Мел Одом
Споразумението (30)

Двадесет и осем

Лея се мяташе между кошмарите и будното състояние. Предизвиканата от упойващите вещества умора обгръщаше мозъка й в слоеве дебел памук, който държеше света надалеч. Струваше й се, че чува пиукането на болничните уреди, но не беше сигурна. Някаква далечна част от нея знаеше, че би трябвало да чува такива неща.

— Дишай — каза Саймън.

Част от безпокойството, останало от кошмарите, изчезна. Саймън бе там, точно както беше обещал. Ако я бе попитал, щеше да му каже, че и за секунда не се е съмнявала в него. Но всъщност се бе съмнявала.

— Дишай дълбоко — каза й той. — Издишай. Трябва да прочистиш дробовете си от остатъците от упойката.

— Ще ме боли ли? — измънка тя. — Защото, ако ще ме боли, цялото това събуждане не ми изглежда много умна идея.

Саймън се изкикоти.

— Няма да има болка. Обещавам. Лекарят, който говори с мен, каза, че няколко дни може да усещаш главоболие, докато тялото ти се приспособи, но нищо особено ужасно.

Лея се надяваше да е така. Едно беше да поддържа приятелски връзки с тези съмнителни хора, а съвсем друго — да признае, че те са й направили операция. Но да може да вижда отново…

— Как мина? — попита тя. — Операцията успешна ли беше?

— Казаха ми, че всичко е минало идеално.

— Още ли приличам на човек?

— Да.

Лея се поколеба.

— Мога ли да виждам? Нали не съм още сляпа?

— Отвори очи.

Искаше й се да го направи, но се страхуваше. И се безпокоеше от факта, че се страхува. Страхът бе едно от първите неща, които се бе научила да контролира и използва. Сви ръцете си в юмруци.

Саймън хвана десния й юмрук с голямата си длан.

— Просто отвори очи — каза й той.

Лея преглътна тежко и си каза, че няма да има значение, ако още е сляпа. Или пък ако зрението й не е толкова добро, колкото й бяха обещали. Нямаше какво да губи, а можеше да спечели всичко.

Тя отвори очи. Моментално забеляза колко ярка е болничната стая. Вдигна ръка, за да заслони очите си от светлината.

— Много е ярко тук — каза тя.

— И за двете очи ли?

Лея замижа с едното око, а после и с другото. Виждаше и с двете. Усмихната, но все още със замъглен от упойката ум, тя се обърна към Саймън.

— Мога да виждам — прошепна тя. — Наистина мога да виждам.

— Добре — каза той и също й се усмихна. — Следващата стъпка ще е да те вдигнем на крака.

* * *

Саймън се взираше в сияещото енергийно поле върху плота на лабораторната маса. То беше с приблизително овална форма, около четирийсет и пет сантиметра в най-широката си част.

— Кажете ми какво гледам — рече той.

— Това е енергийно поле, което може да спира демоните — отвърна Макомбър. — В ръкописа „Гоетия“ то е наречено… Възел. Това е най-подходящото название, до което стигнахме.

— Това нещо спира демоните? — Нейтън се наклони над масата и огледа енергийното поле.

— Поне на теория — рече Брюър. — Предстои да бъде изпитано в реални условия.

— Ако успеем да овладеем това енергийно поле — каза Макомбър, — бихме могли да създадем зони, недостъпни за демоните.

— Хората там ще трябва да са ужасно ниски — рече сухо Нейтън.

— Това е само прототип — отвърна Брюър. — След като проумеем силите, с които си имаме работа, ще можем да създадем по-голямо.

— Как работи?

Макомбър поклати глава.

— Смятаме, че създава хармоничен дисонанс.

— Звукови вълни ли? — попита Саймън.

— Да — отвърна Брюър. — Те се създават от комбинация от лазери, мазери и мистична енергия. — Той поклати глава. — Трябва да съм честен, лорд Крос, колкото и напреднали в технологично отношение да сме ние, тамплиерите, едва успяхме да построим това нещо. Дори не сме сигурни дали работи както трябва.

— Казахте, че създавало звукови вълни — рече Нейтън.

— Точно така.

— Аз не чувам и не усещам нищо.

Саймън също не усещаше. Включи се към аудиополето на костюма си и чу писклив вой, който заплашваше бързо да предизвика у него остро главоболие. Той прекъсна връзката.

— Не се предполага ти да чуваш нещо — каза Брюър. — Ти си човек.

— Само демоните ли могат да го чуят?

Брюър кимна.

— С невъоръжено ухо, да. Ние успяхме да определим звуковия диапазон с помощта на други уреди.

— Значи е нещо като кучешка свирка? Демоните ги заболяват ушите?

— Според ръкописа — каза Макомбър — това поле прави нещо повече. — Той заграка по клавиатурата на компютъра и на стената се появи ново изображение.

Саймън го огледа и видя как на него се оформя чудовищен демон. Гигантското създание на картината се бе сблъскало със сияещ щит. Половината му ръка се бе разтопила.

— Не помня да съм виждал това върху страниците. — Той също бе проучвал ръкописа.

— Тази картина беше закодирана в ръкописа — каза Брюър. — Професор Макомбър я откри.

— Нямаше да я открия, ако ти не беше схванал шифъра.

Брюър сви скромно рамене, но се поизпъна малко.

— Направихме го с общи усилия. И с много работа. Шифърът беше направен така, че да показва точките на графика, които след съединяване ни дадоха този образ. Доста гениално всъщност.

— Какво се случва с този демон? — попита Саймън.

— Доколкото разбираме — рече Макомбър, — споменатите звукови вълни могат да бъдат използвани не само да защитават някоя зона и да създават защитен периметър, но и като оръжия. Допирът до Възела кара демоните да се разпадат на клетъчно ниво.

