Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 22гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010)
Разпознаване и редакция
Xesiona(2010)

Издание:

Мел Одом. Споразумението

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2010

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978-954-26-0840-0

История

  1. —Добавяне

Седемнадесет

— Боли ли те?

Лея скърцаше със зъби от свирепата агония, която бушуваше в ума й. Опита се да отвори очи, но не можа.

— Не — отвърна тя. Опита се да вдигне ръце, но не можа. Миг по-късно усети ремъците около китките, лактите и през гърдите си, които я придържаха към леглото.

Намираше се в болница. Разбра го по болничните миризми и постоянното пиукане на машините около нея. Последното, което помнеше, бе как загуби съзнание в реката.

— Боли те — каза мъжки глас.

— Мога да го понеса. Защо не мога да движа ръката си? Какво й е?

— Трябва да се успокоиш — каза мъжът. — Така само усилваш болката.

— Болката не е сериозна — излъга Лея. — Помогнете ми да стана от това легло. — Опита се да отвори очи, но не можа. — Има ли ми нещо на очите?

В последвалата тишина се чуваше само пиукането на машините.

— Чувате ли ме? — попита Лея.

— Тя има висок праг на поносимост — каза спокойният мъжки глас. — Но както виждате от тези показания, изпитва неописуема болка.

— Виждам, докторе — отвърна женски глас. — Благодаря ви.

На Лея й се стори, че разпознава гласа, но поради шума от машините и ужасната болка, която изпитваше, не можеше да е сигурна.

— Можете ли да увеличите демерола?

„Демерол ли?“ Нищо чудно, че носът я сърбеше. Тя винаги бе проявявала такава реакция към това обезболяващо.

— Ако увеличим медикаментите в организма й, тя ще изпадне в безсъзнание или ще бъде толкова унесена, че може да не ви разбере.

— Така не става — рече жената. — Не можете ли да й дадете нещо, което да я държи будна?

— И без болка? Не.

Жената въздъхна.

— Тогава я приспете отново.

— Не. — Лея се задърпа в ремъците. Заслужаваше някакъв контрол. Не беше дете. Изпълни я паника. Отчаяно й се искаше да види в какво състояние се намира. Един от най-големите й страхове беше, че може да не се върне цяла от някоя мисия. — Говорете с мен. Оставете ме сама да реша…

Топлина плъзна по лявата й ръка и тя разбра, че са й инжектирали още обезболяващо. Опита да се съпротивлява, като проклинаше и си внушаваше да не се поддава на влиянието на лекарството.

Тъмнината се спусна над нея.

* * *

Когато се събуди отново, я очакваше тъмна стая. Главата й беше по-бистра и голяма част от болката си бе отишла, но яростното туптене в черепа й продължаваше. Тя се опита да вдигне ръка, но не можа.

Завъртя глава, за да погледне към ръката си, и й се стори, че мозъкът й се блъсна в тази страна на черепа й. Зрението й се завъртя, после най-сетне се изчисти. Ремъци придържаха и двете й ръце.

И двете й ръце.

Изпадна във възторг. Имаше и два крака. А и всичко по средата, изглежда, си беше на мястото. Това винаги беше добър знак.

Ако не бяха всичките превръзки около главата й и над дясното й око, би си помислила, че не е пострадала повече от обичайното.

„Не е нещо, което да не могат да оправят“ — каза си тя.

После отново заспа.

* * *

— Будни ли сме?

Лея завъртя мудно глава, за да погледне говорещата. Жената беше в средата на трийсетте, с къса руса коса и сини очи. Беше стегната и атлетична — ако не беше, прилепналият черен брониран костюм щеше да го покаже. Върху дясното слепоочие и бузата й се виждаше загрубяла мрежа от белези.

Името й беше Лира Дариус. Тя бе човекът от агенцията, който бе изровил истината за лорд Патрик Съмърайл. Освен че бе важна клечка във Вътрешния отдел на Министерството на вътрешните работи, лорд Съмърайл беше и водач на тамплиерите.

