Мел Одом
Споразумението (18)

Шестнадесет

Уорън спа в продължение на часове сред мъртвите. Наоми искаше да го премести, само че всеки неин опит бе възпиран от зомбитата, които го бяха заобиколили в защитен кръг. По някое време имповете най-сетне започнаха да се изплъзват от контрола на Уорън, но тя не беше сигурна дали защото те са станали по-силни, или защото Уорън е отслабнал. В резултат зомбитата се обърнаха срещу демоните и ги избиха, преди онези да успеят да се защитят. Още демонски трупове се прибавиха към камарите от мъртва плът около Уорън.

Отначало Наоми се притесняваше, че той ще умре. Не можеше да определи колко тежко е ранен. Целият беше покрит с кръв, но по количеството тя разбираше, че не е възможно всичката да е негова. Никой човек не можеше да кърви толкова.

Никой човек. Думите отекнаха в мислите на Наоми. Уорън вече не беше човек. Първо, машинациите на Мерихим го бяха променили. А сега изглежда странната книга, към която се отнасяше с такова внимание, беше катализаторът, който го променяше.

Когато Наоми бе срещнала Уорън за първи път, той беше жестоко обгорен. Сега кожата му бе гладка и неопетнена. Нямаше никакви демонски присадки или татуировки като онези, които помагаха на кабалистите да се свържат с мистичните сили, появили се с отварянето на Адската порта. Според всичко, което Наоми знаеше, Уорън би трябвало да притежава малка или незначителна сила.

Купчините мъртви демони и зомбитата, които го заобикаляха, бяха нямо свидетелство, че подобен начин на мислене бе грешен. Той притежаваше повече сила от всички, които Наоми познаваше.

Тя се втренчи в сребърната му ръка и загледа бавното издигане и спадане на гърдите му. Зачуди се дали ако той умре; ще може да свали тази ръка и да я използва.

— Госпо’ице?

Тя се стресна. Беше недоволна, че някой се е промъкнал незабелязано зад нея, това я накара да се почувства особено уязвима. Наоми вдигна поглед към кльощавия старец. Той носеше в ръце метална купичка, от която се вдигаше пара.

— Донесох супа — каза старецът с кокни акцент. — Жената настоя. Вика, че туй било по християнски. Може да не е много, ама жената винаги влага ’сичкото си старание. Ша та затопли малко.

Наоми посегна към купичката. Въпреки разстоянието до селото — което изведнъж й се стори съвсем малко, щом се замисли колко близо бяха стигнали имповете до откриването му, — купичката и съдържанието й бяха още топли. Тя използва дребна магийка, за да провери за отрови и халюциногени, но не откри такива. Вече по-спокойна, наведе нос към съда и вдъхна аромата на супата.

— Пилешка супа, госпо’ице. — Старецът стоеше несигурно. — Старата птица, дет’ си даде живота за нея, беше бая жилава и немаше много месо, ама кога жената я сготви, излезе хубава супа.

— Благодари на жена си от мое име.

— Да, да, непременно…

Повечето оцелели си бяха тръгнали, отнасяйки вкъщи ранените и лошите новини. Но бяха оставили стражи с оръжия да бдят над Уорън и зомбитата. През последните няколко часа те се сменяха. Никой от тях не й говореше. Никой не й се доверяваше. Наоми подозираше, че са убедени, че тя по някакъв начин задържа зомбитата на едно място.

— Той още е жив, нали? — попита старецът.

— Да. — Наоми отпи от супата, наслаждавайки се на течността, както и на меките зеленчуци и юфка, и на жилавите късчета пилешко. Беше намерила чист сняг, с който да утоли жаждата си, но още не бе огладняла дотолкова, че да яде от порционите, които носеха.

— Ша са събуди ли скоро?

— Не знам. — Наоми плъзна очи по завивката от бял сняг, покрила местността. С изключение на пътеката, която бяха следвали, и следите, оставени от имповете-преследвачи, заснеженият пейзаж изглеждаше девствено чист. Лондон си оставаше тъмно петно в далечината, но слънцето грееше от синьото небе и снегът блестеше.

— Друг път правил ли го е?

Старецът уви ръце около тялото си и ги притисна силно.

— Не изглежда нормално, нали?

Гледайки към мъртвите демони и стоящите на пост зомбита, Наоми неволно си помисли, че думата нормално вече изобщо не би могла да се употребява за този свят. Все пак се съгласи с думите на стареца.