— Или пък ги прехвърля на друго място — каза Брюър. — Докато не го видим в действие, няма да узнаем. — Той сви рамене. — Възможно е дори тогава да не узнаем.

— Устройството преносимо ли е?

— Не — каза Макомбър. — Мислеше да го използваш като тактическо оръжие ли?

Саймън кимна.

— Един демонски смъртоносен лъч би бил супер — рече Нейтън.

— Когато се построи един Възел като този — каза Брюър, — той се прикрепва към земното електромагнитно поле. Честотното излъчване зависи от стабилността на това поле. Ако придвижите Възела… — Той се пресегна през светлината, премести леко Възела и яркото енергийно поле изчезна. — … дори съвсем малко, ще го загубите.

— Значи когато напреднем толкова, че да можем да построим достатъчно голям Възел, за да предпазва хора или сгради — каза Нейтън, — ще трябва да се уверим, че Възелът е установен за постоянно.

— Да — каза Макомбър. — Освен това не може да е само един Възел. За да предпазиш нещо толкова голямо като сграда, ще са ти нужни няколко Възела, работещи заедно, за да създадат достатъчно голямо поле, че да се справи с демоните.

— За колко време ще можете да направите Възел, който да изнеса навън и да изпитам в полеви условия? — попита Саймън.

Брюър и Макомбър се спогледаха.

— Няколко дни. Не повече.

— Добре. Съобщете ми, когато е готов. Трябва да знаем как стоят нещата с това чудо, преди да губим още време с него.

* * *

Три дни по-късно лекарят пусна Лея от болницата. Тя се радваше, защото никога не й бе било лесно да лежи в леглото като пациент. Саймън я посещаваше, когато можеше, но визитите му бяха редки и краткотрайни. И винаги изглеждаше отнесен. Тя обаче не го винеше за това. Знаеше, че е затънал до гуша в работа — опитваше се да се грижи за своите тамплиери и за хората, които се бяха клели да защитават.

След като отново можеше да се движи, имаше възможност да прекарва с него по-голяма част от деня. Но не целия. Все още имаше много неща, които той вършеше без нея. Това беше обезсърчаващо, но го разбираше. Усещаше, че ако рискът се отнасяше само до него, той би й се доверил. Другите тамплиери обаче далеч не бяха толкова великодушни.

Всяка сутрин закусваха заедно и Саймън правеше обиколка на комплекса. После обядваха и обикновено биваха прекъснати от някой, който искаше информация или разрешение за нещо. След това се разделяха. Лея работеше с екипа за рехабилитация, за да възстанови координацията между окото и ръката си и усещането си за перспектива.

Една от интересните загадки на това, да притежаваш изкуствено око, беше, че то ставаше водещото й око. Прехвърлянето на реакциите й към това око изискваше много труд и усърдие, но тя се учеше бързо.

Вечер Лея се срещаше със Саймън, докато той тренираше и работеше с младите тамплиери. Тя не взимаше участие в уроците по бой с меч, защото не усещаше подтик да хване меча. Агенцията разчиташе на огнестрелните оръжия — колкото по-големи, толкова по-добре, — и тя бе обучена да борави с всички тях. Докато Саймън подлагаше младите си ученици на редица упражнения, Лея тренираше за възстановяване на силата, която бе загубила след своето раняване и последвалата операция.

След занятията двамата със Саймън упражняваха бойни изкуства и провеждаха спаринг срещи по самозащита. Физическият контакт с него я караше да се чувства добре. Той не я щадеше. Използваше размера и силата си срещу нея и Лея знаеше, че влага в нападенията всичко, с което разполага, защото демоните бяха по-големи дори от него. Ако тя не можеше да се защити от Саймън, нямаше да може да се справи и с демон.

Тя успяваше да му нанесе няколко удара, защото беше бърза и изобретателна. Но силата на Саймън в близък бой всеки път се оказваше прекалено голяма за нея.

— Много по-добра съм от разстояние — каза Лея при една от почивките. — Дай ми пушка и няма да имаш никакъв шанс.

Саймън й се ухили и изтри тила си с една хавлия.

— Зависи от това, дали си ме видяла да се приближавам или не.

— Ще те видя — каза Лея. — Такъв едър и тромав мечок като теб ще е лесен за забелязване.

— Мечок значи?

— Правилно ме чу.

— Като се върнем на тепиха — обеща Саймън, — ще видим кой е мечок.

Лея се избърса с хавлията. Хубаво й беше да се съсредоточи върху физическите упражнения за известно време. Когато провеждаше спаринги със Саймън, в ума й нямаше място за никакви други мисли, освен да се брани и да му нанесе колкото може повече удари.

Сега обаче неволно се замисли за възложената й задача. Неприятно й беше, че тя ще прекъсне и може би дори разруши приятелството помежду им.

— Влизал ли си във връзка с другите тамплиери? — попита Лея.

Саймън я погледна. В очите му се появиха болка и предпазливост. Той преметна хавлията през врата си и я стисна с две ръце.

— Не — отговори той. — Не и след като ти и останалите ме спасихте.

Лея се опита да подходи внимателно към темата.

— Както знаеш, аз също работя за една организация.

— Да. На военни или на призраци, предполагам.

Лея не отговори, защото не знаеше какво да каже. Ако се опиташе да отрече, нямаше да спечели симпатиите на Саймън, който обикновено бе болезнено прям и честен, но в същото време не можеше да признае, понеже цялото й обучение бе насочено към това да не издава нищо за организацията. Тя реши да подходи с честност, макар това да я караше да се чувства неудобно.

— Да — каза тя.