Мел Одом
Споразумението (41)

Тридесет и девет

Болезнен шамар събуди Лея. Агония проряза лицето й. Тя премигна и през мъглата от сълзи видя извисяващия се над нея чудовищен демон. Инстинктивно се опита да грабне оръжието и да стреля, но не можеше да движи ръцете си. Всъщност нищо не можеше да движи. Беше завързана гола към един от модулите на машината.

Демонът над нея имаше удължена глава и извит хобот, който създаваше впечатление, че може да пробие паладиева сплав. Крехкото му тяло изглеждаше твърде слабо да крепи огромната глава.

— Будна ли си вече? — попита демонът. Говореше на английски със запъване.

Лея не отговори.

Усмивка изкриви тънката уста на демона.

— Достатъчно е. — Той се протегна и взе един нашийник. Дебелите му пръсти си поиграха с него за момент и го отвориха.

Лея се съпротивляваше, докато демонът поставяше нашийника на врата й. Вибрации и топлина потекоха през тялото й, когато устройството заработи. Тя се замята в безпомощна ярост.

— Бори се — окуражи я демонът. — Това само прави неизбежното по-приятно за гледане.

Болка прониза тялото на Лея. Известно време чуваше собствените си писъци, после или оглуша, или изгуби гласа си. Малко по-късно припадна.

* * *

Лея се взираше в гладките метални стени на малката стая около нея и се мъчеше да си спомни как е попаднала тук. В паметта й явно имаше пропуски, тъй като последното, което помнеше, бе, че имаше нашийник около врата си.

Вдигна ръка към врата си и не напипа нищо. Нещо повече, вместо да е гола, носеше отново черния си костюм. Тя отвори комуникационен канал.

— Тук е Гарван водач. Чува ли ме някой?

Нямаше отговор.

— Тук е Гарван водач. Има ли някой там? — В Лея растеше тревога. За миг й се стори, че някаква сянка мина по тавана. Тя се приведе, вдигна лявата си ръка и измъкна термичния и картечния пистолет от кобурите.

Изкривеното й отражение образуваше голямо, неясно петно върху металния таван. Дори когато разбра какво е, Лея не свали оръжията. Чувството на ужас в нея си оставаше силно.

На тавана нямаше врата. Огледа пода. Там също нямаше. Как можеше да е влязла в запечатана стая?

Тя удари с крак по пода, но по звука той изглеждаше плътен. Неспособна да приеме факта, че в стаята няма никакъв отвор, тя прибра термичния пистолет и започна да удря с дръжката на другия по стената през петнайсет сантиметра.

Когато обиколи цялата стая, без да открие нищо, тя спря, успокои се и започна от горе на долу. На втората стена долови кухо ехтене, което й говореше, че пространството отзад не е плътно.

Като се опитваше да не си вдъхва прекалено големи надежди, Лея се съсредоточи върху тази част на стената. Изпробва различните светлинни диапазони, достъпни за очилата й, и накрая откри тънка като косъм пукнатина в повърхността.

В ума й изплува един образ и тя си спомни странната машина, която бе намерила при демоните в магазина на „Епъл“. Къде бе отишло това? Как се бе измъкнала?

Стаята започна да се изпълва с топлина, докато не стана горещо като в пещ. Лея сложи длан върху кънтящата на кухо част от стената и задейства нанокуките, които й позволяваха да се залепя за повърхностите. Куките се впиха в метала. Тя опря крак в стената за опора, а после дръпна.

Капакът неохотно се отвори със скърцане. Мрак изпълваше тесния отвор отзад.

— Гарван водач — повика я слаб гласец по комуникатора.

„Слава богу“.

— Тук е Гарван водач — отвърна Лея. — Кой говори?

— Джофри — каза гласът. — Джофри Тимс. Имам нужда от помощ. Ранен съм.

Джофри Тимс беше един от по-младите мъже в екипа.

— Запази спокойствие — рече Лея. — Кажи ми къде си.

— Не знам.

— Огледай се.

— Някаква стая. С метални стени.

— Помниш ли как си се озовал там? — попита Лея.

— Не. Просто се събудих тук. — Джофри изпадна в пристъп на кашлица. Когато заговори пак, звучеше по-немощно. — Кървя силно.

— Ще те намеря — каза Лея, макар че не знаеше как ще го направи. Затвори очи и се замисли. — Удряй по стената, за да мога да те чуя. — Молеше се да е наблизо.

Миг по-късно удари отекнаха зад стената отляво, не тази с отвора.

— Чуваш ли ме? — попита Джофри.

В отговор Лея удари по лявата стена.

— Да. А ти мен?

— Да. — Джофри се изсмя с облекчение, но това бързо премина в нов пристъп на кашлица.

— Дръж се — каза Лея. — Ще намеря начин да те открия. — Тя прибра пистолета, изтегли се нагоре и се пъхна в тясната дупка в стената.

Мракът в тесния тунел бе непроницаем. Лея не виждаше нищо. Но сега, като се замисли за това, осъзна, че не знае откъде идваше светлината в малката стая зад нея. Точно като си го помисли, светлината угасна.

* * *

Лея не знаеше какво разстояние е пропълзяла. Едва ли бе стигнала далеч, макар че й се струваше, че пълзи вечно. Накъсаният й дъх пухтеше като ковашки мях в затвореното пространство. Фактът, че не може да вижда, го правеше още по-лошо. Въображението й изпълваше мрака с всевъзможни демони. Никой от светлинните източници на костюма й не работеше.

— Джофри — повика го тя, защото не искаше да е повече сама, — още ли си с мен?

— Да. Но няма да е задълго.

— Само се дръж. Скоро ще дойда.

— Защо се бавиш толкова?

