Мел Одом
Споразумението (29)

Двадесет и седем

Уорън освети с фенерчето последната стая, до която бяха стигнали. Тя се намираше точно под съкровищницата. Бяха намерили скрито стълбище, до което ги отведе Лилит.

Наоми остана до овалната врата в подножието на виещите се стълби, по които се бяха спуснали в кухината. Съдейки по броя на стъпалата, Уорън бе сигурен, че се намират поне на трийсет метра под повърхността. Който и да бе изградил тази стая, бе положил сериозни усилия да я запази скрита.

— Тук долу може да има още капани — каза Наоми.

— Знам. — Уорън погледна към Лилит. Тя вървеше редом с него.

— Когато ме погребаха тук — каза Лилит, — в тази стая нямаше капани. Архитектите, построили това място, не очакваха, че някой ще стигне дотук.

— Това не значи, че не са сложили капани — каза Наоми. — Ти не спомена за онзи чук горе.

— Не знаех за него.

— И какво имаш предвид, като казваш: „Когато ме погребаха тук“?

Уорън предпазливо тръгна през стаята. Вървеше бавно и изследваше пространството със сетивата си. Този път използваше и мистични сили.

Нищо не задейства тревожен сигнал у него. Но той бе привлечен от стената в отсрещния край на стаята. Отслабващата светлина на фенерчето му разкри множество красиви и смъртоносни картини, издълбани в нея. Но на тези тук Лилит се биеше само с чудовища.

Тя вдигна ръка и грейна ярка синя светлина, която изпълни цялата стая. Завръщането на силите й тревожеше Уорън. От месеци бе свикнал с нейната немощ. Тогава тя бе имала нужда от него. А сега може би нямаше. Мисълта, че демоницата може да се опита да му вземе сребърната ръка, се спотайваше в дълбините на съзнанието му.

— За тях аз бях героиня — рече Лилит. — Те ме боготворяха.

— Защото си убила демоните, които са били твои противници — каза Наоми.

— Да. Докато не откриха, че и аз съм една от тях. — Лилит се усмихна по-весело. — Тогава започнаха да се боят от мен. Трябва да призная, че от двете чувства страхът бе по-силен. Винаги е така. — Тя се обърна към Уорън и погали лицето му с пръстите на свободната си ръка.

Чувството беше, като че ли паяк се плъзна по кожата му. Той трябваше да положи усилие, за да не се отдръпне.

— Липсва ми страхът, който можех да вдъхвам на другите — каза тихо Лилит. Очите й се впиха в тези на Уорън. — Ти страхуваш ли се от мен, Уорън?

Искаше му се да я излъже, да каже, че не се страхува от нея. Но това не беше вярно, а той бе сигурен, че тя ще усети лъжата.

— Да.

Лилит се изсмя високо и отдръпна ръката си.

— Добре — каза тя. — Наистина трябва да се страхуваш. И то силно.

— Страхувам се — каза Уорън.

— Добре. Страхът ще те опази жив по-дълго — каза му Лилит. — Докато двамата с теб се разбираме, ще бъдеш в безопасност.

Това не беше вярно и Уорън го знаеше. Той щеше да е в безопасност само докато тя имаше нужда от него. В мига щом това се променеше, щом намереше някой друг, който да изпълнява исканията й, щеше да се обърне срещу него.

„Но не и преди това — каза си Уорън. — Дотогава се учи и набирай сили“.

— Защо сме тук? — попита Наоми. Лилит я изгледа намръщено.

— Трябва да вземете смъртната ми обвивка. Плътта, която някога носех.

— Ти не си призрак — каза Наоми.

— Не. — Лилит прокара ръка по слабото си тяло. — Аз съм въплътена енергия, която продължава да живее след смъртта на тялото. Ако бях мъртва, щях да бъда притеглена обратно в Среднощния извор, за да се преоформя и преродя. Никога нищо не се създава или унищожава. — Тя млъкна за миг и се обърна да огледа стената. — Но аз няма да загина на това място. Аз съм Именувана. И ще стана по-велика, отколкото съм сега.

Уорън вдигна фенерчето си и огледа пиктограмите на стената. Всички те изобразяваха Лилит. Някои от тях я показваха в голяма гора заедно с един мъж. Те стояха във вода до хълбоците, и двамата голи. Рибите се бяха струпали около тях. Едри животни лежаха по бреговете на реката или езерото, в което се намираха двамата.