— Не.

Старецът продължаваше да стои неловко.

— Какво има? — попита Наоми.

Старецът я изгледа с колебание.

— Просто някои хора в селото, ами те се чудят кога вие двамата ще си тръгнете. — Той побърза да добави: — Не че някой ви припира, де.

Наоми потуши внезапно бликналия си гняв. Гневът нямаше да им помогне, а можеше дори да наруши крехкия баланс сред селяните по въпроса дали просто да ги гледат, или да се опитат да ги убият.

— Не знам — каза тя. — Но няма да е, преди той да се изправи на крака.

Старецът се почеса по главата. Сиви кичури коса стърчаха изпод шапката му. Носът и бузите му бяха поруменели от студа.

— Тогаз, чини ми се, те ще са надяват да се изправи на крака до вечерта.

Наоми не каза нищо. Предполагаше, че имат късмет, че селяните не се опитват да ги убият. Съсредоточи се върху супата, наслаждавайки се на аромата и топлината й. Последните хапки ги излапа набързо, защото щяха да изстинат. Когато свърши, подаде купичката на стареца.

— Благодаря — каза тя. Бяха я учили винаги да е любезна. Дори и в лоша компания.

Старецът взе купичката, кимна, пожела й всичко хубаво и си тръгна. Стъпките му хрущяха по ледената кора, покриваща снега. Някъде в далечината клон се откърши от дънера, най-после предал се под тежестта на снега.

Наоми загледа как гърдите на Уорън се издигат и спадат. „Събуди се — помисли си тя ядосано. — Събуди се“. Но се зачуди дали Уорън ще се възстанови. Никога не беше виждала някой да борави с толкова много сурова сила.

Телата на имповете бяха разхвърляни на парчета в радиус от трийсет метра. Много други бяха изкривени в невероятни форми или изгорели почти до неузнаваемост — личеше само, че са демони.

Как човек можеше да направи онова, което бе сторил Уорън? И какво му беше струвало то?

Наоми се загледа в пустия пейзаж. Освен това, какво правеха тук? Напоследък той беше доста затворен, не й казваше нищо, когато тя се интересуваше от новата му ръка.

Неспокойна, Наоми облегна глава на дървото, до което седеше, придърпа по-плътно около себе си дебелото вълнено одеяло, което й бе дал един от селяните, и заспа.

* * *

Уорън се събуди отведнъж. Ярка светлина прониза очите му още преди да ги е отворил. „Ден“ — каза си той и веднага се зачуди дали това е по-добре, отколкото да е нощ.

Усещаше непривична тежест върху тялото си. Размърда се, за миг изпитал ужас, че е погребан жив, но после бързо си напомни, че няма начин да е погребан, щом вижда слънцето.

Уорън отвори очи, наострил сетивата си, които обаче бяха толкова слаби, че не знаеше дали ще съумее да се защити, ако му се наложи. Бавно обхвана с поглед касапницата около себе си. Зомбитата стояха неуморно над него. Не го гледаха, но той знаеше, че усещат присъствието му.

— Уорън?

Той проследи гласа на Наоми. Стоеше току извън обсега на зомбитата. Изглеждаше притеснена. И бясна. Той едва не се усмихна. Като че ли можеше да му причини нещо, което демоните вече не бяха опитвали.

Зад нея шепа селяни се размърдаха, привеждайки оръжията си в готовност.

„Доверието се е изпарило“ — помисли си той. Като огледа разпилените наоколо човешки трупове, реши, че не може да ги вини.

— Уорън? Чуваш ли ме?

— Да. — Уорън се надигна с олюляване на колене. Мускулите на гърба и краката му застенаха протестиращо. Когато подуши себе си и покриващата го кръв, стомахът му се сгърчи от погнуса. Уорън преглътна мъчително. — Има ли вода?

Наоми се опита да му подаде някаква манерка, но едно зомби замахна срещу нея. Тя отстъпи, ругаейки немъртвата твар.

Уорън с мъка се изправи и за миг остана на място, като се олюляваше. Главата му се маеше. После мина между зомбитата и взе манерката. Махна капачката и отпи.

— Недей толкова бързо — каза Наоми. — Ще ти прилошее.