— Будна съм — отвърна Лея.

— Добре. Подозирах, че ще си. Събудила си се по-рано. Болничният персонал беше толкова развълнуван, че ме извика.

— Съжалявам. Не съм искала да създавам грижи. — Лея вложи лек сарказъм в отговора си.

Лира Дариус имаше голяма власт в организацията. В края на краищата именно тя бе доказала, че тамплиерите съществуват, докато MI-6 и останалите разузнавателни агенции ги търсеха.

— Не си създала никакви грижи — рече Лира. — Просто се радвам, че се върна. Много от онези мъже и жени не успяха.

За миг мислите на Лея се изпълниха със спомени за всичката онази смърт и разрушение. Гледките и звуците щяха да я преследват до края на живота й.

Лира стана от стола и остави книгата, която държеше. Застана край леглото и се втренчи надолу със състрадание, което изглеждаше искрено. Беше трудно да се определи. Състраданието бе една от първите емоции, които всички агенти се научаваха да имитират.

— Наредих да донесат вода — каза Лира. — И получих разрешение да я изпиеш, ако смяташ, че ще можеш да се справиш.

— Жадна съм — каза Лея.

Лира наля чаша вода от една гарафа и добави прегъната сламка.

Свали чашата ниско, за да може Лея да отпие през сламката, ако иска.

— Ако освободиш ремъците на ръцете ми — каза Лея, — ще мога сама да се грижа за себе си. Не ми харесва да се отнасят с мен като с бебе.

Лира се поколеба за кратко, после кимна.

— Добре, но трябва да се движиш бавно. Лекарите още не са сигурни колко тежко си била засегната.

— Засегната от какво?

Лира отпусна ремъците.

— Ти загуби дясното си око, Лея. Освен това имаш някакво слабо мозъчно увреждане, което може да повлияе на двигателния контрол.

Адреналин забушува из организма й.

— Окото ми?

Лира я изгледа съчувствено.

— Да.

* * *

Ако светът беше нормално място, а не гъмжащ от демони кошмар, Лея бе сигурна, че щеше да издивее при тази вест. Също така си помисли, че спокойствието й се дължи отчасти на това, че вече имаше контрол върху тялото си.

Щом Лира я освободи, тя седна по средата на леглото и отпи вода през сламката. Още усещаше тъпо пулсиране в главата си под превръзките. Всичките жици и сензори, свързани с тялото й, я караха да се чувства слаба и крехка.

— Тежко е да го приемеш, знам — каза Лира.

— По-добре е, отколкото да си мъртъв.

Загубата на око означаваше да загуби повече от 50 процента от зрението си. Всъщност беше по-близо до 60 процента. И усещането й за перспектива също бе изчезнало. „По-добре е, отколкото да си мъртъв“ — щеше да стане нейна мантра, която да си повтаря още дълго време.

— Така е — каза Лира.

Лея остави чашата на масичката до леглото.

— Има ли ми още нещо? — Запита се дали загубата на едно око и възможно мозъчно увреждане не са достатъчно дълъг списък на проблемите.

— Като се изключи забележителната колекция от порязвания, драскотини и натъртвания, се намираш в отлична форма.

— Унищожихме оръжейната фабрика, нали?

Лира кимна.

— Това спря демоните за момента, но те вече строят нова фабрика на някое друго място в града.

— Знаем ли къде?

— Не. Но ако сме научили нещо за своите противници през последните четири години, то е, че са всеотдайни.

— Трябва да ме извиниш — каза Лея. — Не съм наясно в какво състояние е медицинската ни технология в момента. Работя навън.

— Не могат да ти сложат ново око. — Гласът на Лира остана мек, но в думите й нямаше съчувствие — нищо, върху което Лея да се нахвърли. Беше просто отбелязване на факт. — Технологията ни още не е напреднала до такава степен.

Като едва потискаше гаденето в стомаха си, Лея се застави да кимне. Искаше й се да разкъса превръзките на главата си и да докаже, че може да вижда. Трябваше само да отвори окото си.

