Мел Одом
Споразумението (3)

Едно

Сенките означаваха сигурност. Или поне през повечето време. Не предлагаха убежище или отбранителна позиция, когато се опитваха да изядат онзи, който се крие в тях. А когато някой, скрит в тях, нападаше, сенките губеха предназначението си.

Лея Крийзи се опитваше да мисли позитивно за това, което се готвеше да направи. Мисълта, че може да умре във всеки един момент, не улесняваше старанията й да бъде потайна. В настоящия момент потайността беше най-добрият й съюзник.

Тя се промъкваше по уличката, намираща се на полуостров Гринуич в Югоизточен Лондон. Частите от града, които демоните не контролираха, не бяха много. Обаче повечето хора напоследък стояха встрани от този район и демоните нямаше какво да ловуват. А тъй като това бе смисълът на съществуването им, повечето бяха отишли на места, където ловът бе по-добър.

За момента в този район нямаше толкова много демонски патрули, колкото в миналото. От личен опит Лея знаеше, че демоните живееха, за да ловуват. Не обичаха да изпълняват стражеви задължения или каквото и да е друго, което не им позволяваше да развихрят кръвожадния си бяс.

По средата на уличката тя намери аварийна стълба, която се спускаше на зигзаг по трийсет и четири етажната сграда. Лея носеше лекия си черен наногъвкав костюм, създаден да увеличава човешката сила и бързина, който я покриваше от главата до петите.

Шлемът й беше подсилен, за да й осигури зашита срещу куршуми, които я улучват под ъгъл, а не пряко. В сегашните условия я пазеше също така и от демонските нокти, като им пречеше да раздерат лицето й. Освен това в него имаше комуникационен възел и програми за подобряване на зрението. Лея носеше раница, съдържаща допълнителни муниции, храна и други припаси. Усещането за тежката снайперистка пушка „Посейдон“ на гърба й беше познато и й даваше увереност.

— Син разузнавач, тук е Базата — разнесе се женски глас. Командир Джейн Харгроув ръководеше тазнощната операция. — На позиция ли си?

— Ще бъда. — Лея с лекота скочи три метра нагоре с помощта на нанооборудването „Гъвкавост“ в костюма си. Костюмът беше свръхмодерен и надминаваше всичко, постигнато от военните.

Само дето Лея знаеше, че костюмите, макар да бяха здрави и по-добри от всичко, което бе използвала някога в тайните операции, не могат да се мерят с огромните нападателни и защитни възможности на тамплиерските брони. В края на краищата именно тамплиерските проектанти на костюми бяха дали чертежите на военните. Но тайният орден бе запазил най-доброто за себе си. Не ги винеше. Като се има предвид срещу какви врагове смятаха да се изправят, щяха да имат нужда от предимство.

Лея се улови за стълбата и се набра нагоре с лекота. Костюмът увеличаваше силата и скоростта й, давайки й способности, далеч надхвърлящи тези на олимпийските шампиони. Почти без усилие изкатери на бегом трийсет и три етажа в тъмното. Цялото електричество в Централен Лондон бе спряло, когато Адската порта се бе отворила край „Свети Павел“.

* * *

Като стигна горе, смъкна пушката „Посейдон“ от гърба си и изпълзя на покрива. Подметките на ботушите, наколенките и налакътниците й — всичките с технологията „Течен баланс“ — я предпазваха от грубия материал и правеха движенията й безшумни. Неорганичната, лишена от триене, течност обаче не й отнемаше чувството за допир. Тя усещаше повърхността, но не се нараняваше.

Лея лежеше просната по корем и се взираше в куполообразната бяла сграда долу. Лондончани я наричаха просто 0–2. Отначало бе кръстена Купола на хилядолетието и бе построена в чест на третото хилядолетие. За нещастие обаче не се оказа такава дойна крава, каквато инвеститорите очакваха. По-късно сградата бе превърната в развлекателен център, който подслоняваше магазини и спортен комплекс.

