Мел Одом
Споразумението (49)

Четиридесет и седем

Уорън вдигна ръка и образува щит пред себе си. Огненият дъх на демона закипя и засъска, щом се блъсна в преградата. Пламъци се увиха около ръба на щита. Горещи вълни връхлетяха Уорън и едва не свариха кожата му.

Наоми стоеше зад гърба му, използвайки него и щита му, за да се предпази.

Дайю и кабалистите нападнаха демона. Мъжете, намиращи се в стаите горе, хвърлиха тежки мрежи, подсилени с тяхната енергия. Щом докоснаха кожата на демона, мрежите запукаха и зацвърчаха като електрически кабели, свързани към насрещен ток. Тръпнеха и подскачаха като живи същества, които се мъчат да се изхлузят от демона.

Карелот започна да се бори с мрежите. Вкопчи всичките си четири ръце в нишките и дръпна. Някои мрежи се разкъсаха и скритата във въжетата енергия запламтя като фойерверки. Демонът отново блъвна огън. Пламъците зализаха мрежите, но те бяха огнеупорни. Въпреки това нямаше да издържат дълго.

Уорън измъкна копието от вълшебното си палто. Когато Карелот го видя, очите му се разшириха.

— Откъде взе това? — попита той.

Уорън се страхуваше да не пострада, тъй като знаеше, че демонът е опасен, докато е жив. Затова не отговори. Приближи се към Карелот и замахна с копието към сърцето му.

Демонът обаче хвана оръжието и го спря, преди да прониже плътта му. От допира копието се нажежи до вишневочервено. Двете леви ръце на Карелот обгоряха и се напукаха. Той изрева яростно и тласна копието назад.

Отхвърлен от силата на демона, Уорън полетя назад в уличката. Събори Наоми и двамата се търкулнаха на земята. Едва тогава болката от изгорената му ръка премина през страха на Уорън и изпълни мозъка му.

Ръката му, човешката му ръка, беше изпечена. Върху нея веднага се образуваха мехури. Дланта му бе покрита с черна коричка. Той не можеше да почувства цялата болка, защото изгарянията бяха унищожили нервите. Това беше малка благословия. Освен това не можеше да движи ръката си. За момент паниката му попречи да мисли.

— Дай да ти помогна. — Наоми се надигна на колене, после изправи и него и хвана дланта му между своите. Почти мигновено част от болката изчезна. Черната коричка изтъня, а мехурите се смалиха.

Уорън се поуспокои.

— Имам нужда от теб. — Наоми го погледна. — Помогни ми. Мога да направя повече.

Овладял донякъде бушуващия в него животински страх, Уорън се съсредоточи върху ръката си. Тя започна да заздравява по-бързо. Само след секунди беше отново цяла. Той я сви и откри, че пак усеща всичко и ръката му е напълно подвижна.

Уорън се изправи на крака, вдигна копието и се обърна още веднъж към демона. Дайю и кабалистите атакуваха Карелот с огън и мълнии, с мечове и пистолети, които изстрелваха насекоми, впиващи се в плътта му. Демонът ревеше яростно и се бореше с оплелите го мрежи. Други кабалисти държаха въжета, които го приковаваха на място и му пречеха да избяга.

Пришки и рани от кабалистките оръжия покриваха тялото на Карелот. Насекомите се заравяха в плътта и изсмукваха силите му, а също така вкарваха токсини, които се носеха по централната му нервна система. Преди някоя част от тялото на демона да бъде използвана като присадка върху кабалистите, тя щеше да се нуждае от щателно обеззаразяване.

Мрежите продължаваха да се късат. Една дупка се разшири дотолкова, че Карелот промуши двуликата си глава през нея. Десните му ръце деряха мрежите и успяха да измъкнат и едното рамо.

На Уорън му се искаше да намушка пак демона, но се колебаеше. Болката от предишния опит още бе прясна в ума му.

