Брандън Сандърсън
Героят на времето (16)

13.

Нарича се хемалургия, защото е свързана с кръвта. Сигурен съм, не е случайно, че смъртта винаги присъства при прехвърлянето на сили чрез хемалургия. Марш веднъж описа процеса като доста „кървав“. Прилагателно, което не бих използвал. Струва ми се твърде смекчено.

„Пропускам нещо“ — мислеше Марш.

Седеше неподвижно в лагера на колосите. Не правеше нищо, от часове. Саждите го покриваха, сякаш е статуя. Напоследък вниманието на Гибелта бе насочено някъде другаде и Марш разполагаше с все повече време за себе си.

Все още не се бореше. Съпротивлението би привлякло вниманието на Гибелта.

„Всъщност не искам ли точно това? — помисли си той. — Да съм под нечий контрол?“ Когато Гибелта го караше да вижда с нейните очи, умиращият свят изведнъж ставаше прекрасен. Красотата му бе много по-вълнуваща от страховете, които го преследваха, когато оставаше сам.

„Не, не искам това“. Защото красотата беше фалшива. И както някога се беше борил срещу Гибелта, така сега се бореше срещу завладяващата го увереност в неизбежното.

„Какво пропускам?“ — запита се той, докато се мъчеше да прогони неприятните мисли. Армията на колосите — надхвърляше триста хиляди чудовища — не бе помръдвала от седмици. Членовете й бавно, но неумолимо се изтребваха. Процес, който го поразяваше със своето безсмислие, макар че, ако не друго, това поне подобряваше шансовете на оцелелите да се изхранват с умиращата растителност.

„Едва ли ще изкарат дълго на трева, нали?“ Не знаеше много за колосите, макар че от близо година беше с тях. Изглежда, можеха да се хранят почти с всичко, сякаш най-важното бе да натъпчат търбусите си.

Какво чакаше Гибелта? Защо не повеждаше армията си в атака? Марш познаваше достатъчно добре географията на Последната империя, за да е наясно, че се намират в северните провинции, близо до Терис. Защо не тръгваха на юг, към Лутадел?

В лагера нямаше други инквизитори. Гибелта ги бе пратила с други задачи и бе оставила само Марш. От всички инквизитори Марш бе получил най-голям брой от новите клинове — общо десет метални пръта бяха забити на различни места в тялото му. Това вероятно го правеше най-могъщия сред инквизиторите. Защо тогава го държаха тук?

„Какво значение? — помисли си той. — Краят е близо. Няма никакъв начин да бъде победена Гибелта. Светът скоро ще свърши“.

Тази мисъл пробуди в него чувството за вина. Ако можеше да сведе засрамено очи, щеше да го направи. Беше време, когато командваше бунтовническата армия на скаа. Хиляди очакваха с надежда решенията му. Но след това… плениха Келсайър. А също и Мейр, жената която обичаха и двамата с Кел.

Марш напусна бунтовниците, след като Келсайър и Мейр бяха хвърлени в Ямите. Логиката му беше съвсем проста. Щом лорд Владетеля бе в състояние да залови Келсайър — най-гениалния крадец, — значи рано или късно щеше да залови и него. Не страхът го накара да се откаже, а реалният възглед за нещата. Марш бе практичен човек. Съпротивата беше безполезна. Защо в такъв случай да упорства?

И тогава Келсайър се върна и направи това, което бунтовниците не бяха постигнали за хиляда години несекваща борба — събори империята и подпомогна кончината на самия лорд Владетел.

„Аз трябваше да го направя — мислеше си Марш. — Аз служих на бунтовниците през целия си живот и се отказах малко преди най-сетне да победим“. Истинска трагедия, която предстоеше да се повтори. Защото Марш пак бе готов да се откаже.

„Проклет да си, Келсайър! — ядоса се той. — Дори след смъртта си продължаваш да ме преследваш!“

Но все пак оставаше един мъчителен неоспорим факт. Мейр беше права. Бе избрала Келсайър вместо Марш. А после, когато двамата трябваше да преживеят загубата й, единият се предаде.

Докато другият превърна мечтите й в реалност.

Марш знаеше защо Келсайър бе решил да събори Последната империя. Не ставаше въпрос за пари, слава или — което бе най-логично — за отмъщение. Келсайър познаваше Мейр по-добре от себе си. Знаеше, че тя мечтае за деня, когато растенията ще цъфтят, а небето няма да е червено. Тя винаги носеше рисунката на цвете — копие на копие на нещо, отдавна изгубено на тази земя.

„Но ти не можа да превърнеш мечтата й в реалност, Келсайър — помисли Марш. — Ти се провали. Уби лорд Владетеля, но това не поправи нещата. Напротив, стана по-зле!“

Саждите продължаваха да се сипят. Колосите ръмжаха гневно. Недалеч се чу предсмъртният вик на поредната жертва.

Келсайър беше мъртъв. Но бе умрял за нейната мечта. Мейр бе права, когато избра него, макар че тя също бе напуснала този свят. Остана само Марш. „Аз поне все още мога да се бия — рече си той. — Но как?“ Дори помръдването с пръст привличаше вниманието на Гибелта.

Ето защо от няколко седмици бе преустановил всякаква съпротива. Може би затова Гибелта бе решила да го остави на мира. Създанието — или силата, каквото и да беше — бе всемогъщо. Марш подозираше, че може да се придвижва свободно, да наблюдава света и да следи какво става в различните части. Нищо не можеше да спре погледа му. Изглежда, присъстваше навсякъде.

Освен в умовете на хората.

„Може би… ако спра да се съпротивлявам достатъчно дълго, ще успея да я изненадам, когато реша да ударя внезапно“.

План, не по-лош от всеки друг. И Марш знаеше какво точно ще направи, когато дойде часът. Щеше да премахне най-полезния инструмент на Гибелта. Щеше да извади металния прът от гърба си и така да се самоубие. Не от гняв, нито от отчаяние. Даваше си сметка, че заема важно място в плановете на Гибелта. Ако се извадеше от строя в точния момент, щеше да даде на другите шанса, от който се нуждаеха.

Това бе всичко, което можеше да направи. Но му се струваше достатъчно и той се почувства, сякаш отново заема своето място в света. Келсайър бе дал живота си, за да осигури свобода на скаа. Марш щеше да направи същото — и с това да дари надежда на света да се спаси от разрушението.