Джонатан Мабъри
Човекът вълк (44)

Четирийсет и трета глава

Риплър, санитарят със злото лице, влезе в килията му час по-късно. Той и още двама недодялани грубияни го облякоха насила в бяла риза и чисти панталони, нахлузиха му усмирителна риза, тръшнаха го на един инвалиден стол и го вързаха с кожени каиши.

— Защо… защо правите това?

— Млъквай изръмжа Риплър.

— Трябва да говоря с инспектор Абърлайн — замоли се Лорънс. — Ако може просто да…

Риплър го удари жестоко с опакото на ръката си, главата на Лорънс отскочи настрани и целият свят се завъртя. След това санитарят сграбчи кичур от косата му и се наведе ниско над него, при което Лорънс нямаше как да не почувства киселия му неприятен дъх.

— Чуй ме добре, господине просъска санитарят. — Дръж се прилично и си затваряй устата, защото аз и тези двама здравеняци добре ще те подредим, преди да те заведем при доктора. Ето, Лафърти, например е стар професионалист, Той може да чупи ребра, без да оставя никакви следи. А пък този Стрънк е особено лош, когато поиска. Дори може би е по-редно да бъде пациент в този приют, отколкото служител. А, Стрънк?

Стрънк се ухили, показвайки нащърбените си криви зъби.

— Аз съм продукт на тежко семейство. Или поне доктор Хонегер казва така — рече Стрънк и злобният му поглед действително не вещаеше нищо добро.

Риплър раздруса силно главата на Лорънс, все още държейки го за косата, и накрая го потупа по бузата. Лафърти застана зад инвалидния стол, а Риплър поведе малкото шествие по безбройните каменни коридори. Минаха покрай десетки врати с решетки, през които Лорънс видя безчетните лица на лудостта — от пищящи лунатици, които блъскаха главите си в стените, до съкрушени хора, които седяха свити в кататонен ступор. Това беше един познат ад, с който смяташе, че завинаги се е разделил, но съдбата се беше оказала по-жестока, отколкото бе очаквал.

Стигнаха до една двойна врата, която Риплър и Стрънк задържаха отворена, за да може Лафърти да вкара Лорънс в някаква широка зала, пълна с хора. В средата на помещението имаше подсилен стол, съоръжен с каиши и скоби, а наблизо стоеше маса, отрупана с толкова чудновати медицински инструменти, че в очите на Лорънс те приличаха на уреди аз мъчения. Останалата част от залата беше заета от амфитеатрално разположени скамейки, приличащи на местата в римския Колизей. По тях седеше тълпа от народ и Лорънс предположи, че това са лекари и учени от различни дисциплини. Още като момче той беше чувал, че Хонегер обича да придава известна театралност на своите публични изяви.

— Какво е това…? — понечи да попита Лорънс, но преди да успее да завърши въпроса си, Риплър и колегите му започнаха да го развързват, за да го преместят на стола в средата на залата. Лорънс се бореше отчаяно, но санитарите бяха много по-силни, и когато отвори уста да извика, Риплър тайно го удари в слабините, а Стрънк заби юмрук в бъбреците му. Бързият и чист начин, по който направиха всичко, създаваше впечатлението, че това е тактика, която тези мъже бяха прилагали много пъти.

Онемял от болка, Лорънс беше съвсем безпомощен, когато го тръшнаха на стола и започнаха да го завързват с многобройните каиши и ремъци. Щом свършиха, можеше да движи единствено главата си, която увисна настрани за няколко минути в мъчително вцепенение. Риплър се наведе над Лорънс, уж да провери за последно каишите, но в действителност използва този момент, за да предупреди отново Лорънс:

— Дръж се прилично, приятел, защото иначе никак няма да ти хареса онова, което ще ти се случи в килията. Повярвай ми, господинчо, никак няма да ти хареса!

Лорънс вдигна глава и срещна очите на санитаря.

— Дано се продъниш в ада.

— Това вероятно вече се е случило.

— Ето какво ще ти кажа, приятел — прошепна Лорънс презрително. — Почакай, докато стане пълнолуние и тогава ела в килията ми.

Риплър се ухили и поклати глава.

