Мел Одом
Споразумението (20)

Осемнадесет

Уорън се събуди точно преди съмване. Беше прекарал нощта облегнат на едно дърво и увит с дебело одеяло, което беше получил от селяните. Върху одеялото блестеше покривка от пресен сняг, но между гънките му беше топло. Топлината в тялото му се генерираше от мистичната енергия, която той владееше. Одеялото му помагаше да я задържи.

Само на метър-два от него, сгушена в една падина в склона на хълма, спеше Наоми, завита презглава с друго одеяло. Макар че се бе опитала да генерира топлина също като Уорън, не успяваше да я задържи. През нощта Уорън й беше дал от своята сила. По този начин усещаше, че тя е добре.

— Прекалено много се тревожиш за нея.

Когато Уорън вдигна поглед, Лилит стоеше пред него. Беше се обърнала с лице към сивкавата зора и изглеждаше невероятно бледа.

— Аз не смятам така — отвърна той.

— Но ти отслабваш себе си, за да се грижиш за нея.

— Тя е мой съюзник.

Лилит се обърна към него и се намръщи.

— Тя е паразит. Само взима, а нищо не дава.

— Когато загубих съзнание след битката с демоните, кой се погрижи за мен?

— Зомбитата. Демоните, които държеше в подчинение.

— Не те говориха със селяните и ги убедиха да не ме убиват, докато съм беззащитен.

— Дори и в безсъзнание, ти не си беззащитен — каза му Лилит. — Ръката, която ти дадох, се грижи за теб много по-добре от онази на Мерихим.

Споменаването на ръката му накара Уорън да се почувства неловко. Още го преследваха кошмари за онази нощ преди четири години, когато тамплиерът Саймън Крос бе отсякъл истинската му длан. И не му харесваше натякването на Лилит, че тя му е дала сегашната. Това го караше да осъзнава по-ясно факта, че би могла да си я вземе обратно.

— Наоми е човек — каза Уорън. — Тя може да се грижи за мен по начини, по които ти не можеш.

Лилит закрачи напред и наметалото й затрептя в студения зимен вятър, макар че снежинките минаваха през нея. Явно не беше доволна, но Уорън не вярваше да го нападне.

— Какво? Да не говориш за физическата й връзка с теб? — попита Лилит.

Бузите на Уорън пламнаха от смущение. Въпреки всичко, което бе преживял през последните четири години, и въпреки че детството му в никакъв случай не беше пълно със сигурност и обич, той си оставаше стеснителен за някои неща.

— Не — каза Уорън. — Не говоря за това. Наоми съществува на физическо ниво, за разлика от теб. И може да общува с хората.

Лилит се приближи към Наоми и приклекна до нея. Сърцето на Уорън се сви. Той се надигна на крака и отхвърли одеялото, докато Лилит прокарваше ръка по спящата фигура на кабалистката. Обаче тя не можеше да я докосне. Ръката й дори не размърда гънките на одеялото.

— Тази загриженост за нея някой ден ще ти докара беля — каза Лилит.

— Защо?

— Защото тя е тук само за да те използва.

Уорън не можеше да отрече това. Когато Мерихим си взе ръката, Наоми го бе изоставила. Разбира се, по онова време той не беше в достатъчно добро състояние, за да стои някой с него.

— Ние се използваме взаимно. — Уорън прикова с поглед Лилит. — Всички.

Лилит се изсмя насреща му.

— Забавно ми е да си мисля какво ли щеше да правиш, ако и аз имах физическа форма. — Тя погледна пак към Наоми. — Тогава едната от нас щеше да е излишна.

„Това не са хубави мисли“ — каза си Уорън.

Лилит отвърна на погледа му.

— След като нямам физическа форма, а ти все пак ме следваш, не мисля, че аз щях да съм тази, която да се чувства застрашена.

Уорън се помъчи да измисли какво да каже, но нищо не му идваше наум.

— Вдигай я — заповяда Лилит. — Имаме още много път.

— Колко много?

— Ще стигнем по някое време следобед. Ако не се мотаете.

Уорън коленичи до Наоми, хвана я за рамото и я разтърси нежно, за да я събуди.

* * *

— Има ли още някой? — попита Наоми.

Уорън я погледна объркан.

— Още някой ли?

— С нас.

Уорън хвърли поглед към зомбитата от двете им страни, после огледа близките храсти и блатистия терен с мистичните си сетива. Радарът му не засече нищо.

— Не — отвърна той. — Сами сме. Наоми помълча за малко. После каза:

— Имам чувството, че тук с нас има още някой.

Усещам това още откакто напуснахме Лондон.

Уорън знаеше, че Лилит върви редом с тях, но не й обръщаше внимание, докато Наоми го наблюдаваше внимателно.

— Може би тя не е толкова тъпа, колкото си мислех — каза Лилит.

