Мел Одом
Споразумението (32)

Тридесет

Не ти ли се струва, че това е малко като да дразниш бик?

Саймън хвърли поглед към Нейтън и едва го различи на фона на каменната стена на тунела на метрото. Намираха се близо до Чаринг Крос, далеч от тамплиерското Подземие. В добавка към това, един от събираческите екипи на тамплиерското укрепление бе докладвал за група оцелели, настанили се в този район. Ако можеха да открият тези хора и да ги заведат на сигурно място, щяха да го направят.

— Ако имаше друг начин да се свърши това, щяхме да го използваме — отвърна Саймън. Той удари с бронираната си длан по стоманеното колче, което държеше с другата си ръка. Металът срещна метал със звук като от експлозия. При контакта се разлетяха искри. Колчето потъна на няколко сантиметра в земята.

Нейтън се наведе и закрепи лазерния излъчвател, който Макомбър и Брюър бяха сглобили в лабораторията. Той беше малко по-малък от бронирания юмрук на Саймън, с лещи и жици, чието предназначение Саймън не разбираше съвсем дори след дадените му обяснения. Композитният син полимер имаше формата на сълза и бе силно удароустойчив. Нейтън нагласи устройството за миг.

— Готов съм да включа трети номер, друже — каза Нейтън.

— Давай — отвърна Куинси Хартсел. — Готови сме. — Тамплиерът бе коленичил наблизо до една контролна кутия, която вървеше в комплект с излъчвателите. Кутията бе с размера на тънко куфарче, само че беше тъпкана с електроника.

Нейтън пусна през бронята си електрически ток, който задейства излъчвателя на полето. Една след друга светнаха две кехлибарени лампички, които после станаха зелени.

— Тук всичко е наред — каза Нейтън.

— Тук също — каза Куинси.

— Четвърти е готов — извика Даниел от другата страна на тунела.

— Включвам четвърти. — Куинси затрака по клавиатурата. — Четвърти работи. Сега ще задействам процедурата за разпознаване.

Докато стоеше и чакаше, Саймън прегледа образите от миниатюрните камери, които бяха наредили по тунела. ИИ-то на бронята бе настроено да го предупреждава за приближаването на всеки, който не е регистриран в базата данни на тамплиерските служби за сигурност, но поддържането на постоянно зрително наблюдение над района му беше стар навик.

Тъмният тунел беше пълен с отломки. Последните пътнически влакове бяха минали по линията преди четири години, когато се отвори Адската порта. Смачкани вагони бяха струпани като детски играчки на по-малко от километър и половина от мястото, където се намираха. Съдейки по скелетите във вагоните, малцина бяха преживели катастрофата.

Ниско бучене изпълни тунела. То постепенно се усилваше и ставаше по-пронизително. Костюмът на Саймън приглуши звука, а после шумът изчезна. Зелените лампички на излъчвателите засияха по-ярко.

— Синхронизация на честотите — обяви Куинси. Няколко секунди по-късно пурпурна мъгла се разля между поставените от тях колчета. После се избистри и постепенно изчезна съвсем.

— Работи ли? — попита Нейтън.

— Влез вътре, друже — предложи Куинси. — Ако те убие, ще знаем, че не сме го настроили правилно.

— Как ли пък не.

От другия край на тунела Даниел влезе в куба от светлина. Бронята й заискри само за миг, но после не се случи нищо.

— Е, знаем, че не вреди на хората — рече тя. Нервността в гласа й бе почти недоловима.

— Но това не означава, че е недружелюбна към демоните — рече Нейтън.

— Има само един начин да го разберем. — Саймън удари пак по колчето и го заби толкова дълбоко в земята, че никаква част от него не остана да стърчи. То беше изработено дебело в забиващия се край и тънко в задната част, така че профилът му да защитава излъчвателя. Саймън бръкна в близката мешка и извади спрей с бетон на пяна.

Той напръска от съдържанието в дупката си когато то си взаимодейства с въздуха, се образува сива силициева тапа, която я запълни. След миг се задействаха маскировъчните частици и промениха сиво-белия цвят, така че тапата стана почти неразличима от пода. Той подхвърли спрея на Даниел и тя направи същото с колчето, което бе забила в земята.

След като и четирите колчета бяха покрити, Саймън каза:

— Калибрирайте наново полето. Уверете се, че няма да разбием нещо.