— Това да не е… — Уорън не можеше да се насили да го каже.

— Градината ли? — Лилит се усмихна. — Да. Преди да се появи онази досадна жена. По онова време нещата не бяха толкова лоши. Едва след като научих децата на зло, вашият вид стана толкова хаотичен и труден за управляване. Предполагам, че вината е отчасти моя.

Имаше и други образи. На Уорън му се стори, че си спомня някои от тях от библейските истории, които бе научил в сиропиталището, но не беше сигурен какво е било намерението на художника.

— Тялото ти в тази стая ли е? — попита Наоми.

— Да. — Лилит се приближи до една от стените, огледа я за кратко, после опря ръка в камъка. — Тук.

Уорън отиде до нея и проучи стената.

— Ако искаш да я съборя, ще ми трябва чук.

— Има код… тук. — Лилит посочи четири камъка един след друг. Изглежда, всички камъни в стената бяха с различни размери. Бяха напаснати добре, а пролуките между тях бяха замазани с хоросан.

Следвайки указанията на Лилит, Уорън натисна подред камъните. Дълбоко в стената нещо изщрака. Той отстъпи назад и вдигна високо фенерчето, мъчейки се да отгатне от коя страна ще дойде неприятната изненада.

Вместо това една част от каменната стена се подаде с няколко сантиметра навън.

— Зад тази стена — каза Лилит. — Оттук нататък трябва ти да я изместиш.

— Ела насам с това фенерче — каза Уорън на Наоми.

Тя неохотно се приближи и освети стената.

Уорън прибра своето фенерче и пъхна пръстите на двете си ръце в процепа. Очакваше да извади окървавени чуканчета. Поне на едната ръка. Смяташе, че металната може и да издържи. Той подви пръсти зад стената и дръпна. Скритата врата тежеше сигурно сто и повече кила и бе трудно да се помръдне. Но после започна неумолимо да се измества сантиметър по сантиметър, стържейки в пода.

* * *

Когато отвори вратата достатъчно, за да може да промуши главата и раменете си, Уорън влезе в скритото помещение. Извади фенерчето. Накъдето и да насочеше лъча, насреща му блестеше метална повърхност. Вътре имаше още съкровища.

— Това да не е, каквото си мисля? — попита Наоми.

— Ако си мислиш, че е още една стая с богатства, тогава, да — прошепна благоговейно Уорън.

— Преди нашествието — каза Наоми — това щеше да струва цяло състояние.

Един каменен саркофаг стоеше по средата на малката стая. Любопитството привлече Уорън към него.

— Човек не би очаквал да намери саркофаг насред Англия — рече той. — Освен ако не е донесен от Египет.

— Това не е саркофаг — каза Лилит. — Това е камера за съхранение.

Когато се приближи до подобния на ковчег сандък, Уорън усети, че от него се излъчва мистична енергия. Външната обвивка бе изсечена в образа на красива жена.

— Преди потопът да погълне злите империи, отвърнали се от Светлината, и да сложи край на лудостта и злото, пуснати на този свят от демоните, хората са слушали разказите на онези, които подготвиха моята погребална камера — рече Лилит. — Аз гледах да крия тайните си от тях, но въпреки това се разказваха истории. Някои от хората, които ми служеха, избягаха от тукашните земи и станаха египтяни. Те помнеха тази камера за съхранение и се опитаха да направят свои собствени.

— Защото са мислели, че саркофагът ще съживи и тях — каза Уорън.

— Да. — Лилит се усмихна. — Техните не работеха, естествено, но те продължаваха да вярват, че някой ден това ще стане.

— Ти беше в Книгата, за която ме прати Мерихим. — Уорън погледна към нея.

— Да, бях.

— Как?

— Книгата също е мистичен предмет. Тя ми позволяваше да пътувам по света, без да пострадам.

— Била е безопасно място.

Лилит кимна.

— Да. Трябваше да пазя тялото си, но и да бъда на открито в света, за да разбера, когато се отвори Адската порта, и да уредя връщането си тук. Мерихим искаше Книгата, защото бе чул за нея, както и за други предмети, пристигнали по един или друг начин на този свят от другите светове. Това място, този свят, има склонност да привлича могъщите магически предмети. Ето защо демоните трябва да го завоюват. Книгата ми даваше възможност да попадна в ръцете на хора, които бих могла… да убедя да се присъединят към каузата ми.

