Мел Одом
Споразумението (54)

Епилог

— Какво ще правиш сега? — попита Лея.

Саймън стоеше заедно с нея на върха на един хълм близо до укреплението. Слънцето се спускаше на запад и от него се разстилаше прекрасна панорама от цветове.

— Ще се наложи да се махнем — каза той. — Нямаме избор. Демоните вече се разпръскват извън Лондон. Рано или късно ще ни открият.

— Но сега разполагате с технологията на Възлите.

— Не. Само с част от нея. Не знаем дали някога ще стане толкова силна, че да може да защитава цели градове. Или дори оцелелите, които сме събрали. Дотогава ще сме принудени да се пазим и да търсим други начини за победа над демоните.

— С Истините, споменати в ръкописа „Гоетия“ ли?

Саймън кимна.

— Още работим по този въпрос. Това е битка, която бихме могли да спечелим. Но няма да стане отведнъж. Ще научим повече за тях. Демоните водят непрестанни битки от хилядолетия насам. А ние едва сега започваме. — Той погледна към нея. — Ами ти?

— Лира е заинтересувана от онова, което сте разбрали за ръкописа „Гоетия“. Предполагам, че ще помагам на екипите да пресяват всичката информация, с която успеем да се сдобием. Стари книги. Стари ръкописи. И от време на време демони, които бихме могли да разпитаме. Ако тези така наречени Истини съществуват, ще ги открием.

Саймън я хвана за раменете с големите си ръце.

— Ще ми липсваш.

Тя му се усмихна.

— Още не си си тръгнал. А и няма да си на другия край на света. Мога да измина разстоянието, пък и ти вероятно от време на време ще имаш нужда да поговориш с тукашните тамплиери.

Той я прегърна и я целуна. За миг си позволи да повярва, че те двамата са целият свят и никой от проблемите, които стоят пред тях, не съществува.

Тази илюзия не продължи дълго. Адската порта още се възправяше гордо над Лондон.