Мел Одом
Споразумението (17)

Петнадесет

— Ако запазим сегашното ниво на консумация, можем да очакваме да издържим в най-добрия случай още пет седмици. Това ли казвате, лорд Крос?

Саймън хвърли поглед към седемте мъже и жени, събрани в малката стаичка. Това бяха хората, доброволно поели ролята на представители. Всеки от тях беше определил тамплиерските воини и деца, които ще представлява. В укреплението вече имаше толкова много тамплиери, че някои образуваха истински домове.

Всички те бяха дошли при него през последните четири години. Никой не беше с него в онази нощ, когато преоборудваха влака и измъкнаха първите оцелели от Лондон. Саймън не се колебаеше да им казва истината, защото те се бяха присъединили към него, след като всички видяха колко трудно ще бъде.

Всички до един в тази стая бяха познавали Томас Крос и се придържаха към тамплиерската вяра, че трябва да помагат на потъпканите. Не можеха да обърнат гръб на мъжете, жените и децата, затворени в обитавания от демони Лондон.

— Имаме храна за пет седмици — каза Саймън. — Но само ако можем да ловим сърни. Не искам да унищожаваме целия дивеч в гората…

— Нито пък ние, лорд Крос — каза Женевиев Баукър. Тя беше малко над шейсетте, но все още изглеждаше впечатляващо в бронята си.

— … нито пък да рискуваме ловните групи отново да попаднат в засада на демоните — довърши Саймън.

— Ние рискуваме всеки път, щом отиваме в града да търсим провизии и дрехи за хората, които подслоняваме тук — каза презрително Виктор Карлайл. Той беше малко над петдесетте, слаб и атлетичен. — Не можете да ни пазите и снабдявате с храна без рискове, лорд Крос.

— Разбирам го — отвърна Саймън.

— Тогава просто ще трябва да поемем риска.

— Количеството храна, което разпределяме между хората, е опасно ниско — каза Марта Граймс. Тя беше към петдесет, атлетична и компетентна. — Те и сега едва получават достатъчно. Даже трябва да им даваме повече. Не можем да караме децата да гладуват. Нуждаят се от храна, за да растат силни и здрави. Те са нашето бъдеще. Ако ги пренебрегнем, това може да се окаже смъртоносно.

Саймън го знаеше и разбираше. Но не каза нищо. Никой от хората в тази стая не се мислеше за по-умен от него. Просто сравняваха наблюденията си.

— Нито пък можем да пренебрегнем нуждите на тамплиерите — намеси се Мика Къди. — Броните могат да компенсират физическата слабост, но един недохранен воин рано или късно допуска грешка, която му коства живота — неговия или на други. — Той беше малко над трийсетте. — Да поддържаме тамплиерите добре нахранени е главният ни приоритет.

— Дори над добруването на децата ли? — Марта Граймс изглеждаше готова да се хвърли в битка.

— Тамплиерите са нашата защита. Едно добре нахранено дете ще бъде само по-апетитна хапка за проклетите демони, ако те преодолеят воините ни.

— Не знаеш със сигурност дали демоните ще успеят да преодолеят тамплиерите.

— Знаем, че демоните навън ни издирват — заяви тихо Соломон Тремейн. — Мъжете и жените, които дадоха живота си снощи, са доказателство за това.

— Още не са ни открили — рече Марта.

— Само въпрос на време е — каза й Къди.

Саймън знаеше, че всички те са по-възрастни от него. Никой измежду тях не бе поставял под съмнение мястото им в света или неговата способност да ги води. Ако го бяха сторили, той с удоволствие би отстъпил водачеството. „Може би“ — призна той пред себе си. Хубаво би било, ако бремето на отговорността се вдигнеше от плещите му, но щеше да му е трудно да загуби контрол над всичко, което се случваше ежедневно в укреплението.

Той дължеше нещо на тамплиерите, след като ги бе изоставил преди шест години. Също така бе дал някои обещания на хората, които бе подслонил, и на воините, дошли да застанат под знамената му.

Саймън знаеше, че преди всичко е длъжник на баща си. След като нещата между тях се бяха развили по този начин, той просто не можеше да отстъпи. Баща му заслужаваше повече.