Белият купол бе изграден от политетрафлуороетилен, синтетичен флуорополимер, който бе по-лек от затворения в купола въздух. Мрежа от поддържащи кабели го крепяха намясто. Сега обаче в материала зееха няколко дупки и куполът приличаше на разнебитено гнездо на оси.

Този образ му отиваше. Според откритото от разузнавачите на Харгроув, няколко Мрачни изчадия се бяха подслонили вътре и бяха превърнали купола в оръжейна фабрика.

Лея и групата й възнамеряваха да провалят операцията на демоните.

Ако могат. В най-добрия случай това щеше да ги спре за кратко.

— Син разузнавач — повика отново Харгроув. В гласа на командира се долавяше раздразнение. Или може би страх. Дори след четири години на борба с демоните страхът не изчезваше.

— Тук съм. — Лея опря буза в приклада на пушката. Електронната връзка се включи незабавно и телескопичният мерник започна да предава картина директно в десния й окуляр. Лявото й око продължаваше да шари по улиците долу. Благодарение на години обучение, тя можеше умствено да превключва от лявото на дясното си око, без да затваря нито едното от тях.

— Добре — каза Харгроув, — пратете дроновете.

Лея сложи ръка отстрани на шлема си и натисна контролния бутон. Зрението на лявото й око се промени леко и придоби зеленикав оттенък. В горния ляв ъгъл премина надпис „Проследяването на дронове-ботове активирано“. Имаше нужда да различава приятелските единици в бойната зона.

Почти веднага дузина зелени светлинки изникнаха в околността. Всички те бяха ботове и дронове, създадени от техническия отдел на Агенцията. Преди демонското нашествие някои от тях представляваха само компютърни чертежи или прототипи. Сега Агенцията охотно ги произвеждаше. Даже не успяваше да ги произвежда достатъчно бързо.

Някои от ботовете полетяха във въздуха като миниатюрни самолети, докато други се устремиха по обсипания с камъни терен върху огромните си като на всъдеход гуми. Приличаше на атака на детски играчки.

Само че никоя детска играчка не беше толкова смъртоносна като ботовете. Те бяха оборудвани с тежки оръжия — резонансни пушки, огнехвъргачки, гранатомети и други, — които се управляваха в движение от кибернетичните отделения на групата.

Лея смяташе да свали мишените, които се появят. Тя се застави да издиша и се отпусна, потъвайки в онова близко до хипноза състояние, което бе усвоила, когато се обучаваше за снайперист.

Първата вълна от ботове освети вражеските мишени с инфрачервени лъчи. Дроновете ги последваха незабавно и откриха огън по набелязаните цели.

С хладнокръвна съсредоточеност Лея прихвана инфрачервените насочващи лъчи и проследи един от тях до първата си мишена. Никой не знаеше колко Мрачни изчадия работят в разбития купол. Едно време хиляди хора бяха пазарували и гледали спортни събития там.

На пръв поглед Мрачните изчадия приличаха на морски звезди. Имаха заострени конусовидни глави, сиво-зелена кожа и множество очи върху плоските си лица. Стояха на масивни трипръсти гущерови лапи с нокти, които можеха да късат и унищожават.

Пръстът на Лея инстинктивно се сви около спусъка на пушката „Посейдон“. Уверена, че е уловила мишената, тя дръпна спусъка и пое отката. Енергиен лъч — който технолозите бяха нарекли спектрален, защото прекъсваше електромагнитните и електрическите полета на хора и демони — проблесна само за миг.

Мрачното изчадие политна назад. Лея стреля в него още веднъж и видя как то отново бе отхвърлено. Този път демонът не успя да се съвземе. Един от следените дронове го прихвана и заля с гръцки огън. Пламъците погълнаха демона и той се затъркаля по земята, мъчейки се да ги потуши. После умря.

