Джонатан Мабъри
Човекът вълк (50)

Четирийсет и девета глава

Гуен отвори вратата. Инспектор Абърлайн стоеше на прага, а очите му бяха потъмнели от безкрайна умора и напрежение. Двама от едрите му помощници чакаха на тротоара с упорити и решителни изражения на лицата. Един от тях носеше пушка, а другият — пистолет, не особено добре скрит под сакото му. Беше започнал да ръми слаб дъжд, но на хората от Скотланд Ярд това изглежда не им правеше впечатление.

Абърлайн докосна периферията на опръсканото си от дъжда бомбе.

— Мис Конлиф, добро утро.

— Инспекторе — отвърна Гуен с насилена учтивост.

Погледът му обходи коридора, осветен с един-единствен стенен свещник.

— Може ли да ви попитам дали сте сама?

— Да. Баща ми замина.

— Ще позволите ли да ви се натрапя?

Гуен се поколеба, но Абърлайн погледна през рамо към дъжда. Тя се почувства притисната от случая и условностите на благоприличието. Ако откажеше да го пусне при тези обстоятелства, щеше да събуди у него подозрения, затова кимна, отстъпи назад и отвори вратата.

— Разбира се, инспекторе. Моля, заповядайте.

Абърлайн кимна признателно и щом влезе, свали шапката си и очите му настойчиво огледаха тъмната аптека. Но Гуен не се отмести, ограничавайки достъпа му само до преддверието. Инспекторът леко се усмихна.

— Мадам, трябва да ви попитам без заобикалки: виждали ли сте Лорънс Толбът? Сигурен съм, че сте чули за бягството му.

— Да, чух новината — отвърна тя безучастно. — Но не, не съм го виждала.

Още докато изричаше тези думи, Гуен усети, че е избрала неподходяща интонация. Отрицанието й прозвуча безизразно и точно толкова фалшиво, колкото беше в действителност. Тя забеляза как умореният поглед на Абърлайн мигновено се изостри и бързо се насочи към вътрешността на магазина.

— Разтревожен съм, че вашият баща ви е позволил да останете тук съвсем сама при положение, че един убиец се разхожда на свобода. Бих искал да дойдете с мен.

— Това е съвършено ненужно, инспекторе. Недоумявам защо смятате, че съм в опасност. Лорънс никога не би ме наранил.

— Мис — възрази твърдо Абърлайн. — Не мога да ви опиша в каква смъртна опасност се намирате.

При тези думи той извади един вестник от големия си джоб и го хвърли върху тезгяха. Беше същият брой, който тя бе донесла на Лорънс, със същите набиващи се на очи заглавия и снимка, на която изглеждаше като безумец, придружена от надпис: „Вие сте в опасност, ако се озовете близо до него.“

Абърлайн постави ръка на рамото й и леко я отмести настрани. Тя знаеше, че ако се беше представила като по-добра лъжкиня, той нямаше да си позволи подобна волност. Инспекторът влезе в магазина и започна да отваря вратите на всеки долап и шкаф, който бе достатъчно голям, че да побере човек. След като не откри нищо, той разтвори завесите в дъното на магазина и видя стълбището, водещо към жилището на горния етаж.

Гуен се опита да се промъкне тихомълком между инспектора и стълбището.

— Може би не познавате този човек така добре като мен.

— Може би, но видях чудовището със собствените си очи. — Той се взря изпитателно в лицето й, за да види как ще й подействат думите му, но Гуен си наложи да изглежда спокойна. И мога да ви кажа, мис Конлиф, че е по-ужасяващо от всичко… от всичко, което бихте могли да си представите.

Вместо да всеят у нея страх, думите на Абърлайн я разгневиха и решимостта й стана непоколебима.

— Благодаря ви, инспекторе, ще внимавам, ако ми се случи да го видя.

Абърлайн въздъхна и обърна гръб на стълбището. И тогава погледът му улови нещо, което го накара да замръзне на място. Малък шкаф на близката стена, чиято вратичка зееше отворена. В края на тезгяха до него имаше отворена кутия с бинтове и шишенце антисептик без капачка.

На устните на Абърлайн се появи тънка усмивка.

— Мис Конлиф, наистина се възхищавам на благородните ви намерения. Но трябва да ме послушате. Той се доближи до нея. — Мислите си, че можете да го спасите… Но не можете.

— Не зная за какво…

Ръката на Абърлайн рязко я сграбчи за китката, подобно на змия, захапала жертвата си.

— Моля ви! — призова я той. Настоявам да дойдете с мен.