Уорън почувства гняв и се зачуди дали Лилит не е решила да позволи на Наоми да усети присъствието й. През последните няколко часа Лилит бе започнала да изглежда по-веществена.

— Така ли е? — попита Наоми: — Тук има ли още някой?

— Ако имаше — рече раздразнено Уорън, — не мислиш ли, че щеше да го знаеш?

— Мисля. Точно затова и попитах. — Наоми втренчи поглед в неравния кален път, по който вървяха. Оловносивото небе, отчасти забулено от вихрещия се рояк снежинки, сякаш ги притискаше. — Не можех да видя и Мерихим.

— Защото той не искаше да го виждаш.

— Мислех си, че сега е същото.

Уорън не отговори.

— Ти обаче ми каза за Мерихим — рече Наоми. — Просто исках да знам защо не ми казваш сега. — Тя помълча за малко. — Освен това усещам, че е свързано с онази книга. Онази, дето ти можеш да я четеш, а аз не мога.

— Колко дълго още ще позволяваш на любопитството й да те застрашава? — попита Лилит.

Уорън се съсредоточи върху вървенето. Още изпитваше болки от снощната битка.

— Аз ти вярвам — каза Наоми.

— Лъже — изсъска Лилит.

Уорън знаеше, че Наоми лъже. Беше усетил лъжата в нея. Но не я обвиняваше. Тя му вярваше донякъде, но доверието й отслабваше.

— Аз също ти вярвам — каза Уорън.

Наоми го хвана за ръката, онази от плът и кръв, и я задържа.

— Тогава кажи ми какво става.

Уорън усети топлината й, спомни си за последните четири години, които бяха прекарали заедно или разделени, а после си пое дълбоко дъх и й каза за Лилит. Не й каза всичко, но достатъчно.

Лилит изсъска като попарена котка и се отдалечи. Уорън почувства страх, докато я гледаше как си отива. Не му се искаше тя да го изостави, но в интерес на истината усещаше, че няма да го стори. Ако Лилит имаше къде другаде да отиде, досега да бе отишла.

„Ти се нуждаеш от мен“ — каза й мислено Уорън.

За миг Лилит се озърна назад към него.

— Не ставай прекалено надменен — за твое собствено добро, човеко. — И с тази единствена дума тя му напомни за огромната пропаст между тях.

* * *

— Мислиш ли, че тя е същата онази Лилит? — попита Наоми. — Която уж била първата жена на Адам?

— Не знам.

Любопитството гризеше Наоми, докато тя обмисляше този въпрос. Двамата седяха на един дънер под дребно, недоразвито дърво. Уорън бе довлякъл един пън и го бе запалил със силите си. Наоми взе самун хляб и шунка от припасите им. Наряза хляба и месото с ножа си и направи сандвичи за двамата.

— Знаеш ли много неща за Лилит? — попита Наоми.

— Тя не е особено разговорлива.

— Не за тази. — Наоми се озърна, мъчейки се да открие жената, която Уорън твърдеше, че ги придружава. Неспособността й да я види я вбесяваше. Уорън я бе описал като красива и млада на вид, въпреки хилядолетното й съществуване. — За онази от легендите.

— Правил съм проучвания за нея — отвърна Уорън. Изправи се и се приближи до огъня, за да се сгрее.

Наоми протегна едната си ръка. Енергията, която използваше, успяваше да я предпази да не замръзне на зимния студ, но само едва-едва. Топлината на огъня се просмука в нея — беше много по-добре от това, на което тя бе способна.

— Смята се, че тя е майката на демоните — каза Наоми.

— Според легендата, когато Бог я създал, тя била свързана с Адам. После Той я отделил от него и, изглежда, отворил път към света на демоните. Някои източници го наричат Голямата бездна, но би могло да става дума за Среднощния извор.

— Предполагам.

Очевидната липса на интерес у Уорън по въпроса раздразни Наоми.

— Не си ли любопитен поне мъничко?

— Разбира се.

— Би могъл да я попиташ впрочем.

— Питал съм я. Не иска да ми каже. Освен това знам, че задаването на твърде много въпроси може да те убие. — Уорън я изгледа многозначително.

— Мен ли? Говориш за мен? Казваш, че тя може да ме убие?

— Да.

— Защо?

— Защото не те харесва особено.

За миг на Наоми й се стори, че чува подигравателен смях. Надяваше се, да е само вятърът, но се боеше, че не бе така.

— Поне каза ли ти какво сме дошли да търсим тук?

На Уорън му се искаше Наоми просто да млъкне. Беше грешка, че й каза за Лилит. През последния един час, откакто бяха подновили пътуването си, Наоми продължаваше да го бомбардира с въпроси.

— Не — каза той.

— Тогава защо дойде?

— А ти защо дойде? — попита я той.

— Защото ти ме помоли.

— Лилит пък помоли мен.

Това накара Наоми да се намръщи недоволно. Тя замълча за известно време, но Уорън знаеше, че няма да е задълго. Веднага, щом измислеше нов начин да постави въпросите, чиито отговори искаше да получи, щеше да започне отново да пита.

