Мел Одом
Споразумението (5)

Три

Саймън Крос не харесваше онова, което се готвеше да направи. Цялата тази работа беше нечестна. Жертвата му — а той не виждаше друг подходящ термин — нямаше никакъв шанс. Единственото хубаво беше, че смъртта щеше да дойде бързо.

„Това е месо — каза си той. — Трябва да осигуриш месо за другите. Те разчитат на теб“.

Сърната стоеше на по-малко от метър и половина. Ровеше в снега с едното си изящно копитце, докато оголи няколко туфи не съвсем изсъхнала трева. Земята не умираше веднага след идването на зимата. Бавеше се, вкопчена в живота.

Още сърни бяха осеяли като точки склона на хълма. Ровеха земята с копита и муцуни. Някои от женските бяха бременни със сърнета, които щяха да се родят напролет. Това поне бе обещаващо.

„При условие че не изядем цялото стадо“ — поправи се Саймън.

Като се има предвид как вървяха нещата през последните няколко месеца, тази заплаха бе съвсем реална. Хидропонните системи в укреплението, което Саймън бе избрал за тяхна твърдина, не успяваха да покриват нуждите на бързо растящия брой обитатели. Разширяването на крепостта и построяването на още хидропонни резервоари изискваше време и материали.

Един от главните проблеми бе, че населението в убежището продължаваше да расте. В добавка към оцелелите, които тамплиерите продължаваха да извеждат от развалините на Лондон и предградията му, се раждаха бебета. Саймън не можеше да повярва, че някой би желал да има деца при надвисналата над света демонска заплаха. Но беше факт.

„Съсредоточи се“ — каза си той.

Сърната ядеше крехките стръкове.

След като бе напуснал Лондон, изоставяйки тамплиерския начин на живот, защото бе загубил вяра в съществуването на демоните, Саймън бе работил известно време като водач в Южна Африка. Беше се научил да проследява и лови животни. Това беше уважавана професия. Заради тамплиерските му умения този занаят му идваше отръки.

Обаче Саймън водеше предимно хора, които искаха да снимат животните с видеокамери. Колежката му Сондра Макинтайър не обичаше убийствата. Той харесваше Сондра, а и парите бяха достатъчно добри, затова рядко се хващаше с търсачи на ловни трофеи.

Но тогава животните, които понякога ловуваше, имаха равен шанс срещу него. Неговата сила, бързина и инстинкти отговаряха на техните. Никога не бе участвал в нагласен лов — от тези, които се провеждаха там. Да ловува животни, които са били отгледани и научени да живеят в определени области, не беше лов. Тези животни просто бяха убивани.

„Но тях ги вземаха за трофеи — напомни си Саймън. — А тези няма да са трофеи. Ще послужат за храна на хората“.

Знаеше, че аргументите му са правилни и че това наистина е необходимо. Но въпреки това го болеше. Нещо повече, той смяташе, че подобен „лов“ само позори бронята, носена от него.

Саймън бе облечен в тамплиерска паладиева броня в тъмносиньо и сребристо и знаеше, че може да понесе пряко попадение от оръдието на стандартен боен танк. С увеличената си сила и бързина той беше свръхчовек, по-силен и по-бърз от всичко, срещу което сърните някога са се изправяли.

„Освен демоните — напомни си Саймън. — Ако са били нападани от демони, значи са виждали същества, далеч по-лоши от мен“.

— Саймън — повика го Нейтън Сингх по комуникатора на костюма.

— Тук съм — отвърна Саймън.

— Ще го правим ли, друже? — Нейтън Сингх беше един от другите тамплиери, участващи в лова. — Не че съм се разбързал много да започна касапницата, но от чакане няма да стане по-леко.

Саймън си пое дълбоко дъх.

— Знам.

— Тогава хайде да свършваме и да се прибираме у дома.

У дома.

Саймън чу как фразата отекна в ума му. Мисълта беше приятна, но той вече дори не смееше да мечтае. Ако съществуваше възможност светът да се върне към някакво нормално положение, това със сигурност нямаше да стане до края на живота му.

— Добре — каза Саймън. — Бройте ги, докато ги убиваме. Само толкова, колкото са ни нужни. Ловът приключва, когато стигнем нормата.