— Що се отнася до времето — каза Саймън с ясен, овладян глас, — имаме пет седмици. В момента проблемът е храната, не водата.

— А ако даваме на хората нормално количество храна? — попита Марта.

— Тогава срокът намалява до четири седмици.

Марта впи очи в неговите.

— Заслужава ли си, лорд Крос? Да планираме нещата така, че пет седмици бавно да гладуваме до смърт, ако демоните не успеят да ни открият? Или четири седмици да живеем и да ядем като хора, които не са в плен на страха? Ако разполагаме само със седмица, преди това място да бъде открито, как бихте искали хората да изживеят тази седмица? С надежда? Или гладувайки?

Главоболието, таящо се в черепа на Саймън, постепенно се усилваше. Той беше много по-добър в тактиката. И би предпочел да срещне цял куп въоръжени демони, отколкото да отговаря на въпросите на мъжете и жените в тази стая. Да се биеш за оцеляване, беше лесно и нямаше нужда човек да се отдръпва. Но опитите да се разтеглят ограничените провизии във времето, беше истинско мъчение.

— Щеше да ни е по-лесно да решим за дажбите — каза тихо Марта, — ако знаехме, че разполагаме с някакво решение на проблема с недостига на храна. Знам, че това, което искам от теб, е трудно, Саймън, но именно в тези времена трябва да разчиташ… — Тя огледа стаята. — … да разчитаме на вярата си. Това, което правим, е добро и справедливо.

— Кажи го на онези тамплиери, които умряха снощи — изръмжа Къди. — Кажи го на мъжете и жените, които ще трябва да поемат допълнителни наряди, за да запълнят дупките. Или пък на младите ученици, които няма да могат да завършат напълно обучението си, преди да поискаме от тях да пролеят кръвта си.

— Стига — каза Саймън.

Всички млъкнаха едновременно и се втренчиха в него. Рядко се случваше той да поема ръководството на срещите толкова директно. Беше му неудобно да налага властта си.

— Ще се откажем от разпределянето на храната — каза Саймън. Това поначало не беше негова идея, а тяхна — на всички, освен Марта.

— Не мисля, че… — започна Къди.

Саймън повиши глас и продължи да говори.

— Ще пратим навън повече ловни групи. Ще действаме на по-далечно разстояние, отколкото досега. Освен това ще удвоим броя на ловците.

— Така в укреплението може да останат твърде малко хора — каза Карлайл. Той също беше тактик. — Или пък ще са тамплиери, капнали от умора.

— Ще допълним ловните групи с мъже и жени от оцелелите, които знаят как да ловуват или имат желание да се научат. — Саймън поклати глава. — Трябваше по-рано да се сетя за това.

— Нали не искаш цивилни без броня да се мотаят там навън? — каза Женевиев.

— По-добре да ходят на лов, отколкото да гладуват — отвърна Саймън.

— Ние се заклехме, че ще защитаваме тези хора — възрази Карлайл. — Да им кажем, че се налага да рискуват живота си, не е защита.

— Ние ги защитаваме — отвърна Саймън на висок глас. — Бием се с демоните и поемаме най-големите рискове. Това не се е променило. И няма да се промени.

След думите му настъпи тишина и той разбра, че са потресени. „На тях не им се налага да присъстват на погребенията по-късно днес“ — помисли си Саймън с горчивина.

— Не можем да ги защитаваме, като искаме от тях да гладуват до смърт — каза тихо Марта. Изпъна се гордо. — Аз поне напълно разбирам решението на лорд Крос по въпроса. Не е особено елегантно или приятно, но е правилното.

— Няма да принуждавам никого да излиза на лов — каза Саймън. — Ще представим идеята на общо събиране. Онези, които желаят да помогнат, ще бъдат обучени и снаряжени с най-добрите брони, които успеем да намерим. — Той направи пауза. — В края на краищата имаме нужда от помощ, за да спасим тези хора. Те могат да ни помогнат да им помогнем.

Нямаше повече възражения. Независимо дали харесваха неговото решение или не, знаеха, че е прав.

* * *

— Искам да бъда рицар, лорд Крос.