Уорън знаеше, че тя има предвид да използва. Погледна към камерата за съхранение.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Трябва да се слея отново с тялото си.

Уорън коленичи и потърси скрити механизми за отваряне на сандъка. Прокара пръсти по страните му. Лилит го хвана за ръката и го насочи.

— Тук — каза тя и показа две сложно гравирани плочки.

— Да ги натисна ли? — Уорън опита, но не се случи нищо.

— Не с ръка — каза Лилит. — С ума си. Те са запечатани с мистична енергия.

Уорън се съсредоточи, пренебрегвайки болката в гърдите си. Усети мистичната енергия в себе си и я тласна през пръстите си.

Глухо жужене завибрира през камерата за съхранение. Изведнъж в нея се появи пукнатина, която оформи капак. Бледа изумрудена светлина засия отвътре и от камерата започна да излиза нефритено-зелен дим.

Уплашен от това, което щеше да стане всеки момент, Уорън отстъпи назад. Използва мистичната енергия, за да съгради щит пред себе си. Наоми застана зад него, но не твърде близо.

Капакът се надигна сам и се отвори. В следващия миг тялото изплува отвътре. Ужас изпълни Уорън, щом видя в какво състояние се намира то. Наоми изруга с отвращение.

Тялото бе съсухрено, плътта бе полепнала по костите. Дори Лилит някога да е била красива, сега това изобщо не личеше. Лицето й бе обезобразено, а черната й коса беше на кичури и се отделяше. Слабите й като клечки ръце лежаха кръстосани върху мършавия й гръден кош. Ребрата личаха под златотъканата роба, която изглеждаше твърде голяма за тялото й.

— По мое време — рече Лилит, като се приближи до гробницата и надзърна вътре с усмивка, — бях прекрасна.

— Това време отдавна е минало — прошепна Наоми. Младата Лилит започна да става прозрачна. Посегна към своето съсухрено аз, но ръката й мина през него. Тя направи гримаса и се обърна към Уорън.

— Трябва ми твоята помощ.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Необходимо е да се слея отново с тялото си, за да възвърна цялата си сила. Ти трябва да бъдеш проводникът. Ела. — Лилит му махна. — Хвани ме за ръката.

Уорън с неохота каза на Наоми да вдигне фенерчето си, после изключи своето и го прибра в джоба си. Прекоси стаята и отиде до Лилит. Тя посегна към него и го хвана за ръката.

— Дръж тялото ми — нареди тя. — Ти трябва да бъдеш проводникът, който да ни свързва.

Потискайки възникналото гадене, от което стомахът му се изпълни с киселини, Уорън хвана ръката на трупа. Откри, че е изненадващо гъвкава и топла на допир. От това гаденето му се усили още повече.

Лилит извика от болка. Уорън едва не пусна трупа.

— Дръж здраво — каза му Лилит. Красивото й лице бе изкривено от болка. — Ще отнеме само още миг.

* * *

Продължи по-дълго. След това Уорън си мислеше, че е изминал поне половин час. През цялото време, докато възвръщаше целостта си, Лилит крещеше. Но когато всичко свърши, двете й половини се намираха в едно тяло. Прозрачните й черти от време на време изплуваха върху сухата, втвърдена кожа, покриваща черепа й.

Когато Лилит изчезна напълно от погледа, Уорън се съсредоточи върху тялото, което все още държеше. Усещаше силата в него. Беше толкова голяма, че нямаше начин да се пропусне.

Нефритено-зелената мъгла се лееше в стаята и замъгляваше всичко наоколо. Докато Уорън гледаше, трупът си пое дъх, вдишвайки мъглата. В следващия миг очите на мъртвата жена трепнаха и се отвориха и Лилит се взря в него от съсухрения труп.

— Много добре — прошепна тя сухо. Спря да се рее във въздуха и стъпи с босите си крака на земята. — Още… съм… много слаба… в тази си… форма. Не мога… да позволя това. — Тя сведе поглед към мъртвешкото си тяло. — Ти ще… продължиш… да ме… пазиш. Аз ще… те възнаградя.

