Мел Одом
Споразумението (21)

Деветнадесет

Когато няколко дни по-късно я пуснаха от болницата, Лея носеше превръзка на дясното си око. Превръзката предизвикваше сърбеж и постоянно й пречеше. Под нея очната орбита бе празна. Хирурзите бяха предпочели да махнат окото, вместо да рискуват да възникне инфекция толкова близо до мозъка.

Докато плътта не заздравееше, нямаше да е възможно да се постави протеза — нефункционална, освен възможността да разполага с уред за записване на образи или въздушна пушка с отровни стрелички. Но дори в този случай перспективата за поставяне на изкуствено око не й изглеждаше приятна.

Лея се върна в отредената й квартира в тайния комплекс под Лондон. Изглежда, под града имаше достатъчно място да се скрият много тайни. Съществуваха няколко такива комплекса, но нейната организация нямаше достъп до всичките.

Дори и след четири години тя не усещаше квартирата като своя собствена. Вместо това се чувстваше като гостенка на хотел. Опита се да гледа филми и телевизионни програми на запис и да почете от няколкото книги, които бе успяла да си набави. Дори си готвеше сама, вместо просто да слезе да яде в столовата.

Нищо не помагаше. Всеки ден — а те бяха пет поредни, пет пъти повече, отколкото някога бе прекарвала тук, — й ставаше все по-трудно да се справя. Имаше нужда да върши нещо и тази нужда я тормозеше непрестанно.

Излизаше навън само за да вземе продукти и за тренировки. Въпреки че й предстоеше физическо възстановяване, тя натоварваше здраво тялото си, за да го вкара във форма. Това имаше значение вън на улицата, дори да си облечен в биоподсилващ костюм.

През повечето време спеше и чакаше Лира Дариус да й даде назначение. Всеки ден пращаше молби за това по имейла — сутрин и следобед. Но не знаеше дали е готова да приеме задачата, която бе уверена, че ще получи. Чудеше се какво ли би казал Саймън Крос за предложението на Лира да го направят върховен водач на тамплиерите.

„Дали Саймън ще се изкуши? — питаше се тя. — Особено на фона на онова, което се опита да направи Буут преди няколко месеца?“ Знаеше, че ако предложението беше просто да се свали Великия магистър Терънс Буут от поста му, Саймън щеше да е по-изкушен. Лея се бе намирала там заедно с тамплиерите, когато измъкнаха Саймън от капана на Буут.

Саймън уважаваше мнозина от другите тамплиери. Да завземе властта над тях, нямаше да е лесно.

И то само ако Лира Дариус успееше да осъществи своето предложение. Ако Саймън се опиташе и не успееше, щеше да се окаже в още по-лошо положение спрямо тамплиерите, отколкото бе сега.

А междувременно Лея можеше само да чака да види какво ще стане. Не разполагаше с начин да се свърже със Саймън Крос и да разбере дали е жив или мъртъв. Предложението на Лира можеше да се окаже неосъществимо.

* * *

Сутринта на шестия ден Лира Дариус прати съобщение по интернет каналите, поставени във всяка стая. Лея ядеше суха зърнена закуска от една кутия и гледаше новинарски записи от нашествието. Надяваше се, че ще види нещо за Адската порта, което никой по-рано не е забелязал.

Върху телевизионния екран се изписаха букви:

Лея Крийзи.

Лея взе интерфейсната подложка, която лежеше до нея на кушетката. Пусна машата компютърна програма и написа:

Тук съм.

Устройството превърна надписа в печатни букви на екрана. Тя натисна „Изпрати“.

Телевизионният монитор спря новинарския запис от околностите на катедралата „Свети Павел“ и показа нов екран. Лира Дариус седеше на бюро в кабинет някъде в подземния комплекс. Местонахождението на кабинета бе известно само на шепа хора. Лея не беше от тях.

— Как се чувстваш? — попита Лира.

— По-добре съм. — На Лея й стана неприятно, че по навик се опита безуспешно да фокусира върху образа. В последно време нещата просто изглеждаха различни. Тя все си повтаряше, че зрението й ще се подобри, но всъщност не вярваше в това. Или пък че с времето ще свикне. И в това също не вярваше. Фактът, че постоянно усеща какво е загубила, я ужасяваше и предизвикваше чувство на клаустрофобия.

— Чудесно.

— Готова съм да се върна на работа — рече Лея, преди жената да е казала нещо друго. — Аз… аз имам нужда от това. — Искаше й се да каже още нещо. Искаше й се да каже на Лира, че тяхната професия не включва приятелство.