Той стисна мрачно късия меч в десницата си. Дългият тамплиерски меч бе окачен на гърба му. Не би го осквернил с лов на сърни. Нито пък другите тамплиери. Всички си бяха изковани прости стоманени мечове, с добро качество, но не благословени като истинските им оръжия.

— Действайте. — Саймън се раздвижи. Стрелна се към най-близката сърна, една от онези, които бяха набелязали. Тя изобщо не чу приближаването му. Мечът се заби отстрани в тялото й и прониза сърцето, преди тя да разбере, че смъртта я връхлита. Саймън измъкна оръжието, краката на сърната се подгънаха и тя рухна.

Колкото и да бе бърз, Даниел отброи своята жертва преди него.

— Една — каза тя.

— Две — отвърна Саймън.

— Три — рече Бойд Листър.

И почти мигновено след Бойд Нейтън прошепна:

— Четири.

Стадото вече се бе втурнало в бяг. Животните летяха и подскачаха по покритата със сняг земя. Мускулите им се издуваха и ги изстрелваха светкавично напред, докато сърните бягаха, за да си спасят живота.

Ловът продължи, както и безмилостното отброяване.

* * *

За по-малко от три минути всичко приключи. Изпълнен с погнуса и отвращение, Саймън гледаше как стадото се отдалечава към безопасността. Насочваше се на югозапад от Лондон. В последно време всички същества, които искаха да живеят, се насочваха в тази посока.

В бронята си Саймън разполагаше с пълен 360-градусов изглед към околния терен. Виждаше труповете на мъртвите сърни, лежащи зад него. Според данните на вградения в костюма ИИ, зоната на убийствата беше дълга по-малко от четиристотин метра.

Саймън се опита да си каже, че това, което лежи върху снега, не са седемнайсет сърни, а повече от тон червено месо, от което хората в убежището се нуждаеха.

Наведе се и взе шепа сняг, за да избърше острието на меча. Алена кишава течност покапа по земята, но мечът малко по малко се изчисти. Той го прибра в прикрепената към бедрото му ножница и посегна към трупа на последната си жертва. Метна тялото на сърната през рамо, почти без да усети сто и петдесетте му килограма, и тръгна назад към центъра на зоната на убийствата.

* * *

Окачиха сърните по дърветата и телата увиснаха като някакви отвратителни плодове. Всички тамплиери знаеха как да убиват демони. Обучаваха ги на това още от деня, в който правеха първите си стъпки. Но малцина знаеха как да одерат и почистят убито животно. Наложи се Саймън да учи повечето от тях.

Даниел и още трима стояха на пост, докато Саймън, Нейтън и четирима други тамплиери кормеха сърните. Саймън работеше бързо. Димящи вътрешности се трупаха в краката му.

— Предупреждение — обади се вграденият в бронята ИИ. — Опасност от нарушаване на периметъра.

Саймън премести вниманието си върху ПД-то и огледа приближаващите фигури. Бяха дълги и слаби. Той бе сигурен, че преди нахлуването на демоните в света веднага би познал какви са. Но сега съществуваха твърде много възможности да сгреши. Макар че бяха минали четири години от нашествието, те все още не бяха успели да идентифицират всички видове демони, защото непрестанно пристигаха нови.

— Идентифицирай натрапниците — нареди Саймън.

— Канис лупус^[1] — отвърна женският глас на ИИ-то.

— Вълци — рече Даниел.

Саймън гледаше как фигурите се приближават към тамплиерите. Обикновените вълци не биха представлявали заплаха. Зъбите и ноктите им не можеха да проникнат през бронята. Но след контакт с демоните създанията невинаги оставаха същите. Клатушкащите се трупове, които изпълзяваха от гробищата, за да нападат хора, доказваха това.

Нейтън стоеше наблизо в своята тъмносива броня, обрамчена с червено. Висок метър и осемдесет, той беше петнайсетина сантиметра по-нисък от Саймън и значително по-лек, защото не беше толкова широк в раменете. Имаше мустаци като на стрелците от Дивия запад, късо подстригана черна коса и татуировка на дракон, която покриваше лявата му ръка от рамото до лакътя.

— Мислиш ли, че ще ни нападнат? — попита Нейтън. Наличникът му си оставаше непроницаем и кървавочервен, толкова тъмен на лунната светлина, че само някой червен проблясък от време на време издаваше цвета му.