Куинси изпълни процеса отначало. Пурпурният куб се появи пак, после избледня. И отново Даниел пристъпи през полето в куба без никакъв проблем.

— Трябва да призная, друже — каза тихо Нейтън, — че не се чувствам много уверен, като я гледам колко лесно минава. Може би демоните също ще минат право през него, като че ли е топъл пролетен дъждец.

— Има само един начин да разберем. — Саймън посегна през рамо и извади меча и щита си. Обърна се и тръгна по дългия тунел на метрото.

* * *

След като Саймън и другите си тръгнаха, Лея излезе предпазливо от сенките в чакалнята на метростанцията. Не й бе трудно да открие тамплиерите. В днешни времена почти нямаше хора, които да отиват в Лондон, и дирите, оставени от бронираните костюми, бяха лесни за следване. Най-трудната част беше да ги следи, без да я забележат.

От перона на метрото тя се взря към мястото, където бяха работили тамплиерите. Беше разбрала от разговора им, че колчетата и електрониката, които бяха забили в земята, представляваха някакво средство за възпиране на демони, но нямаше идея какво точно.

Тя коленичи и отвори командната конзола, която бе използвал единият от тамплиерите. Направи снимки с окуляра над дясното си око и ги съхрани в гел устройството, скрито в подкожната тъкан на лявото й бедро. Докато работеше, си казваше, че вината, която изпитва, е неуместна. Имаше дълг към своята организация. Тези мъже и жени бяха проливали кръвта си, за да пазят Лондон, дълго преди тамплиерите да признаят дори самото си съществуване в битката край „Свети Павел“.

Комуникаторът й изчурулика, за да привлече вниманието й.

Лея се изправи и отговори.

— Черна орхидея, тук е Славей. Чуваш ли ме?

— Черна орхидея слуша. — Славей беше Лира Дариус. Лея се беше свързала с нея веднага, щом излезе от тамплиерското укрепление.

— Знаеш ли какво е това устройство, което гледаме?

— Не. — Лея почувства раздразнение. — Ако знаех, щях да ти кажа по-рано. — Тя си пое дълбоко дъх. — Разбрахте ли нещо от звуците, които улових. — Тя беше насочила един микрофон, скрит на върха на пръста й, към тамплиерите с надеждата да улови разговора им.

— Не. Шлемовете и костюмите им не излъчват никаква част от разговорите. Ако можеш, остани там и виж дали не можеш да се сдобиеш с още информация.

— Добре. Но това увеличава риска.

— Съмнявам се, че младият лорд ще ти направи кой знае какво, дори и да те открие. Останах с впечатлението, че той доста си пада по теб.

Под бронирания наличник лицето на Лея поруменя.

— Мисля, че съзираш в това нещо повече, отколкото е в действителност.

— Ще видим. Внимавай там долу, Черна орхидея. Искаме да се върнеш при нас.

— Ще внимавам. — Лея затвори куфарчето и се изправи. Превключи окуляра си на видимия спектър. За няколко секунди й се стори, че различава очертанията на куб от светлина.

Със свито сърце пристъпи напред. Сензорите на костюма й засякоха слаба следа от лазерна светлина, но не достатъчно, за да задейства каквито и да било аларми. Според вградения в бронята сеизмограф, имаше и звукови вълни.

Тя изучи конфигурацията на куба, но той с нищо не й подсказа с какво си има работа. Миг по-късно сензорите й засякоха ръмженето на демони надолу по тунела в посоката, накъдето бяха тръгнали тамплиерите.

Тя освободи пушката си и едва не се втурна нататък. После осъзна, че демонският лай и диви крясъци се приближават. Те се носеха по тунела към нея.

* * *

Невинаги беше възможно да надбягаш Ловците. Тези демони бяха невероятно бързи. Освен това можеха да бягат и по стените на тунела, както и по тавана му, избягвайки камарите от боклуци. А тамплиерите трябваше да се справят с преобърнатите вагони и отломките, които задръстваха тунела.

— Мразя да бягам от тези твари — изръмжа Нейтън, после изруга, когато се спъна в едно парче камък и падна. Подпря се на лявата си ръка и се изтласка обратно на крака. Дотогава обаче един от Ловците вече бе скочил от тавана. Полетя към Нейтън като стрела.