— Пътят е объркващ. Само не спирай да ми говориш. — Комуникаторът изведнъж запращя с болезнено силен статичен шум в ухото й. Тя едва не изтръгна маската си, преди шумът да спре. — Джофри?

Нямаше отговор.

— Джофри? — Лея запълзя малко по-бързо. Чудеше се дали демоните са го открили.

После стигна до края на тунела. Пръстите й го напипаха, после Лея опря длан в гладката метална повърхност и откри, че тя изцяло прегражда края на прохода.

Паника закипя в нея. Опита се да насили преградата, но не можеше да натисне достатъчно силно. Нямаше логика проходът да не води наникъде.

Зад нея забръмчаха машини и се включи светлина. Когато се озърна назад, откъдето бе дошла, видя, че другият край на прохода сега също е затворен. Още по-лошо, една редица от въртящи се остриета се задвижиха и тръгнаха неумолимо към краката й.

Отчаяна, Лея се огледа и зърна друг капак отдясно. Тя опря длан в него, изстреля нанокуките и го изтръгна от отвора. Захвърли го срещу въртящите се остриета, които се приближаваха към краката й, с надеждата да ги заклини. Без изобщо да се спрат, остриетата накълцаха металния капак на ситно с остро стържене, което оглуши Лея.

— Лея! — извика Джофри.

Обаждането му я изненада. Лея едва имаше достатъчно място да извие тялото си и да се изтегли в отвора. Предполагаше, че остриетата са били на милиметри от краката й, когато се измъкна.

— Лея!

Остриетата спряха на два-три сантиметра от стената. За миг Лея се бе уплашила, че ще завият и ще я подгонят. Вместо това те препречиха пътя й за връщане.

— Джофри — обади се Лея. — Всичко е наред. Тук съм.

— Онзи звук е ужасен.

— Знам. Няма нищо. Сега. — Лея запълзя нататък и стигна до деветдесетградусов завой към тунел, който водеше право нагоре. Едва успя да вземе завоя, а после трябваше да използва нанокуките, за да се закатери към чакащия я мрак.

Отворът зад нея се затвори.

— Джофри — извика тя. Нямаше отговор.

* * *

Лея намери още четири отвора и два смъртоносни капана. Помнеше завоите и съставяше мислена карта. Струваше й се, че се движи по посока на кънтенето, което бе чула по-рано. Но не можеше да е сигурна.

— Лея. — Гласът на Джофри звучеше по-слабо отвсякога, когато го чу отново.

— Тук съм — каза тя.

— Помислих си, че съм те сънувал.

— Не си.

— Имам много странни сънища.

— Сигурно е от треската. — Лея стигна до още един задънен край и й се прииска да закрещи от бяс.

— Студено ми е.

— Само се дръж. — Лея внимателно опипа стената, преграждаща пътя й, а после стените на тунела. — Можеш ли да потропаш пак по стената?

— Да. Мисля, че да.

Лея се вслуша напрегнато. Миг по-късно чу бавно, слабо тропане отдолу. Мълчаливо прокле факта, че не може да вижда в мрака дори с новото око и всичката техника в костюма си.

— Чувам те — каза тя. — Звучиш по-близо. — Тя задумка по стените.

— Ти също.

— Ще съм при теб след няколко минути. Само се дръж. — Лея залепи длан върху пода на тунела и се опита да отмести някой хлабав капак. После коляното й се удари в повърхността и тя чу кухо избумтяване. Развълнувана, Лея се избута назад и залепи длан към пода на това място. Една плоча се отмести. В края на тунела, около три метра по-надолу, се появи светлина.

— Лея?

Този път Лея чу гласа на Джофри по комуникатора толкова ясно, сякаш го чуваше със собствените си уши. Той беше долу.

— Чувам те, Джофри. Почти стигнах.

Устоя на импулса да спусне първо краката си, защото така нямаше да може да вижда какво — и кой — е в стаята, преди тя самата да се е озовала там. Напъха главата и раменете си в отвора и се промуши вътре. От гравитацията кръвта нахлу в главата й.

Щом стигна до долния край на тунела, се огледа. На слабата светлина едва се виждаха металните стени на малката стая и лежащият на пода мъж. Кръвта блестеше тъмна и мокра върху метала.

Джофри изглеждаше блед. Очите му бяха пламтящи кухини, които опитваха да се фокусират върху нея. Притискаше корема си с две ръце.

— Здрасти — каза той.

— Спокойно — каза Лея. — Ще ти помогна. — Тя постави едната си ръка на отвора, после и другата. Когато се закрепи, се изхлузи навън и се превъртя, за да падне на крака.

— Не мога да повярвам, че ме намери — изграчи Джофри.

— Намерих те. — Тя тръгна към него.

— Имаш ли вода?

Лея понечи да каже не, но после усети познатата тежест на манерка отзад на колана си. Подаде я на мъжа.

— Пий полека — посъветва го тя. — Изглежда, гориш от треска. — В края на краищата трябваше да му помогне. Странното беше, че макар че му даде вода и Джофри я изпи, нямаше обяснение защо тя образува локвичка на пода.

После пред очите й кожата на Джофри се стопи и остана само скелет. Тя бе изляла водата през зейналата костелива усмивка на мъртвец.

Смразена, Лея се дръпна и затвори манерката. Трябваше да пази водата, не се знаеше колко дълго ще остане затворена в този лабиринт.

Умствено изтощена и емоционално възбудена, тя се взираше в скелета и се чудеше как се е озовал тук. Затвори очи само за миг, за да си отпочинат, но беше неподготвена за това, което видя, щом ги отвори.

Скелетът бе изчезнал. Тя се намираше отново в голата стая.