Мел Одом
Споразумението (24)

Двадесет и две

Мога да съобщя на лорд Крос, че си тук — предложи мускулестата жена на входа на ковачницата. Тя пъхтеше тежко в своя кожен комбинезон. Защитни очила висяха на потната й шия. Тъмната й коса бе вързана отзад с кожена лента, но отстрани висяха мокри къдрици.

Лея отклони предложението.

— Моля ви, оставете го да работи. Мога да почакам, докато свърши.

Жената се усмихна на Лея.

— Е, трябва да призная, че гледката си я бива. — Тя се втренчи през помещението по посока на Саймън Крос.

Бузите на Лея поруменяха от смущение.

— Просто не исках да го прекъсвам.

Саймън стоеше в един от ъглите на голямата стая, пред бумтящо огнище, толкова нагорещено, че сияеше в жълто и оранжево. Също като жените и повечето други хора в помещението, той носеше кожен комбинезон. Обаче нямаше риза. Мускулите по гърба и раменете му се издуваха под лъщящата кожа, леко зачервена от топлината. Едно момченце, в подобно облекло, но с риза под комбинезона, стоеше до Саймън.

Миризмата на метал и въглища изпълваше спарения въздух в стаята. Чукове кънтяха по дузина наковални в ритъм, който изглеждаше почти планиран. Лея обаче знаеше, че трябва да е подсъзнателен.

— Ако не бързаш, може да почакаш другаде — каза жената.

— Няма нужда.

Това предизвика още една усмивка у жената.

— Нещата може да се проточат. Когато опре до коване, лорд Крос много прилича на другите мъже. Заниманието го поглъща изцяло.

— Не знаех, че тук имате ковачница.

— Все някой трябва да прави броните и оръжията. Те не растат по дърветата, миличка.

— Мислех, че при цялата тази технология, с която разполагате, ще използвате нанопещи.

— Между другото казвам се Анжела. — Жената й подаде ръка.

Лея я пое, усети силното й стисване, и каза:

— Лея. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен също. Чувала съм много работи за теб.

— О!

— Ние може и да сме тамплиери — призна Анжела, — но това не ни пречи да клюкарстваме малко от време на време.

— Ще го имам предвид.

Анжела скръсти мускулестите си ръце и духна един кичур коса, паднал пред лицето й. Втренчи се гордо в ковачницата.

— Е, за някои брони и оръжия наистина ползваме нанопещи. Но оръжията, които се изработват тук, не са толкова добри, когато се правят от машини. Тези оръжия имат нужда да усетят върху себе си ръцете на човека, който ще ги използва. Да почувстват душите на хората, които им придават форма и същност.

— Защо.

— Мъжете и жените тук влагат в метала мистична енергия. Това не може да се върши от машини. Такава сила се вкарва в метала с кръв, пот и сълзи. С желание и нужда. Нищо не може да замени това.

В другия край на стаята Саймън вдигна с щипци едно дълго парче метал. Сложи си отново защитните очила и подаде щипците с метала на момчето до себе си.

През годините на тяхното приятелство Лея няколко пъти бе виждала Саймън в близост до деца. В укреплението беше почти невъзможно да се отиде където и да било, без деца да ти се мотаят в краката. Лея не възразяваше, защото тяхното присъствие придаваше на просторното подземие домашен уют на няколко пъти си бе мислила, че това е най-странното нещо, което би могло да й хрумне. Тя бе посещавала горещи точки по целия свят и не търсеше дом.

Саймън имаше вроден подход към децата. Лея го беше виждала с тях в най-тъжните моменти, като например, когато се налагаше да им каже, че някой от родителите им е загинал в битка, и когато играеше тренировъчни игри във физкултурните зали на тамплиерите. При подходящи обстоятелства Саймън се държеше не по-малко детински от тях.

Под наблюдението на Саймън момчето пъхна метала в пещта. После го извади обратно и го отнесе до наковалнята. Саймън му показа как да удря метала с чук и момчето повтаряше действията му. Не след дълго ударите на момчето закънтяха в ритъм с тези на останалите ковачи.

— Той учи момчето как да прави мечове, така ли? — попита Лея.

— Да, но не както си мислиш — отвърна жената. — Саймън учи младия Чандлър как да прави мечове за самия себе си. Разбира се, той ще трябва да си направи своя собствена броня, преди да приключи. Но сега ще му направят меч, с който да се упражнява.

— Аха.

— Ако искаш, имам един стол до пещта, където работя — предложи Анжела. Можеш да дойдеш да поседнеш. И да гледаш твоя мъж.

— Той не е мой мъж — каза Лея.

— Извинявай. Аз чух друго.

Лея понечи да пита жената какво е чула.

Анжела повдигна вежда в очакване и изражението й се стори прекалено хищническо на Лея.

— Няма значение — отвърна тя.

Анжела изглеждаше малко разочарована.

— Ела тогава. Имам и вода. Ще се нуждаеш от нея, щом искаш да останеш тук.

* * *

Както беше предсказала Анжела, Саймън остана потънал в изковаването на меча в продължение на близо два часа. В началото Лея бе сигурна, че момчето с него ще загуби интерес към работата, но не стана така. Всъщност то изглеждаше малко тъжно, когато Саймън вдигна острието и го уви в предпазен плат.

Хванало вързопа с две ръце, момчето излезе усмихнато през вратата. Лея изучаваше внимателно Саймън, докато той гледаше как момчето си тръгва. Изглеждаше уморен и нещастен. Дори не беше забелязал нейното присъствие.