Саймън се взря в очите на шестгодишното момче, седнало срещу него. Най-тежко му бе да говори с цивилни деца. Не защото бяха смели. Те бяха безстрашни, с типичното за младите чувство за неуязвимост, и това само правеше предложенията им още по-сърцераздирателни.

За нещастие тамплиерите се нуждаеха най-вече от децата. Юношите и възрастните се учеха твърде бавно. Кандидатите за тамплиери сред тях не можеха да бъдат научени да реагират, без да мислят. Демоните понякога бяха невероятно бързи и разликата между оцеляването и гибелта можеше да е част от секундата.

Саймън коленичи, опирайки едното си коляно в пода на малкия си кабинет. Даниел, която стоеше наблизо, не каза нищо. От разговорите им през последните няколко месеца, откакто започнаха да взимат цивилни деца да учат заедно с тамплиерските, бе разбрал, че тя е също толкова разкъсвана от това решение, колкото и той.

— Ти си Чандлър, нали? — попита Саймън. Дори не се допита до ИИ-то на компютъра за името на момчето. Беше си поставил за цел да познава всички, които са в укреплението от повече от няколко седмици.

Сините очи на хлапака се разшириха смаяно.

— Знаете кой съм?

Саймън кимна. В укреплението той носеше шлема си на кръста и вървеше с открито лице, за да може всеки, който го види, да го познае. Беше му по-лесно да поддържа ежедневна връзка с хората в укреплението, като е видим.

— Да. — Саймън кимна към майката на момчето, седнала на един от столовете пред металното му бюро. — Майка ти се казва Нанси. Баща ти се казва Крег и още го търсим.

Лицето на момчето се стегна и доби сериозно изражение. Очите му плувнаха в сълзи.

— Знам. Някой ден ще го намерите. Сигурен съм.

Саймън не знаеше как да отговори. След всичкото изминало време — повече от осем месеца, — само едно дете можеше да таи такава голяма надежда.

— Защо искаш да бъдеш рицар? — попита Саймън.

— За да се бия с демоните — отвърна Чандлър. Замисли се за миг. — Аз така или иначе ще се бия с демоните, затова мисля, че ще е по-добре да знам повече за това как да се бия. Не сте ли съгласен?

Саймън усети неестествено възрастния тон в думите на хлапето и разбра, че Чандлър доста е мислил по въпроса, преди да поиска среща. За негова изненада повечето от децата, които идваха, бяха обмисляли нещата дълго и задълбочено. В много случаи тези техни мисли изненадваха родителите им.

Саймън отклони поглед от момчето само за миг и се вгледа в очите на майка му. Сълзи се стичаха по бузите й, но кимна безмълвно. „Никоя майка не трябва да дава детето си за нещо такова“ — помисли си Саймън. Тамплиерските деца и родители бяха различни. Те бяха потопени в същия този свят — както мъжете, така и жените. Но цивилните родители посвещаваха време на децата си и имаха известен контрол над тях. Тамплиерското обучение, когато се прилагаше върху външни хора, по груб начин ги лишаваше от илюзиите им.

Саймън погледна пак към момчето и каза:

— Съгласен съм. Но трябва да знаеш, че това, което искаш, ще бъде много трудно. Тренировките ще са изтощителни и няма да имаш много свободно време.

— Знам — каза му Чандлър. — Виждал съм тамплиерски деца. Те са на училище почти непрекъснато.

— Така е. Има много за учене.

Чандлър се усмихна.

— Всичко ще е наред. Аз се уча бързо.

Саймън едва не трепна при тези думи. Тези, които не се учеха бързо, често умираха рано. Замисли се за погребението, което щеше да се състои по-късно. Даже и добрите умираха.

— Добре — каза Саймън, като се надяваше, че няма да му се наложи да види как момчето загива в битка след няколко години, — можеш да започнеш обучение с тамплиерските деца.

Чандлър се усмихна широко. Изглеждаше малко нервен.

— Супер. — Той се поколеба. — Не трябва ли да изрека някаква клетва пред вас или нещо такова?

— Не още.

На лицето на Чандлър се изписа разочарование.

— О!

Зад гърба на момчето Даниел вдигна едното си кутре, леко присвито. Саймън едва не се ухили на това и му беше трудно да запази сериозното си изражение. Той също вдигна кутрето си.

— Да си стиснем кутретата^[1] — каза Саймън.