Лея се прехвърли на следващата си мишена — Мрачно изчадие-разузнавач. Смисълът на отличителните знаци при демоните бе стигнал до тях чрез информатори, които командирът имаше сред кабалистите. Те бяха потвърдили информацията, която Лея получи от тамплиерските исторически книги, до които Саймън Крос й бе дал достъп.

Тя натисна спусъка отново и отново, поемайки отката, без да изпуска мишената. По другите сгради имаше още снайперисти.

Лея знаеше, че всички те живеят живот назаем. Когато последната мишена се сгърчи на земята и застина, тя потърси нова.

* * *

— Хайде, миличък — умоляваше инженер трети разряд Джофри Бейкър. — Ставай. Размърдай се. Недей просто да лежиш там и да чакаш да те унищожат.

По връзката с дрона и ботовете си в сградата на 0–2 Бейкър видя как бойният му дрон рита безполезно с крака, опитвайки се да стане.

— Хайде. Ранен си, но не си мъртъв. — Бейкър се прислони зад една преобърната кола. Ръжда ограждаше драскотините и дупките в метала. Наличието на ръжда беше в разрез с обучението на Бейкър и той трябваше да устои на импулса, макар в момента да се бореше за живота си, да почисти разяждащото оранжево вещество от метала.

Той почука по контролера, покрил дясната му предмишница. Пръстите на лявата му ръка затанцуваха по тъчскрийна, докато използваше вложените в дрона програми за самовъзстановяване. Дронът направи байпаси на някои вериги, които бяха дали на късо, но всяка по-сериозна повреда трябваше да бъде оправена в лабораторията.

Обезпокояващо близо до него проблесна ярката дъга на нанодин шокова пушка. Бейкър инстинктивно отскочи настрани и намери друго прикритие, а после надигна снайперисткия пистолет, който държеше в дясната си ръка.

Електрическата енергия на шоковата пушка открои сред мрака Мрачното изчадие, което посягаше към Бейкър. Острите нокти минаха на сантиметри от лицето му.

Изпаднал в ужас въпреки четирите години, прекарани в борба с демоните, Бейкър вдигна снайперисткия пистолет и стреля. Направи го само благодарение на обучението си. Точно заради това се обучаваха, повтаряше му постоянно неговият инструктор.

Пистолетът изгърмя и подскочи в ръката му. Куршумите с обеднен уран се забиха в кожата на демона, образувайки големи дупки. Гадна пурпурна течност потече от раните. Веднага се разнесе гнила миризма, която бе по-силна от мириса на озон от шоковата пушка.

Демонът се строполи назад. Куршумите бяха откъснали единия му крак.

— Хей, Бейкър — обади се агентът в черен костюм зад младия инженер, — добра идея да му откъснеш крака по този начин. Ще му бъде адски трудно да стане.

— Аз не… — Бейкър искаше да каже „не го направих нарочно“, но не получи възможност за това. Агентът го потупа по рамото и се премести на нова позиция.

Бейкър се успокои и насочи вниманието си отново към дрона в 0–2. Заобикалянето на веригите беше завършено. Гледайки през очите на един от помощните ботове, Бейкър видя как дронът се изправя.

От кръста нагоре дронът изглеждаше смътно човекоподобен — главата, която се завърташе на 360 градуса; очите, които виждаха при слабо осветление и в инфрачервен диапазон; и двете ръце, които съдържаха пневматични пушки „Джакхамър Ш З-УО“. Долната част на дрона се състоеше от задвижващ верижен блок.

Дронът се оттласна нагоре с ръце, докато стъпи отново на веригите си. Едно Мрачно изчадие го атакува веднага, сипейки енергийни изстрели от оръжие, което Бейкър не можа съвсем да разпознае. Демонските оръжия вече бяха твърде много, а и продължаваха да се изобретяват нови.

Енергийните заряди накараха дрона да се люшне назад. През СИМ връзката си с него Бейкър му заповяда да стане и да се раздвижи. Видя през зрението на един от помощните ботове как дронът се оттласква с двете си ръце и се изправя.