За миг на Уорън му мина мисълта да се обърне и да побегне. Лилит беше прекалено немощна, за да го гони. Но като се втренчи в очите й, остана убеден, че тя знае мислите му. Освен това Уорън знаеше, че Лилит е далеч по-напреднала в употребата на мистичните сили, които той съвсем наскоро бе почнал да използва. Без помощ не би могъл да научи достатъчно бързо всичко, нужно за оцеляването му.

— Добре — каза той. Усети как очите на Наоми пронизват тила му и знаеше, че тя е против неговото решение.

Трупът опита да се усмихне, но устните му приличаха на изсъхнали червеи. Лилит изглеждаше по-ужасна от всякога.

— Добре.

Тя се обърна и отиде до стената зад себе си. Тялото й беше толкова сухо и стегнато, че Уорън чуваше как сухожилията й пукат. Тя докосна стената бавно като болен от артрит човек и част от нея се плъзна със стържене настрани.

— Вземи… тези — каза тя, като махна с ръка към съдържанието на скритата ниша.

Уорън извади отново фенерчето си и го насочи натам. Вътре лежаха копие от черен обсидиан, кожена роба и медальон с рогатата глава на някакъв демон, когото Уорън не разпозна. Той извади и трите предмета.

— Дрехата… осигурява защита — рече Лилит — от мистични сили… и оръжия. Медальонът… е фокус… който ще ти позволи… да използваш… по-ефикасно силите… които владееш. А копието… може да пронизва… демонската кожа… сякаш е плът… въпреки физическите… или мистични защити. Даже ще ги засмуче в копието и ще го направи още по-силно.

Уорън свали палтото си и навлече робата. Моментално се почувства по-добре защитен от хапещия студ, който изпълваше подземната сграда. Само че външният вид на дрехата изобщо не му харесваше. Искаше му се да е по-стилна като дълго палто.

Почти мигновено робата промени вида си и се превърна в тъмен тренчкот.

— Тя реагира… на желанията ти — каза Лилит. — Наглася се… и размерът.

Сега като се замислеше, Уорън бе сигурен, че не търси нещо, което да му е точно по мярка. Търсеше нещо, което да го пази. Но размерът му пасваше толкова добре, че той дори не се бе удивил, когато дрехата се бе променила, за да се нагоди към него.

— Дойде… време… да се… върнем… в града — продължи Лилит. — Остават ни… още много… неща… за вършене.

Уорън не очакваше с нетърпение дългия поход.

— Няма… да вървим пеш — каза Лилит. — Предпочитам… да стигна там… по-бързо.

— Подкрепям те изцяло — каза Уорън.

Гъргорещи звуци излязоха от гърлото на Лилит. Гласът й приличаше на звука от вадене на ръждиви пирони от дърво. Когато свърши, тя махна с ръка и във въздуха се отвори сияещ аленочервен овал, висок метър и осемдесет. Приличаше на сърдито гущерово око, но Уорън усещаше силата в него.

— Какво е това? — попита Наоми.

— Портал — изхъхри Лилит с грубия си глас. — Той ще ни… пренесе… обратно в Лондон. Но трябва… да внимаваме. Толкова… голяма сила… може да бъде… усетена… от демоните. Те ще се… втурнат към нея.

— Ако се върнем пеш — отбеляза Уорън, — бихме могли да влезем в града, без никой да разбере.

— Но в такъв случай ще трябва да минем пак покрай онова село — каза Наоми. — Онова, в което ти съживи всичките им мъртъвци за своя лична армия. Не мисля, че ще те оставят да минеш просто така.

Уорън подозираше, че е права.

— Не само това — продължи тя, — но и нашата мис Скърцащи кокали тук не е в състояние да бяга, за да се спасява, ако се наложи.

Лилит изгледа кръвнишки Наоми.

— Позволяваш си… твърде много, жено.

Уорън пристъпи пред Наоми, за да я защити, но не каза нищо.

Лилит изръмжа и премести отровния си поглед към Уорън.

— В бъдеще… трябва… да си избираш… по-мъдро… приятелите.

— Не мисля, че някой от нас има голям избор — отвърна Уорън. — Докато не се появи нещо по-добро, ще трябва да се оправяме така.

Лилит задържа погледа му за момент, после кимна.

— Дотогава… да.

Тя се обърна и бавно пристъпи в портала.

Уорън изчака да види дали ще има някакви вредни ефекти, но Лилит просто изчезна. Той си пое дълбоко дъх и тръгна напред.

