Джонатан Мабъри
Човекът вълк (19)

Осемнайсета глава

Каруцата вътре изглеждаше като вехтошарски магазин. Гердани от евтини мъниста висяха от гредите, дузини лоши имитации на свещени реликви преливаха от чекмеджета и ракли, а едно пукнато гърне с монети за „добър късмет“ бе разпиляло съдържанието си на пода. Другата съществена част от декора бяха кутиите с лековити билки и бурканите с прахове и отвари от корени и екзотични цветя. По ъглите, окачени на върви, съхнеха странни сбръчкани растения, а по стените бяха заковани ивици от животински кожи. Малева посочи на Лорънс едно трикрако столче и той трябваше да отмести настрани няколко топа красиви платове, за да си направи място от другата страна на малката масичка за врачуване.

Малева остави медальона на масата и след като го изучава известно време, се облегна назад на стола си и дръпна от тънката си пура. Под светлината на припламналото огънче лицето й се видя по-ясно — съсухрено, изпито, изпълнено с болка и старост, но Лорънс отдавна беше свикнал с вида на актьори и актриси с тежък грим, за да изглеждат стари. Той лесно можеше да си представи лицето, което беше имала преди десетилетия. Вероятно е била красива, може би дори поразително красива. Правилните й черти бяха видни и сега, а старите й сълзящи очи все още пазеха част от някогашния огън.

Тя подаде на Лорънс старо тесте карти таро, накара го да ги разбърка, сетне ги взе, цепи ги веднъж и се зае да ги нарежда в редица. След това старицата започна да бръщолеви несвързано за болка, лоши поличби и мъката по мъртвата му майка. Лорънс не беше впечатлен. Всички в областта знаеха, че сър Джон е вдовец.

— … и ти се опитваш да намериш утеха в жените, които срещаш, но тази болка никога не си отива. Тя те терзае още по-силно…

Лорънс сложи ръка върху нейните, спирайки потока от безсмислени слова.

— Това не е причината, поради която дойдох тук — рече той. — И ти го знаеш.

Тя го погледна лукаво и предпазливо.

— Кажи ми за брат ми.

Малева сведе очи към ръката на Лорънс. Взе я в двете си ръце и я обърна, за да види дланта му.

— Има една картина в ума ти — каза тя и този път в гласа й нямаше притворство. — Ужасна картина, която не може да бъде изтрита. Тя се крие от теб, но ти знаеш, че е там. Което я прави още по-ужасна…

— Медальонът, който ти показах… Той беше намерен сред вещите на мъртвия ми брат.

— Но той не го е носил — рече тя и думите й прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

Лорънс присви очи.

— Откъде знаеш това?

Тя не каза нищо.

— Вашият керван се е появил две седмици преди трима души да бъдат убити. Не мисля, че това е съвпадение.

Малева се усмихна едва-едва.

— Няма никакво съвпадение. Има само съдба. Но тя играе потайна игра. Какъв дял имаме в онова, което се случва, разбираме едва, когато играта свърши.

— И какво точно се случва? — попита Лорънс, подразнен от мистичните нотки в думите й. Той не беше суеверен и всичко това за него не беше нищо повече от бръщолевене на една стара циганка. Но сетне една друга мисъл пробяга през ума му и го накара да се наведе напред и да сложи длан на масата. — Тук ли е човекът, който уби брат ми? — каза той тихо със заплашителни нотки в гласа си.

Ако тонът му беше стреснал Малева, това по никакъв начин не пролича по лицето й.

— Мракът идва за теб. Трябва да напуснеш „Толбът Хол“ — каза тя с глас тих като среднощен шепот. — Трябва да бягаш от Блекмор.

— Не мога отвърна той. — Аз току-що пристигнах.

Отвън се чуха викове и писъци.

— Но си дошъл твърде късно…