Но той не можеше да спре. Имаше чувството, че някой го е стиснал в здравия си юмрук и го е изцедил. Едва успя да дръпне манерката от устата си, преди да повърне.

„Много впечатляващо за местните“ — помисли си той горчиво, докато бършеше уста с опакото на ръкава си.

* * *

Втория път, като се опита да пие, го направи по-бавно. Докато отпиваше полека, огледа полето на касапницата и се опита да открие Лилит.

— Какво има? — попита Наоми.

— Търсех някого.

Наоми се огледа и заговори тихо.

— Повечето от хората, които бяха с нас снощи, загинаха. Отнесоха труповете в селото, за да ги подготвят за погребение. До някои не успяха да стигнат заради демоните и зомбитата.

Уорън усещаше вълната от гняв и страх, която се лееше от мъжете в храстите. Знаеше, че биха го убили, ако смятаха, че ще им се размине безнаказано.

— Няма да спечелим някой конкурс по популярност — каза той. — Но карай да върви. И без това не си търсех къща на село.

— По-добре ще е да тръгваме, ако можем.

— Знам. — Уорън й върна манерката и закрачи към най-близкия селянин.

Косата и брадата на мъжа бяха прошарени. Държеше в ръка големокалибрен пистолет, насочен напред. Въпреки зомбитата зад гърба на Уорън, селянинът не отстъпи.

— Трябват ни провизии — каза Уорън.

— Храната едва стига за самите нас — изсумтя мъжът.

— Само за двама. — Уорън не желаеше да се моли. Двамата с Наоми се нуждаеха от храна и вода и той бе достатъчно силен, за да ги вземе, без да пита. Всички те го знаеха. — За не повече от седмица.

Мъжът сякаш се чудеше дали да не вдигне пистолета и да гръмне Уорън в главата. Уорън знаеше, че му се иска да го направи, защото усещаше емоциите на мъжа. Но страхът надделя.

— Тогаз елате с мен. Ще видим какво можем да направим.

Уорън го последва и Наоми тръгна с него. Зомбитата се заклатушкаха подире им.

— Дават ни провизии само защото искат да се махнем — каза Наоми.

— Аз също искам да се махнем — отвърна Уорън. Но без Лилит не знаеше накъде да върви. Не му харесваше да се чувства объркан и да няма план. Още откакто бе влязъл в сиропиталището, целият му живот бе планиран. Никога не можеше да си позволи лукса да греши.

— Освен това знаят, че ако искахме, можехме да си вземем провизиите и сами — каза му Наоми.

Уорън запази мълчание. Преброи тътрещите се подире му зомбита. Броят им се бе стопил по време на снощното нападение. Освен от храна, имаха нужда и от подкрепления. Знаеше, че селяните няма да останат доволни.

* * *

Докато уреждаха въпроса с провизиите, Уорън хапна домашен хляб, изпечен в малка печка на дърва. Топлината циркулираше по димоотводната тръба, а друга тръба я отклоняваше, за да изпече хляба. За него цялата тази система изглеждаше доста хитроумна. Освен това изяде купа яхния, в която имаше много зеленчуци и малко заешко.

Седеше на масата сам. Наоми надзираваше приготвянето на провизиите, а никой от селяните не ядеше с него. Зомбитата стояха, клекнали или прави, пред вратата на къщурката. Преди пристигането на немъртвите, градчето бе имало доста идиличен вид.

Той се взря в чашата с чай, от която отпиваше. Чаят бе силен и черен, и Уорън знаеше, че не бива да пие много, защото ще му прилошее. Трябваше да задържи храната в стомаха си, за да си възвърне силите. Докато се взираше в тъмните дълбини, видя очите на Лилит. После лицето й се избистри.

— Не бива да се мотаеш дълго там — каза тя.

— Няма. Къде си?

— Тръгнах напред. — Лилит изглеждаше разсеяна. — Трябваше да проверя някои неща.

— Видя ли други демони?

Тя се поколеба.

Уорън знаеше, че Лилит ще го излъже, ако сметне за необходимо. Не беше срещал никой, който да не лъже, когато мисли, че това е необходимо, за да получи каквото иска.

— Не — отвърна тя. — Но това не означава, че няма такива.

— Тази група, която ни откри — каза Уорън, — те мен ли търсеха? Или теб?

— Не знам. — Тя продължаваше да го гледа от тъмните дълбини на чая.