— Готово — каза си Бейкър. Заля го вълна от облекчение. Заповяда на помощния бот да се завърти и да се огледа.

Макар че ботовете бяха снабдени с нощно зрение, вътрешността на купола тънеше в непрогледен мрак. Ботът едва можеше да види на пет метра в тъмнината. За щастие Бейкър ги беше оборудвал и със сонар. Когато превключи на него, окулярът му се изпълни с плоските образи на беснеещи демони.

Той заповяда на дрона да стреля по своя преценка.

Дронът моментално откри огън. Макар че се намираше твърде далеч от странните събития, Бейкър огледа района. Беше твърде оптимистично да се надява, че някой от Именуваните демони ще ръководи оръжейната фабрика.

Докато ботът се щураше из вътрешността на сградата, един насочващ лазерен лъч изведнъж очерта Мрачно изчадие на по-малко от шест метра от него. „Добре, хайде да го очистим“.

Помощните ботове бяха създадени, с цел да забавят движенията на демоните. Не притежаваха тежки оръжия като онези, които носеха дроновете, но имаха сонарен и микровълнов апарат, които с гаранция объркваха повечето демони, причинявайки им гадене и размътено зрение. Освен това тези ефекти бяха болезнени.

Мрачното изчадие надигна оръжието си и в този миг го удари пълната сила на възпиращите прибори. То се люшна настрани и едва успя да запази равновесие.

Бейкър плъзна пръсти по тъчпада, без да гледа към него. Видя през лещите на друг бот как дронът надига джакхамъра, опира тежката пушка в рамото си и стреля. После дръпна плъзгащия се затвор, извади празния пълнител и сложи друг. Загърмя отново.

Боеприпасите на пушката бяха от мек метал, за да се пръсват, щом проникнат в плътта на противника. Половината куршуми съдържаха гръцки огън, а другата половина — пластичен експлозив, който се задействаше при контакт с течност. Веднага щом кръвта на врага докоснеше разкъсаните куршуми, те експлодираха.

Огън бликаше от големите рани в гърдите на демона, а после гръдният му кош се пръсна, щом експлозивите се задействаха. Почти изкормено от взривовете, Мрачното изчадие политна назад и се строполи на пода в омекнала купчина.

Бейкър прати ботовете и дроновете си по-навътре в купола. Толкова силно се бе съсредоточил върху техните действия, че прекалено късно забеляза, че вече не е сам.

Усещайки нечий поглед върху себе си, Бейкър се обърна надясно, към страната на окуляра си, където периферното му зрение бе ограничено. Мечоносецът, застанал там, му се ухили. Създанието бе високо над два метра, с широка глава и рамене и покрито с тъмнозелена черупка, която му придаваше вид на насекомо. От масивните му предмишници стърчаха шипове.

Бейкър се опита да вдигне пистолета, но знаеше, че вече е твърде късно. Мечоносецът го намушка през бронята, която носеше, и прониза сърцето му. От това, че юмрукът на демона опря в гърдите му, Бейкър разбра, че няколко сантиметра от шипа са щръкнали от гърба му.

Опита се да вдиша, но не успя. Дронът и ботовете му застинаха насред бойната зона. Отчаян, той се опита да ги повика при себе си. Те тръгнаха, но нямаше начин да пристигнат навреме. Нещо се протегна от мрака и смаза един от ботовете.

Бейкър усети прекъсването на връзката с бота, докато животът му гаснеше. Още веднъж се опита да вдиша и пак не успя; този път усети как дробовете му се изпълват с кръв.

„Къде е човекът, който ме прикрива?“ Някой трябваше да бди над него. Коленете му се подгънаха и зрението му се сви до една малка точица. Но последното, което видя, бе как главата на Мечоносеца се пръсва на парчета, когато един от снайперите със закъснение откри демона.