Чандлър се ухили широко и вдигна собственото си кутре.

— Заклевам се да бъда верен рицар.

— Аз пък се заклевам да бъда верен и честен водач — каза Саймън.

Чандлър отстъпи колебливо.

— Ще ви видя ли в училище?

— Да. — Саймън все така преподаваше при всяка възможност бойни изкуства, бой с меч и основни познания за демоните.

Майката на момчето стана и се приближи към Саймън, докато той се изправяше. Устните й потрепваха.

— Мамо — каза Чандлър. — Защо плачеш?

Тя сведе поглед към сина си.

— Защото много се гордея с теб, затова. — Разроши косата му и погледна пак към Саймън. — Моля ви… моля ви, грижете се за него. Той е моето момче. Само той ми остана.

Саймън си спомни, че жената бе имала и по-голяма дъщеря, но тя не бе успяла да се измъкне от Лондон.

— Ще се грижа — обеща той.

Жената кимна, овладя се, а после хвана сина си за ръка и го изведе от стаята. Саймън мълчаливо ги изпроводи с поглед.

— Добре ли си? — попита Даниел.

Тя също свали шлема си и го погледна.

— Да.

— Трудно е с децата.

— Знам.

— Прекалено доверчиви са.

— Знам.

— Всеки път, като казвам на някое, че го приемаме за тамплиерско обучение — рече Даниел, — имам чувството, че го лъжа.

— За това, че го приемаме ли?

— Те си мислят, че ако станат тамплиери, ще са в безопасност. Че ще могат да бъдат герои и всичко ще е наред.

Саймън кимна.

— Това е лъжата — рече Даниел.

— Тази вечер — каза мрачно Саймън — ще си припомнят, че дори да си тамплиер е опасно.

* * *

Саймън стоеше пред поликарбонатните ковчези, които съдържаха тленните останки на загиналите тамплиери. Оркестрова музика свиреше в голямата зала, предназначена за общи събирания. Съдейки по размера на тълпата, натъпкана гъсто по скамейките и сгъваемите столове, Саймън бе сигурен, че всички в укреплението, които не са твърде болни или тежко ранени, за да вървят, са дошли на погребалната служба.

Малко по-късно се молиха. Саймън водеше молитвата. Думите идваха лесно. Прекалено лесно. Не можеше да си спомни колко погребения е провеждал през последните четири години. Обаче помнеше имената на мъртвите, а ако отделеше време да ги преброи, щеше да знае и броя им. Помнеше хората, но не му харесваше да помни броя на понесените загуби.

Ковчезите бяха простички. Гербът на всеки дом изпъкваше релефно върху тях. Триизмерни образи на хората се прожектираха върху капака на всеки ковчег.

Тамплиерите образуваха почетни стражи със знамената на различните домове и някои от тях изнесоха надгробни речи. След тях дойде ред на Саймън. Той се чувстваше празен отвътре и уязвим отвън. Да стои там и всички да го гледат, беше едно от най-трудните неща, които бе правил някога. Винаги беше така.

Когато свърши със спомените си за загиналите и защо те трябва да бъдат помнени, той спря за миг. После гласът му укрепна.

— Днес тук погребваме наши братя и сестри — каза той. — Съпрузи, съпруги и любими. Бащи и майки, синове и дъщери. Но преди всичко… погребваме приятели.

Сълзи се стичаха дори по най-грубите лица. В цялата стая нямаше сухо око.

— Ако тези тамплиери бяха тук днес — каза разпалено Саймън, — щяха да ви кажат, че са загинали за едно-единствено нещо. — Той вдигна меча си. — Те умряха, за да могат другите да живеят. За живите!

Останалите тамплиери подеха вика, вдигайки оръжията си — мечове и брадви — към тавана.

— За живите! За живите!

Дори цивилните подеха скандирането. Това беше тамплиерският боен вик, свирепото им обещание към демоните и Мрака.

В задните редици Чандлър — сега облечен в дрехи на тамплиерски новак — вдигна юмруче и се присъедини към виковете. Надежда избуя в сърцето на Саймън, щом видя яростната решимост в очите на момчето. Все още разполагаха с тази надежда. Демоните не бяха успели да им я изтръгнат.