Той огледа околния терен. Снегът застилаше склоновете на хълмовете и висеше по клоните на иглолистните дървета по края на долината. Ако не бяха клатушкащите се зад тях зомбита, които неуморно ги следваха, картината щеше да изглежда идилична.

Сега се намираха далеч от отъпканите пътища. От два часа насам не бе виждал къщи или признаци за човешки живот.

Лилит внезапно спря. После тръгна към едно дърво вляво. Уорън несъзнателно я последва.

— Къде отиваме? — попита Наоми.

— Не знам. — Уорън газеше през високите изсъхнали бурени и храсти, следвайки Лилит.

Миг по-късно Лилит спря и посочи към плетеница от покрити със сняг лози.

— Тук — каза тя.

— Какво? — попита Уорън. После видя, че лозите и храстите са увити около някакво изкуствено творение. Развълнуван и боязлив, той сграбчи пълна шепа лози и дръпна. Снегът се посипа по земята и лозите се отделиха с остро пукане.

Наоми се присъедини към него. Извади ножа от колана си и започна да сече лозите и храстите.

След броени секунди бяха разчистили част от ниска каменна стена, скрепена от напукан и разяден хоросан. Виждаха се няколко пролуки. Уорън огледа камъните, като се надяваше да открие някакви знаци.

— Какво е това? — попита Наоми.

— Не знам. — Уорън вдигна поглед към Лилит, която стоеше отстрани и ги гледаше.

— Прилича на стара римска стена.

Уорън се съгласи. Англия, също както и по-голямата част от Европа, беше осеяна с постройки и стени, оставени от римляните. Римската империя бе обхващала континенти и бе просъществувала векове. За известно време Адриановият вал бе разделял Северна Англия от Юга, възпирайки пиктите.

— Една римска стена в тази част на страната не е нищо особено — рече Наоми.

— Изглежда, никой не е знаел, че е тук — отвърна Уорън. Въодушевлението от това откритие бе помрачено от ужас. Каквото и да търсеше Лилит, не можеше да е нещо добро. Надяваше се, че то няма да го убие.

„Ти не вярваш, че ще те убие — каза си той. — Иначе нямаше да си тук“.

— Трябва да разчистите още от стената — обади се Лилит.

— Какво търсим?

— Знак.

— Какъв знак?

— Ще разбера, като го видя. — Несигурност се промъкна в изражението на Лилит, но тя се отърси от нея. — Мястото трябва да е тук. Но всичко толкова се е променило.

Уорън отстъпи от стената и повика зомбитата.

— Елате. Разкъсайте това.

При зомбитата понякога беше трудно да се каже какво са разбрали и какво не са, докато не стане прекалено късно. Оказваше се мъчна работа да им дадеш съвсем простички заповеди, които един жив, дишащ човек би разбрал мигновено. Но в този случай зомбитата схванаха веднага. Нахвърлиха се върху стената като скакалци и се заеха да късат растителността.

* * *

— Спрете ги — нареди Лилит.

По заповед на Уорън зомбитата се отдръпнаха от стената. Бяха работили усърдно около десет-петнайсет минути. Много от тях сега имаха счупени пръсти, а най-пресните зомбита от селото — наранени длани. Немъртвите застанаха отстрани, като потръпваха конвулсивно.

Лилит се взря по-внимателно в стената и прокара показалец по камъните. Насъбраната мръсотия падаше под дългия й нокът с маникюр. Уорън не можеше да си представи някоя друга позната нему жена да рискува ноктите си по този начин. Но пък от друга страна, ноктите на Лилит приличаха на тези на хищна птица.

— Тя камъка ли докосва? — попита Наоми.

За първи път Уорън осъзна, че Лилит си взаимодейства с физическия свят. Нещо се бе променило, а промените — поне според неговия опит — невинаги бяха за добро. В него избуя предпазливост.

— Да — прошепна той.

Секунди по-късно се разкри фигура, издялана в един от камъните. На Уорън му се стори, че е може би птица, а може би насекомо.

Лилит се изправи и се огледа. Усмихна се и се обърна към него.

— Това е мястото. Усещам силата тук. — Тя посегна към един хлабав камък на върха на стената. Опита се да го вдигне, но успя само да го размърда и да го събори.

— Кое място? — попита Уорън.

— Моето място. — Лилит тръгна да се отдалечава от стената с внимателно премерени крачки. На трийсет и втората спря и се обърна пак към Уорън. — Трябва да копаеш тук.

— Защо?

— Защото онова, което търсим, е под земята.

Уорън погледна девствения сняг и разбра, че твърдата земя отдолу е замръзнала.

— Не нося никакви лопати или други подходящи инструменти. Не знаех, че ще се наложи да копая.

— Намери начин — заповяда Лилит. — Не си дошъл чак дотук, за да се провалиш.