През годините беше опознала няколко от другите действащи агенти, но само по време на акция, никога не беше излизала с тях да пийнат по нещо. Обучението им изключваше възможността да се виждат отново, след като излязат във външния свят. Дори в свят, пълен с демони.

Безопасността изискваше да останат разделени и да се събират само за разузнавателни операции или за да унищожат нещо. „Удряй и бягай“ си оставаше единственият начин за ефективна работа. Ако живееха на едно място, агентите се превръщаха в мишени.

— Ще видим дали можем да те уредим. Среща в разузнавателния отдел след двайсет минути. Ще се оправиш ли?

— Да. — Лея бе смутена от вълнението в гласа си. Веднага щом мониторът угасна, тя се захвана за работа.

* * *

В цивилните дрехи, вместо черния брониран костюм, Лея се чувстваше като гола. Засега лекарят, който се грижеше за нея, не й бе дал разрешение да го облича. Носеше джинси, ботуши и пуловер, който да я пази от студа в стаята.

Лира и трима агенти седяха около маса за съвещания. Лея познаваше двамата мъже и другата жена, но само бегло. Стените бяха покрити с компютърно оборудване и цялата стая жужеше.

Три ди проекторът в центъра на масата предаваше сменящи се образи на Саймън Крос. Лея се чувстваше почти гузно да гледа Саймън. Това й напомняше как се бе възползвала от стремежа му да я защити, за да проникне в тамплиерското Подземие и да се измъкне с колкото може повече информация.

— Както всички знаете — каза Лира. — Ръководството е измислило работна стратегия относно тамплиерите.

— Аз не съм голяма почитателка на тези бронирани смешници — каза другата жена. — Те, изглежда, участват във всичко това заради себе си, а не от искрено желание да сразят врага.

— Саймън не е такъв — каза автоматично Лея. Заговори, още преди да е осъзнала, че ще го направи. Веднага се почувства смутена. „Като ще е гарга, да е рошава“ — рече си тя, когато всички глави се обърнаха към нея. — Той полага усилия да изведе цивилните от града и да ги снабди с храна. Ако можеше да убие всеки демон в Англия, щеше да го направи.

— Е — каза Кларис Томпсън, като допря пръстите на двете си ръце, — изглежда тук имаме някой, който е силно привързан към тамплиерите. — Тя беше в началото на петдесетте, слаба жена с изпито лице и сиво-бяла коса.

Лея се въздържа от отговор или коментар. Харесваше Кларис и знаеше, че ако самата тя се намираше на мястото на някой от тези хора, щеше да изпитва същите чувства.

— Саймън Крос — каза Лира — е различен от повечето. Какъвто беше и лорд Съмърайл.

Кларис повдигна брадичка, а после я сведе.

— Това го признавам.

Лира отвърна на погледа на жената също толкова втренчено.

— Добре. Така нещата ще вървят доста по-бързо.

Един нерв трепна върху долната челюст на Кларис.

Всички отдели в организацията бяха самостоятелни. Не можеха да се сработват добре. А и не бяха предназначени за това. На теория всички работеха, без да знаят един за друг. Да са заедно се беше оказало трудно.

— Ръководството иска да намери начин да обедини тамплиерите — каза Лира.

— Аз мислех, че са обединени — обади се Бърнард Карпентър. Той беше в началото на шейсетте, охранен и със сребриста коса.

— Не. Пристигането на Саймън Крос от Южна Африка внесе известен разкол сред тях. Знаем, че повечето тамплиери загинаха при „Свети Павел“.

— А останалите се крият — изръмжа Крейг Гордън. Той наближаваше петдесетте и имаше репутация на майстор в шпионските игри.

— Смятаме да променим това — каза Лира.

Това заявление, подхвърлено толкова небрежно, шашна Лея. Тя се опита да го осъзнае със замаяния си ум. Болката в главата й я накара да съжали, че не си е взела лекарствата, но искаше да е с бистър ум за срещата.

— Знаем, че съществуват поне две групи тамплиери — продължи Лира. — Една в Лондон и една — групата на Саймън Крос — някъде извън Лондон.

— Някъде ли? — повтори Карпентър. — Значи дори не знаем къде се намира този Крос?

— Не.

Кларис изгледа замислено Лея.

— Но вие казахте, че агент Крийзи може да се свърже с него.

— Да.

— Значи тя знае къде е това скривалище. — Тонът на жената бе на косъм от това да се превърне в обвинителен шамар в лицето.

— Знае — съгласи се Лира. — А аз реших да зачета молбата й да не разкрива тази информация.

— Откога сключваме сделки с по-нисшите служители в тази организация? — попита Гордън.

— Откъде да знаем, че агент Крийзи не е била компрометирана? — попита Кларис.