Саймън се завъртя бързо, за да се нагласи, и каза:

— Закрепи ботушите. — Усети как шиповете се забиват в каменния под, докато протягаше щита си напред, за да прикрие гърба на Нейтън. Ловецът се удари в щита, изтърколи се настрани и изквича недоволно.

Още един Ловец скочи от стената вляво и се блъсна в Саймън с такава сила, че изтръгна левия му ботуш от бетона. Тъй като не можеше да използва меча от такава близост, Саймън стовари свития си юмрук в зейналата паст на демона, от която капеха лиги. Зъбите на звяра се пръснаха при удара. Почти в безсъзнание, демонът залитна назад.

Тогава Ловците се хвърлиха вкупом към Саймън, атакувайки го безпощадно. Затрупан от множеството демони, той падна. ИИ-то на костюма го предупреди, че защитите му отслабват.

Нейтън, Куинси и Даниел се намесиха и изтласкаха Ловците назад с мечовете си. Използваха щитовете, за да задържат останалите Ловци. Когато атаката стихна за миг, тамплиерите се обърнаха и побягнаха нагоре по тунела.

— Надявайте се онзи Възел да работи — рече Даниел. — Иначе ни чака дълга битка.

— Знам. — Саймън тичаше, вперил очи напред. С помощта на 360-градусовото зрение на костюма видя как един нападащ Ловец скочи от тавана. Той се извъртя леко и натресе дръжката на меча в челото на демона. Костта поддаде със силно пращене. Ловецът падна на земята и остана да лежи, потръпвайки.

Тунелът извиваше леко надясно. Саймън прегледа набързо картата в шлема си и видя, че се намират само на петнайсет метра от Възела. Дори и с подсиленото нощно зрение, което му даваше шлемът, едва различаваше нещата около себе си.

Докато минаваше през първата стена на куба, Саймън почувства лека тръпка на страх. Усети се, че затаява дъх в очакване на най-лошото. А после вече бе от другата страна. Ловците го следваха по петите, само на сантиметри зад него.

Изведнъж грейнаха ярки пурпурни искри, които се превърнаха в тъмнолилави пламъци, поглъщащи демоните. Ловците, които бяха скочили достатъчно силно, за да преминат изцяло през стената, се превърнаха в пепел. Останалите, които не успяха да преодолеят разстоянието, се оказаха само частично овъглени, но тъй като засегнатата част в повечето случаи бе главата, умряха на място. Няколко Ловци бяха изблъскани в защитената зона от демоните зад тях.

— Ух, че яко! — възкликна Нейтън. Стоеше наблизо, вдигнал меча и щита си — явно не разчиташе, че преградата ще спре всички Ловци. — Не очаквах да подейства толкова добре.

Саймън безмълвно се съгласи.

Оцелелите Ловци се отдръпнаха и заръмжаха от объркване и страх. Няколко изпробваха с лапа бариерата, но съумяха само да ампутират част от крака си или целия.

— Ами източникът на енергия? — попита Саймън. При скоростта, с която полето бе ликвидирало демоните, трябваше да е изразходвало много енергия.

— Нивото на енергията спадна за момент — рече Куинси. — Но се вдигна пак. Макомбър и Брюър казаха, че полето би трябвало да се захранва от вродената мистична енергия на унищожените демони. Това е затворена система.

— Снабдяването с енергия не е толкова голям проблем, колкото си мислеше, а? — попита Даниел.

— Не — отвърна Саймън.

— Няма нищо по-хубаво от самоподдържането.

— Знам. — На укреплението не му трябваха допълнителни тревоги по отношение на оскъдните им ресурси. Колкото и да им бе необходимо защитното поле, ако се налагаше да влагат голямо количество енергия в захранването му, това би могло да наруши крехкия баланс, който поддържаха. Освен това ако това защитно поле се захранваше, би означавало, че е уязвимо за атака.

От другата страна на преградата Ловците обикаляха неспокойно. Лаеха и квичаха, и Саймън повярва, че преградата действа.

— Ако Макомбър и Брюър успеят да измислят как да уголемят полето, ще можем да защитим укреплението — каза Нейтън.

— Ще го измислят — каза Саймън. — Само въпрос на време е. — За първи път от нашествието насам той почувства истинска надежда, че могат да победят.