Една от машините запиука по-бързо.

Лира хвърли поглед към нея и каза:

— Мога да повикам някоя сестра да ти даде нещо успокоително.

— Не. — Лея се втренчи в машината и започна да диша дълбоко и равномерно. Пиукането се забави и продължи да се забавя. Аз владея положението. Не страхът и гневът ми. Мога просто да… съществувам.

Лира се усмихна леко.

— Много добре.

Да контролира тялото си, беше едно от първите неща, които Лея бе усвоила още в началото на кариерата си. Беше го научила горе-долу по същото време, когато й показаха как да убива противника си по стотици различни начини.

— На теб са ти сложили нова ръка — каза Лея.

Лира носеше черна ръкавица на дясната си длан, за да скрива металната повърхност. Не беше избрала козметично по-привлекателна ръка. Беше се спряла на нещо, което представляваше оръжие, не по-лошо от пистолета или ножа.

— Окото е по… сложно — отвърна Лира. — Съществуват протези, които могат да бъдат свързани с мозъка ти. Например, ако искаш, шлем, който да покрие тази страна на лицето ти и да те снабдява със зрителна информация, която мозъкът ти ще може да разбира.

— Не звучи особено шик.

— Не е. Неудобно е и е грозно. Но е по-добре от това, да си наполовина сляпа.

— Хубаво е да чуя жестока истина.

— Ако се бях опитала да я захаросам, нямаше да ме изслушаш.

— Така е — съгласи се Лея.

— Освен това протезата не е в състояние да вижда цветовете и ще ти трябва известно време да свикнеш с това.

— Образите, които мозъкът трябва да обработва, са различни.

— Да. Казаха ми, че по някое време човек се научавал да слива двата образа в един. С течение на времето ставало все по-лесно.

Лея не каза нищо.

— Знам, че ти е трудно да приемеш всичко това, Лея — каза Лира.

— Да.

— Но нямаш избор.

— Какво ще ми позволят да правя?

Лира я изгледа сериозно.

— Когато те пуснат от болницата — казвам пуснат, а не избягаш или своеволно решиш да се откажеш от медицински грижи, — ще бъде преценено.

— Ще ме натикат на някоя скапана работа на бюро, нали?

— Обслужващите длъжности са също толкова необходими, колкото и всички други.

— Не са ме обучавали да работя в обслужването — рече яростно Лея. — Обучавали са ме да бъда таен агент. Сила, с която да се съобразяват.

Лира остана смълчана за момент.

— Колко време мислиш, че ще ти е нужно да роптаеш срещу несправедливостта на вселената и да се самосъжаляваш? — Думите й бяха резки и груби.

Лея изгледа жената с новопридобито уважение. Макар че досега бе срещала Лира Дариус само веднъж, то пак беше в напрегнат момент.

— Не си поплюваш, нали? — попита Лея.

— Нямаме време за това.

— Добре е да го знам.

— Ти все още си ценен работник, Лея. Имаш качества и връзки, които ценя високо.

Лея се втренчи в жената със здравото си око.

— Ти не ме познаваш. Виждали сме се само веднъж.

— Веднъж беше достатъчно.

Лея изучи по-внимателно жената.

— Човек като теб, на толкова висок пост в организацията, не би дошъл дотук, за да ми повдига духа с приказки.

— Освен ако не смятам, че имаш нужда.

— Нямам.

Лира се усмихна и от това грубата кожа от дясната страна на лицето й се опъна леко.

— Тогава по-добре да мина на съществената част от посещението си.

— И коя ще да е тази част?

— Имаш приятели сред тамплиерите.

Лея не възрази. Последния път, когато двете разговаряха, тя беше загазила точно по тази причина. Поради честото й общуване със Саймън Крос организацията беше решила, че се е компрометирала.

— Искам да се възползвам от приятелството ти с тях — продължи Лира.

— Как?

— Ръководството се чуди дали Саймън Крос би се съгласил да го поставим начело на всички тамплиери.