— Едно от новите попълнения — прошепна Анжела в ухото й.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лея.

— Искам да кажа, че това не е тамплиерско дете, миличка. На неговата възраст тамплиерските деца вече знаят как да правят мечове, лъкове и други оръжия.

Саймън набира хора от цивилните. Лея си спомни, че Лира Дариус й бе казала за това, и леко й призля. Да пращаш цивилни срещу демоните, беше равносилно на убийство.

После очите на Саймън се спряха върху лицето на Лея и тя видя празнотата в погледа му. Остана за миг вцепенена, неспособна да проговори. Саймън се приближи към нея с дълги крачки. Посегна да я хване за ръката, но при допира усети тъгата и безпокойството й.

— Какво е станало? — попита той, докосвайки лицето й с пръсти.

— Дълга история — рече тя.

— Имам време. Почакай да се пъхна обратно в бронята и ще намерим място, където да поговорим.

* * *

През цялото време, докато тя разказваше за унищожаването на демонската фабрика за оръжия в далеч по-големи подробности, отколкото бе възнамерявала, Саймън седеше мълчаливо и я слушаше. Двамата седяха на бюрото в кабинета му в тиха тъмнина, само с една светеща крушка.

— Хората, с които работиш, не могат ли да ти сложат ново око? — попита Саймън.

— Дадоха ми протеза. — Лея мразеше дори да говори по тази тема. Обсъждането й като че ли усилваше чувството за безпомощност, предизвикано от нейното състояние. Тя извади полушлема от раницата си и му го подаде.

Саймън разгледа устройството.

— Не разбирам много от това.

— Дава ми ограничено зрение, когато го нося. — Лея се постара да запази тона си безгрижен. — Не е нещо, което мога да нося на коктейл. — Тя опита да се усмихне, но се получи неуместно. — Мисля, че протезата ме прави по-загадъчна и предизвикателна.

Саймън й върна устройството и тя го прибра. Той помълча за кратко, после каза:

— Ако искаш, тук имаме лекари, които могат да ти сложат ново око.

Като се опитваше да не покаже изненадата си, Лея си пое дълбоко дъх. Накрая каза:

— Никой не може да направи това. Технологията… — Гласът й стана напрегнат и тя млъкна.

— Нашата технология превъзхожда всичко, с което разполагат останалите — рече Саймън. — Когато тамплиерите започнали да се подготвят за бъдещата война с демоните, знаели, че не е достатъчно да изучат оръжията и оръжейните системи. Или пък броните. Ако искали да имат шанс срещу всичко, което дойде тук, за да смаже човечеството, налагало се да намерят начин да предотвратят жертвите и да премахнат уврежданията, причинени на войниците в битка.

Лея опита да възприеме онова, за което говореше Саймън. Чак й призляваше от копнеж. Дано всичко това не е измишльотина.

— При всяка война — продължи Саймън, — като например Гражданската война в Съединените щати през 60-те години на деветнайсети век и войните с Ирак през миналия век, а и тази, която се води сега, е имало голям скок в познанията по отношение на мунициите. Областта на медицината се развивала съответно. По наложителност.

С толкова напрегнат глас, че трябваше да положи усилия да заговори, Лея попита:

— Сигурен ли си, че можете да го направите?

— Лекарите могат — отвърна Саймън.

— Виждал ли си да го правят?

— Искаш да кажеш, дали познавам някого с подменено око ли?

— Да.

— Познавам.

* * *

След по-малко от двайсет минути един млад тамплиер дойде при Саймън и Лея в кабинета. Имаше тъмночервена коса, лунички и искрена усмивка. Носеше шлема си в ръка и изглеждаше на не повече от седемнайсет. Представи се като Оуен Мърдок.

— Викали сте ме, лорд Крос? — попита младежът.

— Да. — Саймън махна към Лея. — Госпожица Крийзи наскоро е била ранена в битка. Казали й, че е невъзможно да заменят онова, което е изгубила.

Младият тамплиер се ухили.

— Не, госпожице. Това не е съвсем вярно.

— Може ли? — попита Лея.

— Да, госпожице.

Лея стана от стола си и се приближи до Мърдок. По лицето му бяха останали само съвсем бледи белези. Тя разгледа кафявите му очи от няколко ъгъла, после поклати глава.

— Не мога да позная — каза.

— Какво, госпожице? — попита Мърдок.

— Кое око са ти сменили.

Мърдок се усмихна леко.

— Простете, госпожице. Не беше едното око. И двете бяха. Преди осем месеца бях напълно ослепен при една среща с демоните. Трябваше да позакърпят малко и лицето ми. Беше доста неприятен период.

Лея не можеше да повярва. Нищо от онова, което виждаше, не й подсказваше, че очите на младежа не са онези, с които е роден.

— Има ли нещо, което бихте искали да знаете, госпожице?

— Колко добре виждаш?

— Виждам отлично, госпожице. По-добре, отколкото със старите си очи. Това е максималното, което може да направи човешката ДНК.

— Благодаря — каза Лея. Мърдок погледна към Саймън.

— Това е всичко, господин Мърдок — каза Саймън. Младият тамплиер се обърна и излезе от стаята. Лея се отпусна премаляла в стола си. Втренчи се в Саймън.

Той не каза нищо.

— Да — отвърна тя с дрезгав шепот. — По дяволите, искам си окото обратно.