Уорън веднага позна, че лъже. Почувства се доволен. Да се научиш да познаваш, че някой те лъже, беше почти същото, като да го накараш да е честен с теб.

— Аз мисля, че са търсели теб — каза той.

— Може би. Но това няма значение. Ние с теб преследваме една и съща цел.

— Аз искам да съм в безопасност. Не мисля, че на теб ти се налага да се тревожиш за това.

— Никой не е в безопасност след отварянето на Адската порта. Всички сме застрашени. Единственото, което можем да направим, е да присвоим достатъчно сила, за да можем ние да застрашаваме демоните. — Тя направи пауза. — Бих могла да ти помогна.

Уорън остави думите й без коментар. Можеше и да е вярно. А дори и да не беше, не си струваше да спори.

— Кога ще тръгнеш? — попита тя.

— Предпочитам да остана за през нощта.

— Това ще бъде грешка. Селяните ще станат по-дръзки, ако си сред тях. Фамилиарността поражда презрение.

Самият Уорън бе сигурен, че зомбитата пораждат презрение още по-бързо.

— Свършвай каквато работа имаш там — каза Лилит, — а после ще те чакам извън селото. — Образът й изчезна от чая.

Уорън го допи, а после седна и зачака.

* * *

След по-малко от час и само няколко преди мръкване Уорън се преоблече в новите дрехи, които Наоми бе поискала и получила. Нарами една от торбите, които тя му даде. Наоми задържа останалите за себе си.

Не го изпращаха с фанфари. Въоръжените селяни стояха и гледаха, без да обелват и дума. Уорън също не проговори. Виняха го, че е докарал демоните при тях, а може и да бяха прави.

Но това, което се готвеше да направи сега, щеше да ги накара да го намразят завинаги. И да се боят от него.

Мъртвите бяха положени на улицата. От другата й страна няколко мъже копаеха масов гроб за загиналите в битката срещу зомбитата. Имповете бяха заслужили по единствено напоена с бензин клада в края на градчето, и то само за да не привличат хищниците.

Уорън спря пред мъртвите. Преброи двайсет и три цели тела. Това бяха два пъти повече зомбита от тези, с които разполагаше в момента.

— Какво правиш? — попита Наоми.

Уорън не отговори. Тя знаеше какво смята да прави.

— Не можеш да сториш това. — Наоми дойде и застана до него. — Не е редно.

Уорън се вгледа в очите й и попита:

— Искаш ли да бродиш навън без защита?

Наоми изруга, но не му каза да спре. Обаче се дръпна от него.

Уорън призова силата си, изненадан колко бързо се е възстановила, и протегна металната си ръка към труповете.

— Станете — заповяда им той.

Труповете моментално започнаха да потръпват. Вълна от ужасени викове и ругатни отекна зад Уорън. Той ги пренебрегна, защото правенето на магията поглъщаше цялото му внимание. Надяваше се, че никой няма да реши да го застреля в тила.

— Убийте го! — изкрещя някой.

— Не му позволявайте да прави това! — извика една жена. — Милостиви Боже, не му позволявайте да превърне сина ми в бездушно чудовище!

С ъгълчето на окото си Уорън зърна как един мъж се прицели с пушка в него.

— Недей — каза Наоми, като протегна ръка към мъжа. Той не й обърна внимание и се приготви за стрелба.

Преди да дръпне спусъка обаче, Наоми махна с ръка към него. Невидима стена от сила блъсна мъжа и го отхвърли близо десет метра назад. Когато онзи спря да се търкаля, беше в безсъзнание или мъртъв.

Никой друг от селяните не опита да направи нещо.

Уорън гледаше как зомбитата се изправят и обръщат към него. Не знаеше колко зомбита е съживил през последните четири години, но числото сигурно беше зашеметяващо. Все пак, колкото и пъти да го бе правил, никога не преставаше да се изумява на способностите си.

Погледна към зомбитата. С изцъклени очи и покрити с ужасни рани, те приличаха на ходещ кошмар. Повечето от онези, с които Уорън бе тръгнал от Лондон, бяха в напреднала фаза на разлагане и гниене. По много от тях имаше останки от мъртви червеи, които се бяха излюпили в по-топлия климат на Лондон и после бяха замръзнали в зимния студ.

— Елате — каза той и ги поведе навън от града, без да се обръща. Воплите на селяните го последваха през заснежения пейзаж.