калай.

— Мъглите ще повалят някои от вас. Но повечето ще оцелеят, а и от падналите мнозина ще се възстановят! И след това няма да се плашат от мъглите. Не можем да застанем пред стените на Фадрекс, без да сме се изпитали в мъглите! Ако не го направим, рискуваме да ни нападнат призори, докато още сме в шатрите. Тогава противникът ще ни принуди да излезем в мъглите и ще Трябва да се сражаваме, докато всеки шести от нас се гърчи в агония! — Подкара бавно коня пред строя. Демоа го последва. — Не зная защо мъглите убиват. Но вярвам на Оцелелия! Той се провъзгласи за Господар на мъглите. Ако някои от нас умрат, такава е била волята му. Бъдете силни!

Думите му, изглежда, имаха ефект. Войниците видимо се поизправиха и се извърнаха на запад, където залязваше слънцето.

— Държат се добре, милорд — рече тихо Демоа малко зад рамото му. — Речта ви беше много ободряваща.

Елънд кимна.

— Милорд… — поколеба се Демоа. — Наистина ли мислите това, което казахте за Оцелелия?

— Разбира се, че го мисля.

— Съжалявам, милорд. Не исках да подлагам на съмнение вярата ви, само че… не е необходимо да се преструвате на вярващ, ако не сте убеден.

— Демоа, аз дадох дума. — Елънд го погледна навъсено. — Винаги изпълнявам обещанията си.

— Вярвам ви, милорд — отвърна Демоа. — Вие сте благороден човек.

— Но?

Демоа направи пауза.

— Но… Ако не вярвате в Оцелелия, струва ми се, че той не би искал да споменавате името му.

Елънд понечи да отговори, но спря. Демоа се бе обърнал към него, подтикван от честни подбуди. Такава постъпка не подлежеше на укори и наказания.

Освен това може би генералът имаше право.

— Демоа, не зная в какво вярвам — рече накрая Елънд, загледан в строените войници. — Но със сигурност не и в лорд Владетеля. Религиите на Сейзед са мъртви от векове и дори той престана да говори за тях. Изглежда, Църквата на Оцелелия е единствената ми възможност.

— Милорд, при цялото ми уважение… това не е достатъчно силен аргумент, за да се присъедините към нея.

— Демоа, напоследък имам проблем с вярата — призна Елънд, загледан в сипещите се сажди. — Последният ми бог бе убит от една млада жена, за която после се ожених — жена, която вие почитате като религиозен символ, но която отрича вашата привързаност.

Демоа кимна замислено.

— Разбери — продължи Елънд, — аз не отричам вашия бог. И наистина вярвам, че изборът на Келсайър е по-добър от всички други възможности. Като се има предвид какво ни очаква през следващите месеци, бих предпочел да вярвам в нещо — в каквото и да било.

Известно време двамата мълчаха.

— Милорд — заговори Демоа, — зная, че лейди Наследницата е против това да издигаме Оцелелия в култ. Тя го познаваше, също както и аз. Това, което не разбира, е, че Оцелелия се превърна в нещо много повече от човека на име Келсайър.

Елънд смръщи вежди.

— Демоа, говориш така, сякаш нарочно сте го издигнали в божество — че вярвате единствено в символа, който той олицетворява.

Демоа поклати глава.

— Не. Ние вярваме, че Келсайър е простосмъртен — но че е човек, постигнал нещо, с което се докосва до вечността, до безсмъртието. Когато умря, той не беше просто Келсайър, водач на банда. Не ви ли се струва странно, че не е бил Мъглороден, преди да го пратят в Ямите?

— Демоа, така стоят нещата с аломантията — отвърна Елънд. — Не можеш да притежаваш подобна сила, докато не се Преобразиш, докато не се изправиш срещу огромни и страшни изпитания, докато не погледнеш смъртта в очите.

— Нима смятате, че Келсайър не е преживявал подобни неща преди Ямите? — попита Демоа. — Милорд, той е бил крадец, ограбвал е принудители и благородници. Водил е много опасен живот. Да не мислите, че не са го залавяли, измъчвали, пребивали?

Елънд се замисли.

— Той е придобил силата си в Ямите — рече след малко. — Защото там го е споходило нещо друго. Обичал е да повтаря пред хората си, че се е върнал променен. Имал е цел — бил е твърдо решен да постигне нещо, което другите са смятали за невъзможно.

Демоа поклати глава.

— Не, милорд. Човекът Келсайър е издъхнал в Ямите и на негово място се родил Келсайър Оцелелия. Той се сдобил с огромна сила, с неизчерпаема мъдрост, с могъщество, каквото не притежавал никой друг. Затова успя да постигне замисъла си. Затова и ние го почитаме. Все още е притежавал някои типично човешки недостатъци, но мечтите му са били божествени.

Елънд извърна глава. Рационалната, книжовна страна на ума му разбираше добре какво става. Келсайър постепенно се обожествяваше и за тези, които не го бяха познавали, животът му придобиваше митичен оттенък. Келсайър трябваше да бъде надарен с божествена сила, защото една църква не можеше да се прекланя пред обикновен човек.

Но от друга страна, всичко това само правеше историята по-достоверна. В края на краищата Демоа беше прав. Как бе живял този човек на улицата преди Преобразяването?

Някой извика.

Елънд вдигна глава и плъзна поглед по редиците. Мъжете пристъпваха неспокойно, забелязали приближаващите се мъгли — приличаха на огромни разцъфнали растения. Все още не виждаше някой да е паднал. Последваха още викове.

Червеникава пелена забули слънцето. Конят на Елънд изпръхтя нервно. Капитаните подканяха подчинените си да запазят спокойствие, но Елънд забеляза известно раздвижване. В строя пред него се появиха празнини от рухналите на земята войници. Бяха като марионетки с прерязани конци. Останалите се отдръпваха ужасени от тях. Мъглите бавно ги обкръжаваха, поглъщаха ги…

„Те имат нужда от мен“ — помисли Елънд и сграбчи юздите. Щеше да се опита да вдъхне кураж на хората си.

— Демоа, последвай ме.

Но Демоа не отговори. Императорът извърна глава.

— Демоа? Какво…

Гласът му секна. Демоа се бе прегърбил на седлото и се тресеше от конвулсии. После бавно се килна на една страна и тупна в дълбоката до глезени пепел.

— Демоа! — извика Елънд и скочи от седлото. Чувстваше се като глупак. Нито за миг не бе помислил, че Демоа също може да пострада. Някак си вътрешно бе приел, че той, както Вин и останалите, ще е неподатлив на мъглите.

Коленичи до генерала, заслушан във виковете на капитаните и писъците на поразените. Приятелят му се тресеше и стенеше от болка.

А саждите продължаваха да се сипят.