— Настоявате? — отвърна тя рязко с надеждата, че възмущението й ще окаже необходимото въздействие там, където явната лъжа не бе успяла. — За кого се мислите? За каква ме вземате? За вещ?

Гуен се съпротивляваше, но хватката на Абърлайн беше желязна.

— Пуснете ме!

Инспекторът извика през рамо:

— Томпсън!

В помещението мигновено нахълта едър мъж с бичи рамене.

Гуен понечи да се развика:

— Пуснете…

Но Томпсън притисна устата й с огромната си длан. Тя се опита да го ухапе, но детективът бързо схвана намерението й и я приклещи откъм гърба с тялото си, впивайки болезнено пръсти в челюстта й. През това време другата му масивна ръка обгърна здраво талията й. Тя бе безпомощна в хватката му, макар че не престана да рита и да се съпротивлява, докато той я изкарваше навън през коридора.

Абърлайн подаде глава в дъжда, където го очакваше отряд от тежковъоръжени мъже от „Специалната полиция“.

— Сега!

Десетки полицаи се втурнаха към къщата. Всеки от тях беше въоръжен с пушка, пожарникарска брадва или тежка палка. Гуен се опита да извика предупредително. Това не беше арест… Това беше лов. И от безпощадните погледи на мъжете, които профучаваха покрай нея, за да нахлуят в дома й, тя разбра, че целта им не беше да хванат Лорънс жив.

* * *

„Специалната полиция“ беше елитът на Скотланд Ярд. Всички нейни служители до един бяха бивши военни, закоравели и загрубели в битки навсякъде по света. Отличаваха се с издръжливост и находчивост. Малък отряд от подобни бойци беше достатъчен, за да се потуши метеж. Но цялата тази сила, която се втурна през предната и задната врата на аптеката и затрополи тежко по стълбите, можеше да се справи с всичко.

Абърлайн предаде Гуен Конлиф на своя сержант, извади тежкия си пистолет и отново влезе в аптеката, изкачвайки стълбите, за да застане начело на щурма. Образите от изминалата нощ се бяха запечатали завинаги в съзнанието му и омразата му към свирепото чудовище можеше да се мери само с ужаса, който то му беше вдъхнало.

Когато изкачиха стълбите, хората му се пръснаха и започнаха да отварят вратите с ритници и да прекатурват мебелите. Самият Абърлайн пое по коридора, водещ към най-отдалечената стая, чиято врата беше затворена. Плътно зад гърба му го следваха шестима полицаи, въоръжени с пушки. Ако тази врата се отвореше, който или каквото и да излезеше през нея, щеше да бъде направено на решето.

Когато стигнаха дъното на коридора, Абърлайн облиза устни, плъзна пръст върху спусъка и се пресегна към дръжката на вратата. Шестте пушечни цеви се вдигнаха и прицелиха над раменете му в тясното пространство на коридора.

Щом бравата щракна, Абърлайн ритна вратата навътре и нахълта в стаята заедно с придружителите си. Помещението изглеждаше празно, но инспекторът почти мигновено съзря два крака, застанали неподвижно в сивите сенки под долния край на голямото огледало. Стъпалата не приличаха на човешки.

По челото на Абърлайн изби пот, а устата му пресъхна. Той даде знак с брадичка и полицаите се прицелиха натам. Инспекторът доближи пръст до устните си, насочи пистолета си към центъра на огледалото и дръпна ударника назад. Звукът от щракването му огласи неестествено силно тихата стая.

— Толбът! — изръмжа той. — Горе ръцете и излезте така, че да ви виждам!

Краката на Толбът не помръднаха.

— Толбът… Имате думата ми, че с вас ще се отнесат хуманно.

Нищо. Дори и трепване.

„Добре тогава, бъди проклет.“ помисли си Абърлайн, Докато шестте цеви надничаха от двете му страни, той внимателно се приближи до огледалото и с бързо движение на ръката го събори на земята. Посипаха се дървени трески и парчета стъкло.

На мястото зад огледалото стоеше статуя в цял ръст на горския бог Пан. Получовек-полукозел. Изработен от бронз.

Лорънс Толбът беше изчезнал.

Зад Абърлайн полицаите от специалния отряд въздъхнаха облекчено. Всеки от тях искаше да залови Толбът, но никой не желаеше да застане лице в лице със създанието. Детектив Адамс си проби път през групата и погледна първо статуята, а после и Абърлайн, който се взираше през прозорците към безкрайните редици от празни покриви.

— Май нямате късмет — рече Адамс.

Без да се обръща, Абърлайн промърмори:

— Изглежда, че никой няма късмет.