— Аз сключих тази сделка — каза Лира, — а аз съм равнопоставена с вас. Що се отнася до съмненията ви относно агент Крийзи, тя само преди седмица рискува живота си, за да унищожим една оръжейна фабрика. В момента носи раните от тази битка. Това за мен е достатъчна гаранция.

Никой друг в стаята не продума, но Лея усещаше вълните от враждебност, насочени към нея. „Те са уплашени“ — осъзна тя. Това я изненада. През цялата си кариера беше смятала, че хората от най-горното ниво на организацията ще са хладнокръвни, владеещи се личности, в чиито вени тече ледена вода. Осъзнаването, че те не се различават много от самата нея, я шокира, а може би и малко я уплаши.

— Освен това операцията на Крос почти го разорява. Тамплиерите едва съумяват да се грижат за хората, които прибират при себе си — каза Лира.

— Ако човекът не може да се справи със собственото си начинание — попита един от мъжете, — от каква полза може да ни бъде?

Лира погледна към Лея.

— Може би ти ще отговориш на това, агент Крийзи.

Хваната неподготвена, Лея се помъчи да се овладее бързо. Не очакваше, че ще й се наложи да отговаря на въпроси.

— Семейството на Саймън Крос винаги е заемало важно място в историята на тамплиерите. Освен това много от тамплиерите, криещи се в Подземието, симпатизират на действията му. Някои са дезертирали от Подземието, знаейки, че никога няма да бъдат допуснати обратно, само за да се присъединят към Саймън.

— Той има възможност да разколебае и останалите тамплиери, така ли? — попита единият мъж.

— Така смятаме — отвърна Лира. — Според видяното от нас, онези тамплиери, които са се сврели в Подземието, нямат никакво намерение да вземат активно участие в борбата с демоните.

— Те чакат да съберат повече воини — каза Лея. — Всичко това го има в доклада ми.

— Всички вие би трябвало да го знаете. Аз разпространих тези доклади.

Никой не възрази.

— Не можем да позволим на тамплиерите да чакат — продължи Лира. — Те са ни нужни на улиците, да се бият с демоните.

„Защото нашите оперативни работници са на свършване“ — помисли си Лея.

— Да — каза Лира, като се втренчи настойчиво в нея, за да й покаже, че е отгатнала мислите й. — За момента Саймън Крос не е насочил усилията си към печелене на войната с демоните или към опити да затвори Адската порта.

— Саймън се опитва да спасява хора — каза Лея, решила, че трябва да го защити. Не искаше никой да разбира погрешно мотивите на Саймън. — Неговите хора действат предимно като търсачи на провизии и като спасители.

— Но той също така обучава цивилните да се бият — каза Лира. — И им дава брони. Тамплиерски брони. — Тя посочи към три дито по средата на съвещателната маса. Един триизмерен образ се изду като балон от апарата. Още осем последваха първия.

Лея не позна никое от лицата, но познаваше изражението на смърт върху всички тях. Тя поклати глава и моментално съжали за това, когато в черепа й избухна болка.

— Нито един от тези хора не е бил тамплиер — каза Лира. — Когато открихме труповете им, проследихме финансовото им състояние и медицинската информация за тях отпреди отварянето на Адската порта. Преди смъртта си, преди нашествието, те са били обикновени британски граждани.

Гордън се приведе напред и погледна мъртвите лица.

— Крос взима хора от населението.

— Да.

— За организация, която е била свръхсекретна в продължение на стотици години, това е доста радикална крачка.

— Съгласна съм.

— Другата група тамплиери прави ли същото?

— Не — отвърна Лира.

— Не искат — добави Лея. — Те са с психиката на хора, които се крият. Била съм в тяхното Подземие. — Знаеше, че това ще усили подозренията им, но беше неизбежно. — Другите тамплиери се придържат педантично към своя кодекс на поведение, който изрично забранява връзките с външни лица.

— И все пак ти беше тази, която спаси младата Джесика Съмърайл — каза Кларис на Лира.

— Да — призна Лира.

— Тогава защо не потърсиш съюз чрез нея?

— Тя е дете.

Карпентър поклати глава.

— Самият Крос е почти дете. На колко е? Двайсет и шест? Двайсет и седем?

— Двайсет и девет — отвърна Лира.

— Трудно може да се нарече опитен управник — отбеляза той насмешливо.

Когато Лея заговори, гласът й беше твърд и равен.

— Саймън Крос не е управник, опитен или не. Той е защитник. Един от най-добрите тамплиери, появявали се някога. Той е воин и водач, и олицетворява всичкото състрадание и правила, заложени в тамплиерския кодекс.

— Ти си голяма негова почитателка, нали? — попита мило Кларис.