— Проклети безумци — каза той на приятелите си. — Винаги намират начин да бъдат забавни.

Грамадният санитар се изправи и даде знак на двамата си колеги да го последват. В този момент до него се появи доктор Хонегер.

Риплър тръгна към двойната врата, заключи я и се върна, подавайки ключовете на Хонегер.

— Всичко е готово, сър — каза той.

Докторът кимна, погледна бегло към Лорънс, а после се обърна към аудиторията си. Лорънс забеляза, че всичко това за Хонегер беше просто шоу, представление.

— Приятели и колеги — поде Хонегер, — господа от пресата, представители на Скотланд Ярд и уважаема публика, приветствам ви с добре дошли в дома за лунатици „Ламбът“. — Гласът му, който звучеше по-дълбоко и по-силно от обикновено, изпълни залата.

— Събрали сме се тази вечер тук, за да дадем нагледни доказателства, че всичките ви страхове са съвършено ирационални.

Хонегер кимна към един друг лекар, който тръгна към далечната стена на залата, протегна ръка към един шнур и с негова помощ дръпна тежките завеси, които закриваха прозорците. Самите прозорци гледаха към неравната линия на лондонския хоризонт, откривайки черното нощно небе и няколко бледи облака, които се носеха пред сияещия бял кръг на пълната луна.

Лорънс едва не изкрещя.

— Какво… какво правите? — заекна той и се опита да изтръгне ръцете си от кожените каиши, които го държаха вързан за стола.

— Вие сте луди…

Хонегер отклони глава от пълната луна към Лорънс, но продължи да говори високо, за да бъде чут от всички.

— Ние ще останем в тази зала заедно през цялата нощ. И след като сам се убедите, че пълната луна няма никаква власт над вас… и че сте съвършено нормално човешко същество…

— … Господи… — промълви Лорънс.

— … вие ще направите първата малка стъпка по дългия път към вашето възстановяване.

Лорънс се вторачи в него в потрес, неспособен да повярва, че подобно опасно безумие изобщо е възможно. Той огледа тълпата с надеждата да види някое познато лице, към което да се обърне, и там сред тълпата съзря инспектор Абърлайн.

— Абърлайн! — извика той. — Не можеш да допуснеш това… не можеш! Изведи всички навън!

Инспекторът не каза нищо, дори когато няколко глави се обърнаха към него и хората наоколо заговориха оживено. Но погледът на Абърлайн беше суров и напрегнат и Лорънс разбра, че тук няма съюзник.

— Ликантропията^[1] — поде Хонегер — е болест на ума, която се таи в дълбоките задни ниши на мисълта. Да, мистър Толбът, аз знам, че всичко за вас изглежда съвършено реално.

— Истинско е! Кълна се в Бога, повярвайте ми.

Докторът поклати тъжно глава.

— Вие сте преживели много травматични неща, мистър Толбът, и ние знаем това. Вие мразите баща си. Майка ви е извършила самоубийство. Ето защо баща ви е трябвало да носи вината за нейната смърт…

Лорънс още веднъж впрегна цялата си сила и тежест, за да се освободи от каишите и макар кожените ремъци и дървеният стол да проскърцаха, бягството му очевидно беше невъзможно.

— Вие сте видели как майка ви се е самонаранила. Детският ви ум, обаче, не е могъл да приеме това и вие сте сътворили фантастичната история, че баща ви е „чудовище“.

Лорънс увисна на каишите, дишайки тежко, замаян от лекарствата, измъчван от болката, причинена от малтретирането, на което го бяха подложили Риплър и хората му, съкрушен от ограниченията на човешката си природа.

— Но баща ви не е върколак — каза Хонегер и през публиката премина вълна от смях. Докторът вдигна ръка, за да накара тълпата да замълчи. — Вие не сте били ухапан от върколак.

Той се обърна театрално към отворения прозорец и пълната луна.

— И вие няма да се превърнете във върколак, както и на мен няма да ми пораснат криле, за да излетя през прозореца.

Този път Хонегер позволи на тълпата да се посмее от сърце на шегата му.