— Когато се измъкна оттук — изрева Карелот, — ще те убия. Опитах се да те убия бързо. По-рано това беше просто дребна услуга към Мерихим. Сега имам да ти връщам за болката, която ми причини.

Първият инстинкт на Уорън беше да побегне. Не можеше да си представи да излезе сам срещу Карелот. Кабалистите вече с мъка удържаха демона и малкото преимущество, което имаха, им се изплъзваше.

Не можеш да побегнеш. Той ще те последва. Сега е единственият ти шанс.

Уорън се съсредоточи върху страха, отдаде му се и му позволи да подхрани силата, бушуваща в него. Той не беше герой. Никога нямаше да бъде герой. Но беше човек, който оцелява. Още като дете се бе справил с пастрока си. И беше използвал единствената сила, която винаги е била негова.

— Карелот — каза Уорън с глас, който почти не трепваше.

Демонът замахна с десните си ръце към него. Не му достигна само метър. Мрежите вече бяха смъкнати до средата на гърдите му. Когато слезеха още малко по-надолу, щяха лесно да изпопадат.

— Аз знам името ти — каза Уорън. — Трябва да ме изслушаш.

— Не — отвърна Карелот. — Ще стрия костите ти на прах.

— Престани да се бориш. Веднага.

Мрежите най-после поддадоха и паднаха на улицата. Карелот направи крачка напред… после спря.

— Дайю — каза Уорън, като имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. — Отзови хората си.

Дайю даде заповедта. След като демонът бе свободен, те се подчиниха с голяма охота.

Карелот се люшкаше, но не можеше да направи друга крачка. Ръцете му се размахваха безпомощно. Мускулите се издуваха по тялото му, докато той се мъчеше да преодолее властта на Уорън над него.

— Намираш се под моята власт. — Уорън вдигна копието в металната си ръка. — Сега ще те убия и ти няма да ми попречиш по никакъв начин.

Очите на Карелот се изцъклиха от страх. И двете му лица затрепериха.

— Не… можеш… да… го… направиш.

— Мога. — Уорън усещаше как демонът се бори срещу него. Но бързо се уморяваше и губеше сили. Уорън вдигна копието, тръгна напред и го изнесе назад за хвърляне. Ако наоколо имаше други демони, силата му нямаше да подейства толкова добре. Докато той контролираше Карелот, някой друг демон би могъл да го убие. Но в този случай силата и стратегията му сработиха.

Без нито дума повече, Уорън метна копието и то се заби в сърцето на демона. Още веднъж обсидиановото копие запламтя във вишневочервено. Но този път гърдите на Карелот почерняха, сякаш овъглени от горещината. След секунди само копието го държеше изправен.

Когато Уорън измъкна оръжието, Карелот рухна на паважа. Всичките му четири очи се взираха безжизнено.

Като се опитваше да не показва колко е уплашен, Уорън се приближи до демона. Коленете му трепереха и едва не се подгъваха под него. Той си пое накъсан дъх и положи усилия да не повърне. Не беше заради миризмата на изгоряла плът. Това, което го тревожеше, бе колко близо бе стигнал до смъртта.

— Трупът ще привлече други хищници — каза Дайю.

Уорън кимна и срита Карелот в едно от лицата му.

Демонът не помръдна.

— Прибирайте каквото ви трябва — заповяда Уорън.

Кабалистите се заеха с жар да изпълняват нареждането. Пъхаха в торбите рога, очи, длани и парчета люспеста кожа. Трупът на демона се смаляваше, докато те взимаха от него каквото искат.

Наоми извади ножа си и се присъедини към тях.

Уорън ги гледаше безмълвно и се опитваше да запази спокойствие и самоконтрол. Неволно си помисли, че кръвожадността на кабалистите не се различава много от тази на демоните.

Но те бяха неговите хора.

* * *

По-късно в леговището на Дайю се заеха да сортират и разпределят парчетата от Карелот. Уорън се оттегли и намери една стая за себе си. Страхът и енергията, която бе изразходвал, бяха дали своето отражение върху него.