Наоми го дръпна обратно.

— Какво? — попита той.

— Откъде знаеш, че тя няма да ни отведе в демонския свят?

— Защото не мисля, че на нея самата й се иска да бъде там. — Уорън посочи трептящия овал. — И ако не побързаме, това може да се затвори. Както ти сама каза, пътят до Лондон е дълъг.

— Може би си струва. Да се отървем от нея, имам предвид. — Очите й задържаха тези на Уорън. — Тя не ти мисли доброто, каквото и да смяташ ти.

— И през ум не ми е минало. — Уорън стисна по-здраво обсидиановото копие. Усещаше трептящата мистична енергия в него и тя само го караше да копнее за още. — Засега мога да се уча от нея. От Мерихим също научих някои неща.

— С тях не си в безопасност.

— Нито пък с кабалистите. Никой от тях не ми вярва.

— Аз ти вярвам.

Уорън я погледна и почувства тъга от неистината в думите й. Но не каза нищо. Искаше му се Наоми да му вярва, но не я винеше, че не може.

— Бих могла да ти повярвам — поправи се Наоми. — Ако разполагам с време.

— Ще ми вярваш повече — каза той с равен глас, — когато знам повече. При теб винаги е било така. Сега решавай. Аз тръгвам. — Той вдигна копието с една ръка и пристъпи в овала.

* * *

Яростна жега прониза Уорън. Той се опита да изкрещи от болка, но не знаеше дали е успял да го стори. Електричество вибрираше в тялото му и усещаше как крайниците му потръпват конвулсивно.

Обаче копието в ръката му оставаше хладно. Той се съсредоточи върху него и го използва като опорна точка. Червена светлина засия около него, само малко по-бледа от овала. В тази светлина той видя демонски лица — разтеглени, смачкани и обърнати наопаки. Подуши зловонния им дъх и чу техните заплахи и жестокия им смях.

Потърси Лилит и Наоми, но не откри нито една от тях. За известно време се чувстваше изгубен. После порталът изведнъж свърши и той бе изплют навън в свободно падане.

* * *

Изваден от равновесие, Уорън опита да се задържи на крака, но не успя. Виждаше въртяща се панорама на градска улица, отрупана с потрошени, изгорели коруби, които някога са били коли. После грубият асфалт се впи в дланите му. Ударът в земята, а после и в стената покрай уличката, му изкара въздуха и раните на гърдите отново го заболяха.

Само на няколко крачки от него Лилит се изправи мъчително и тромаво. В движенията й нямаше никаква грация или сила. Уорън използва обсидиановото копие като опора, за да се надигне на крака. Миг по-късно Наоми се материализира насред въздуха и се строполи на земята.

Шепа дрипави въоръжени мъже и жени се свиваха боязливо в уличката. Всички бяха насочили оръжията си към Уорън.

— Демонолюбец! — обвини го с дрезгав глас един мъж. Натисна спусъка на пистолета си и в уличката отекна рязък изстрел.

Уорън едва успя да вдигне щита си. Куршумът замръзна във въздуха на по-малко от трийсет сантиметра от лицето му, после падна на земята. Уплашен и ядосан, Уорън събра мистичната си енергия и я тласна към мъжа. Невидимата сила го блъсна и го отхвърли назад през купчина отломки. Когато тялото се спря неподвижно, в него не бе останал живот.

— Бягайте! — извика една жена.

Те хукнаха и Уорън с радост ги остави да бягат. Не му беше приятно да убива, когато не се налагаше.

— Трябваше да ги избиеш всичките — рече Лилит.

— Не беше необходимо.

— Заслужаваха си го.

— Ние ги уплашихме.

Лилит поклати глава.

— Те сами се уплашиха. Ние просто се оказахме удобни мишени.

— Да се прибираме — предложи той. — Искам за разнообразие да поспя в топло и сухо легло.

— Имаме много неща за вършене — каза Лилит. — Сега, когато се върнах, някои от Тъмните повелители ще ме търсят.

— Къщата ми има добри защити. Знаеш го. Нали ти ми помогна да ги издигна.

Въпреки гаденето, което тялото на Лилит предизвикваше у него, Уорън й предложи ръката си. Тя се поколеба за момент, после я пое. Следвани от Наоми, те тръгнаха обратно към дома му по задните улички на Централен Лондон.