* * *

На мили разстояние, в старата гора на имението „Толбът“ луната къпеше в сиянието си кръга от древни монолити. Докато Богинята на лова странстваше по небето, бледата й светлина падаше върху камъните, докато най-накрая погали главния обелиск в дъното на кръга. Когато луната се завъртя към центъра на големия небесен часовник, светлината стана по-ярка.

— Днес — продължаваше Хонегер — ние ще останем тук и ще видим как вечерта минава тихо и безметежно.

— Върви по дяволите, глупако — извика Лорънс. — Днес вие ще видите как се превръщам във върколак… и след това ще избия всички ви.

Хонегер му се усмихна снизходително.

— Аз вярвам, че вие по никакъв начин не ни застрашавате, мистър Толбът… а и вие самият сте в безопасност от демоните, които съществуват само в ума ви.

— Моля ви, докторе — каза Лорънс с треперещ глас, — чуйте ме. Дори да не ми вярвате, поне се погрижете да бъда упоен, за бога. Или ме оковете и заключете.

— Вие сте достатъчно здраво подсигурен.

— Говоря за вериги и решетки, по дяволите! Оковете ме… или ме убийте. Моля ви, това ще бъде проява на милост. Убийте ме!

— Успокойте се, мистър Толбът. Скоро ще видите, че всичко това е само в ума ви.

Лорънс почувства остри болки в ръцете си и когато погледна към тях, видя вените му силно да пулсират, сякаш изведнъж през тях бяха потекли огромни количества кръв. Той наблюдаваше с нарастващ ужас как порите му се разширяват и по пръстите и китките му пониква черна козина.

— Господи… не — каза той, сетне извика към Хонегер: — То вече се случва!

Хонегер не си направи труда дори да го погледне. Той се обърна към публиката с многозначителна усмивка на лицето и каза през рамо:

— Това е само въображението ви, мистър Толбът. Всичко идва от вашето живо въображе…

Лорънс изкрещя, разтърсен от ужасна болка, сякаш тялото му бе експлодирало. Крайниците му потръпваха в конвулсии и той отметна глава назад, докато виковете се изтръгваха от гърлото му.

— Спасявайте се…!

Хонегер видя първата редица от аудиторията да скача на крака и се обърна, все още усмихнат… но усмивката му помръкна. Той гледаше как очите на Лорънс Толбът се променят от кафяво в оранжево и сетне в огнено жълто. Умът на доктора се вцепени. Стоеше там и наблюдаваше как зъбите във виещата уста на Лорънс се издължават, удебеляват и стават остри като кинжали, пробивайки венците. Сетне цялата челюст се деформира и разшири, за да направи място за още зъби. Плътта по ръцете и краката му се разкъсваше, костите му хрущяха, приемайки нови уродливи форми. Кръв шуртеше от върховете на пръстите му, докато черните нокти си пробиваха път през плътта.

Умът на Хонегер се замъгляваше и потъваше в мрак. За момент остатъкът от здравия му разум му прошепна, че това може би е някакво явление, подобно на белезите, които се появяват по краката и китките на религиозните фанатици, но сетне ужасната истина разби хрумването му на парчета. Това наистина се случваше, тук в тази зала. Само на сантиметри от него.

Сред скамейките инспектор Абърлайн скочи на крака, понеже не виждаше какво става от главите на хората пред него. Той проточи врат и онова, което видя, се заби в ума му като куршум.

Лорънс се опитваше да предупреди хората да бягат, но устата му вече не беше пригодена за човешка реч и умът му губеше способността си да съставя свързана мисъл. В залата ставаше все по-светло и последното нещо, което достигна до ума му, беше осъзнаването, че вижда как кръвта грее в телата на всички наоколо. И после всичко, което определяше Лорънс Толбът като човешко същество, беше заличено от онова, в което се превръщаше.

Тялото на създанието започна да се уголемява, мускулите му се издуваха и гръдният му кош ставаше все по-масивен. Шевовете на дебелата усмирителна риза се разкъсаха отведнъж. Ремъкът, който минаваше пред гърдите му, рязко се опъна и се скъса, изпуквайки.

Хората сега крещяха и се отдръпваха назад, потресени от този невъобразим спектакъл.

— Дайте инжекцията! — извика Хонегер, но помощниците му стояха вкаменени от ужас.