Стаята бе тъмна. Нощта още не бе свършила, макар че отиваше към края си.

Без да се съблича, той легна на леглото. Радваше се, че е сам, но в същото време му се искаше Наоми да дойде при него. Знаеше обаче, че няма да я моли.

Преди да успее да обмисли въпроса, се унесе в сън.

* * *

— Пак си похарчила всичките ни пари!

Когато чу толкова ясно гласа на пастрока си, Уорън се събуди, също както преди толкова много години. Той фокусира поглед и откри, че се намира на същата протрита кушетка в апартамента в Манчестър, както тогава.

Мартин де Иънг, пастрокът му, седеше на перваза на отворения прозорец и пиеше уиски от бутилка. Той бе як мъж, който бавно се превръщаше в дебел. Черната му кожа имаше синкав оттенък. Бръснатата му глава блестеше на светлината на уличните лампи. Къса брадичка обрамчваше челюстта му. Носът му бе чупен толкова пъти, че бе станал безформен и затрудняваше дишането и съня му. Носеше бежови панталони и футболна фланелка.

— Наистина съм близо до успеха — възрази Тамара Шимър.

Уорън се втренчи в майка си. Тя беше еврейка, с бледа кожа, тъмна коса, която висеше на къдрици, и тъмни очи, които винаги изглеждаха като насинени. Често забравяше да яде и да се грижи за себе си заради своите проучвания.

„Махнете ме оттук — помисли отчаяно Уорън. — Това вече се случи. Не искам да го изживявам наново“.

Но още веднъж бе пленен в кошмара. Осемгодишното му аз зарови глава във възглавницата, както бе сторил и той преди толкова много години.

— Трябваха ми някои неща — продължи майка му.

Уорън знаеше, че аргументите й няма да свършат работа. Никога не вършеха. Когато Мартин де Иънг решеше, че е прав, нищо не можеше да го разубеди.

— Парите, които съм похарчила в опити да достигна до силата си, няма да имат значение — каза майка му. — След като веднъж придобия власт над мистичните…

Уорън знаеше, че нещата ще тръгнат на зле. Когато Мартин къркаше толкова много като сега, винаги ставаше лошо. Беше имал лош ден на надбягванията или на мачовете. Постоянно залагаше. Често го търсеха букмейкъри и събирачи на дългове. Уорън ги беше виждал.

— Власт! — Гласът на Мартин бе толкова силен и безмилостен, че Уорън си помисли, че прозорците ще се счупят. — Та ти не можеш да се оправиш и с една къща, краво! Живеем в лайна!

Социалните работници понякога казваха същото на майката на Уорън. Заплашваха да й го вземат. Но тя просто се бе преместила, оставяйки всичко, с изключение на своите книги по мистицизъм и магия. За нея те бяха по-ценни от всичко друго. Изучаваше ги във всеки свободен миг.

Мартин продължи да й се кара.

— Аз по цял ден се скапвам от работа…

— Ти си крадец! — прекъсна го майката на Уорън. — Не ми се прави на голям праведник!

От ярост лицето на Мартин се покри с петна и потъмня още повече.

— Знам те какъв си! — продължи майка му. — Ти и приятелите ти просто…

Когато Мартин се изправи, Уорън скочи от мястото си и се скри зад кушетката. Винаги се криеше там, когато двамата се караха. Кушетката не беше кой знае какво скривалище. Мартин винаги го откриваше и го биеше, но Уорън все се опитваше да направи нещо, което да му спести малко болка.

— Тези пари ми трябваха! — каза Мартин. — Бях ги скрил! Не биваше да ровиш из личните ми вещи!

— Ти живееш тук! — отвърна майка му. — Аз те прибрах под покрива си! Това, което взех, не може да покрие дори наема ти!

— Получила си тази квартира безплатно от социалните служби, защото си била достатъчно тъпа, за да забременееш! Нищо не даваш за нея! Моите пари са си мои! Казах ти го в самото начало!

Уорън притисна лице в кушетката, надявайки се кошмарът скоро да свърши.