— Не — отвърна тихо Саймън. Гласовете им не можеха да бъдат чути извън костюмите, така че вълците нямаше как да знаят със сигурност, че са хора. — Те просто са гладни. А може би и любопитни.

— По-добре ще е да не нападат. Не ми се иска да убивам повече. — Гласът на Нейтън звучеше глухо. Петна засъхнала кръв изпъкваха върху бронята.

Саймън безмълвно се съгласи и насочи вниманието си към следващата сърна. Използва къс нож, за да разпори корема й.

— Според данните на отдела за сигурност, вълчата популация в района е нараснала, откакто се преместихме в укреплението. Още не са определили дали се увеличава чрез размножаване, или защото от други места пристигат вълци, прогонени от Изгарянето.

— Нарастването на вълчата популация означава ли нещо?

— По някое време в началото на века се наложи да заселят наново сивия вълк в Европа. Цивилизацията почти ги беше изтребила.

— Но сега популацията на хищниците нараства отново.

— Минали са само четири години от отварянето на Адската порта — съгласи се Саймън. — Не след дълго нещата ще се променят още повече. Ако популацията на сърните намалее, вълците може да решат, че човешкото месо е вкусно. — Съсредоточи се върху ножа си и се опита да не мисли за последиците от това, за което говореше. — В такъв случай за бежанците от Лондон и предградията ще бъде още по-трудно да оцелеят на това място. Но въз основа на примера, който виждаме тук, се чудя дали навсякъде има такъв прираст.

— Питаш се, след като броят на хищниците тук — естествените хищници — се увеличава, какво ли става в останалата част на света?

— Нещо такова — призна Саймън.

— Може би трябва да се надяваш вълците да развият предпочитания към демонско месо.

— Надявам се. Просто не вярвам да стане. Мисля, че вълците и другите хищници като тях могат да се превърнат в голяма заплаха в областите извън Изгарянето. Ние вече не сме господстващият вид на тази планета.

Макар че от години не бяха получавали никакви новини, Саймън знаеше, че по света са се отворили и други Адски порти.

— Войната се печели битка по битка — рече Нейтън.

— Знам. Просто ни трябва някакво предимство. Нещо, което за известно време да изравни шансовете ни срещу демоните.

— Професор Макомбър все още превежда ръкописа „Гоетия“. Той и другите членове на научния екип, изглежда, мислят, че ще могат да изровят нещо.

Професор Арчибалд Ксавиер Макомбър беше специалист по мъртви езици. В резултат на това бе станал и нещо като демонолог. Преди Адската порта да се отвори, той бе държан в лудница в Париж. При освобождаването на хората там ги бяха изхвърлили на улицата или направо ги бяха убили.

Макомбър беше един от малцината щастливци.

Някой, свързан с Лея Крийзи, бе договорил да доведат Макомбър при Саймън. Професорът някога беше познавал бащата на Саймън, Томас Крос, и знаеше за тамплиерския орден достатъчно, за да е наясно, че никой от тях не би избягал от битка. Известно време Макомбър бе държан в плен от Терънс Буут — настоящия Велик магистър на дома Рорк сред тамплиерите, които още живееха в Подземието. Саймън бе принуден да се опита да си върне Макомбър и така влезе в конфликт с тамплиерите, към които би трябвало да се отнася като към свои братя.

Предполагаше се, че Макомбър е открил в древния ръкопис „Гоетия“, написан от цар Соломон, информация, описваща как да се построят мистични и научни защити срещу демоните. Никъде във всичките хроники на тамплиерите не се споменаваше подобно нещо.

Саймън не смееше да храни прекалено големи надежди по отношение на тези защитни полета, но беше трудно да не му се иска това знание наистина да съществува. Имаше твърде много мъже, жени и деца, които разчитаха на него. Не можеше да ги разочарова.

— Да се залавяме за работа — каза накрая Саймън. — Даниел и другите ще ни пазят.

— Може би вълците ще са търпеливи и ще почакат за останките.

Саймън се надяваше да е така. Обърна се пак към сърната, с която се занимаваше. Острието на ножа му се плъзгаше леко през плътта и той се съсредоточи върху работата си.

— Саймън — повика го тихо Даниел.

— Да.

— Имаме проблем.

— Какъв?

— Засякохме малка група Опустошители, идващи от изток.