С оглушителен рев на ярост Човекът вълк се надигна от стола, доразкъсвайки останалите кожени каиши. Дървото се разцепи на трески. Някакъв лекар грабна метален поднос и го запрати към главата на създанието, но ударът не постигна абсолютно нищо, освен да предизвика гнева на чудовището.

Човекът вълк се извърна рязко към лекаря и го удари с опакото на лапата си толкова силно през брадичката, че главата на мъжа се усука повече, отколкото беше възможно анатомически. Вратът му изхрущя и човекът се строполи мъртъв на земята.

Хонегер грабна една спринцовка и я хвана като оръжие, докато отстъпваше назад пред създанието. Чудовището за кратко изглеждаше смутено, объркано от вида на толкова много хора. То не беше уплашено, а по-скоро ненаситната стръв на неговите апетити го теглеше в твърде много посоки едновременно. Кръвта пееше в ума му.

Инспектор Абърлайн стоеше като окаменял сред скамейките, неспособен да проумее онова, което виждаше, не вярвайки на очите си. Пистолетът в джоба му беше напълно забравен в безумието на момента.

Човекът вълк долови движение близо до себе си и когато се извърна, видя отстъпващия доктор Хонегер. Създанието не притежаваше човешки мисли, нямаше достъп до паметта на Лорънс Толбът, но на някакво първично ниво то разбра, че този човек беше врагът. Не просто храна, а съперник и хищник.

Върколакът се наклони напред, свеждайки ниско глава между масивните си рамене и изръмжа, отправяйки предизвикателство.

Но сетне видя друг човек, когото мразеше още повече. Риплър бягаше през глава към вратата. Човекът вълк го видя и долови миризмата му, която смътно му напомни за изтърпяната болка. Оголвайки зъбите си, той прегази останките от специалния подсилен стол и с един-единствен скок прелетя цели осем метра, приземявайки се само на няколко крачки от Риплър. Мъжът изпищя и посегна към дръжките на вратата, забравяйки, че самият той я беше заключил и беше дал ключовете на Хонегер.

Риплър се обърна, докато Човекът вълк вървеше дебнешком към него. Грамадният мускулест санитар падна на колене и се разплака като дете, молейки за милост. Но както много пъти бе доказвал на безпомощните пациенти, поверени на грижите му, зад тези стени нямаше място за милост. Върколакът го сграбчи в огромните си лапи, вдигна го над главата си и го запрати в стената, която отстоеше на цели петнайсет метра разстояние.

Санитарят се блъсна със сила, която раздроби костите му. Сетне се строполи на пода, натрошен, но жив и по жестока прищявка на някой безмилостен бог, остана в съзнание, дори когато чудовището зарови муцуната си в стомаха му и започна да се храни.

— Господи! — извика някой и този вик някак извади Абърлайн от вцепенението му. Той тръсна глава и се втурна надолу през скамейките към чудовището.

Хонегер и помощникът му се промъкваха крадешком към заключената врата. Психиатърът държеше ключовете в едната си ръка, а спринцовката в другата.

— Побързайте, докторе — просъска помощникът му. — Побързайте!

Навсякъде в залата цареше паника, докато тълпата се щураше от изход към изход, всеки от които беше заключен.

— Намерих го! — каза Хонегер, докато пъхаше припряно ключа в ключалката, след което го завъртя силно, но в бързината си вложи прекалено много сила. Тънкият ключ се огъна… и се счупи.

— О, Боже!

Човекът вълк вдигна глава и подуши нова миризма на страх. Той се обърна и отново видя Хонегер, но този път докторът крещеше и блъскаше с юмруци по заключената врата.

* * *

Лафърти и Стрънк, които бяха извън залата, чуха суматохата и се опитаха да отворят вратата, но тя беше здраво заключена. Малкото й кръгло прозорче беше матово и не се виждаше какво се случва вътре, но в един момент някой започна да удря с юмруци по стъклото. Секунди по-късно то се разби на парчета и двамата грубовати санитари с изненада видяха лицето на доктор Хонегер, притиснато в назъбения отвор.

— Помощ! Пуснете ме да изляза! О, боже… някой да отвори тази…

Стрънк потупа джобовете на панталоните си.

— Добре, сър. Само да отскоча до кабинета да взема ключа. Няма да отнеме…

— Ти, проклет имбецил! — крещеше Хонегер. — Отвори тази врата…

Нещо огромно и тъмно се появи зад психиатъра и го дръпна рязко назад, при което той изчезна от погледа на санитарите. Миг по-късно счупеният прозорец бе опръскан с кръв. Писъците вътре бяха заглушени от нещо необикновено силно и чудовищно.

Лафърти погледна към кървавия прозорец, а сетне към Стрънк.

Без да кажат дума, те хукнаха по коридора, бягайки с всичка сила. Пътьом срещнаха друг санитар, който бързаше надолу, привлечен от ужасната врява, която идваше от залата.

— Мислиш ли, че трябваше да кажем на Роджър да не…?

— Това не е наша работа, приятел!

Те се спуснаха панически по стълбището, което се виеше надолу и накрая излетяха през входната врата на приюта „Ламбът“.

— Какво, по дяволите, ставаше там? — попита Лафърти.

— Бога ми, не знам — отвърна Стрънк. И не искам да знам.

Те чуха силен трясък и когато вдигнаха глави, видяха големият прозорец на залата за демонстрации шест етажа по-горе да експлодира. Нещо червено и деформирано полетя надолу в нощта и сащисани от онова, което виждат, двамата мъже се забавиха секунда повече, отколкото трябваше. В момента, в който понечиха да побегнат, върху тях се посипа дъжд от стъкла и трупът на доктор Хонегер се стовари върху шиповете на оградата от ковано желязо около двора на дома „Ламбът“. Тялото на психиатъра беше напълно разнебитено — разкъсано, осакатено и в голямата си част липсващо — и сега висеше, нанизано на шиповете на портата като някакъв зловещ трофей.

Те се втренчиха в трупа и после отново погледнаха нагоре.

Човекът вълк падаше безшумно право надолу към тях. Събрал скорост от дългия си полет от шестия етаж, той се стовари върху тях с такава сила, че вътрешностите им станаха на каша, а кръвта им експлодира през порите на кожата им и опръска каменната настилка.

Върколакът се нарани при падането, строполи се на тревата до алеята и остана известно време в свито положение, давайки възможност на счупените кости и разкъсаните си мускули да зараснат, което стана само за секунди. Сетне отметна глава назад и изрева тържествуващо, наслаждавайки се на прясната плът в стомаха си и силата на живота, която кипеше в него.

Чу се силно изчаткване и от метала на близката ограда изскочиха искри. Човекът вълк проточи шия и видя на прозореца горе силуета на мъж. Сетне се разнесе нов гръм и от ръката на мъжа проблесна пламък. Куршумът се вряза в рамото на върколака и закачи костта, преди да излети навън и да се забие в пръста. Но преди да дойде третият изстрел, раната вече я нямаше, сякаш никога не бе съществувала.

Човекът вълк изрева към фигурата на високия прозорец, сетне се обърна и се спусна напред, бягайки на четири крака по-бързо от всеки вълк на света… по-бързо от всяко животно, което природата някога беше създавала. Прескачаше огради и живи плетове и се извисяваше високо във въздуха без всякакво усилие, наслаждавайки се на силата, която течеше в мускулите му. Хората — мъже и жени — пищяха от ужас, щом го зърнеха и се разбягваха пред него. Конете се изправяха на задните си крака, хвърляха къчове и се дърпаха назад уплашени. Уличните кучета виеха и се търкулваха по гръб, когато минеше покрай тях.

Създанието скочи на една ниска стена, която водеше към покрива на някаква барака и се покатери по водосточната тръба по-пъргаво от всяка маймуна. На върха на една висока сграда то се спря и се огледа. Не изпитваше страх от нищо. Жадуваше всичко. По края на сградата имаше редица от статуи и Човекът вълк се покатери на най-голямата от тях масивен каменен грифон. Остана там, взирайки се надолу в града, неговото ловно поле. Долавяше миризмата на пот, страх и кръв. Беше наясно, че всички същества долу знаеха за него и бяха изпълнени с ужас.

И той на свой ред искаше да ги погълне всичките.