Мел Одом
Споразумението (14)

Дванадесет

Когато Мерихим си взе ръката от теб — каза Наоми, — той не очакваше да оцелееш. Беше цяло чудо, че остана жив. Аз те видях.

„Ти ме заряза“ — неволно си помисли Уорън.

— Тя те изостави — рече Лилит. — Единствено аз се погрижих за нуждите ти. Дадох ти нова ръка. Не й позволявай да ти повлияе сега. Тя мисли само за себе си.

Уорън вдигна очи към Лилит.

— А ти за кого мислиш?

Всъщност знаеше за кого е най-загрижена тя. Но не можеше да я вини. Той също мислеше предимно за себе си.

— Мерихим не очакваше да оцелееш — каза Наоми. — Не очакваше да станеш отново могъщ. Сега ти може да представляваш заплаха за него.

Уорън знаеше, че и двете неща са верни. В далечината групата импове превали един хълм. Тъмните им фигури се очертаваха на снежния фон на сребристата лунна светлина.

— Тя е права — призна неохотно Лилит. — Колкото и да съм могъща, не бих могла да те скрия напълно от Мерихим. Може той също да те търси.

— Ако Мерихим искаше да ме намери — каза Уорън, — щеше да го направи много лесно. И нямаше да праща импове да свършат работата вместо него.

— Нима? — попита Лилит. — Още не си чак толкова важен, Уорън. Мерихим не знае какво ще сторя за теб. Не знае колко могъщ ще те направя.

Уорън се вкопчи в думите на жената. Ако искаше да оцелее в сегашния свят, трябваше да е достатъчно силен. Нямаше друг начин. Дори с вродените си способности и с всичките му вече познати сили, той не бе достатъчно силен, за да се справи, и го знаеше.

— Възможно е Мерихим да е пратил тези импове — спореше Наоми. — Не бива да рискуваш, като разчиташ, че не е така. Ако бъркаш, те ще ни последват в блатата и ще ни убият.

— Знам.

— Трябва да спечелим тези хора. Да ги убедим някак, че заедно сме по-силни, отколкото поотделно.

Уорън подхрани страха си, направи го толкова голям и силен, че не можеше да го сдържа. Като момче, когато живееше в къщата на майка си, бе правил същото. След като бе вече вцепенен от страх, се обърна към групата въоръжени мъже.

— Не аз съм този, от когото трябва да се боите — каза им той. — Нашите врагове са там. — Протегна ръка към напредващата група импове.

— Той е един от тях — рече някой.

— Само се опитва да ни забаламоса — добави друг.

Уорън се свърза със силата, която постоянно течеше през него. След като вече знаеше какво представлява тя, бе осъзнал, че винаги е била в него. Дори като дете. Силата му бе позволила да се спаси в нощта, когато пастрокът му беше убил майка му и се беше опитал да убие и него.

Онази нощ, когато майка му лежеше мъртва само на няколко крачки от него и един куршум вече бе пронизал собственото му тяло, Уорън бе поел контрол над ума на пастрока си. Въпреки че мъжът бе имал намерение да го убие, Уорън го бе накарал да обърне пистолета към себе си.

— Бих искал да умреш — беше му казал Уорън.

Още помнеше невярващото изражение в очите на своя пастрок, докато завърташе пистолета от Уорън към собственото си слепоочие. Мартин де Иънг, пастрокът му, беше дребен пласьор на дрога, който не можеше да контролира нито собственото си влечение към наркотиците, нито нуждата на майката на Уорън да вярва в мистичното. Онази нощ той се намираше под влиянието на наркотиците, които продаваше, и волята му не беше особено силна. Беше разгневен, а не уплашен. В страха имаше много повече сила, отколкото в гнева. Уорън разбираше това, защото не помнеше някога страхът да не е бил част от живота му.

През онази нощ пастрокът му крещеше от страх, но не бе в състояние да се спре.

— Не! Не ме карай да го правя! Не! Престани! Моля те!

Въпреки това Мартин де Йънг насочи пистолета към слепоочието си и дръпна спусъка. Полицейското разследване определи инцидента като убийство, последвано от самоубийство. Уорън едва оцеля.

Сега Уорън събра всичката си сила, привличайки я през сребърната ръка, която носеше, и я тласна към групата въоръжени мъже. Усещаше умовете на всичките като катинари. Някои можеха да бъдат отключени по-лесно от други. Почувства как зъбците се наместват, докато натискаше.

Усилието, необходимо за преодоляване на страха на мъжете, намаля, след като той откри онази част в умовете им, която искаше да вярва в нещо по-велико от тях. Хората, особено уплашените хора, винаги изпитваха нужда да вярват в нещо по-голямо и по-силно извън тях.

— Онова там са враговете ни — каза убедително Уорън. — От тях трябва да се страхувате. Не от мен.

— Прав е — каза някой.

— Аз мога да ви помогна — каза им Уорън и натисна с цялата си сила. Имповете се приближаваха. Няколко от подобните на змиорки твари се издигнаха във въздуха. — Ще ви помогна, ако и вие ми помогнете.

— Той притежава сили — каза някой. — Ние не сме достатъчно, за да се опълчим на тези демони.

— Нека ви помогна — рече Уорън. Мъжът с пушката сведе оръжието.

— Пуснете ги.

— Биксби! — извика смаяно друг мъж. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Биксби се обърна към своите хора.

— Нямаме никакъв шанс да спрем сами тези демони. А ако не ги спрем, те ще избият нашите жени и деца. Това ли искате?

Никой не отговори.

Биксби се обърна пак към Уорън и каза:

— Елате.

Опитвайки се да изглежда безстрашен, Уорън закрачи напред.

* * *

Наоми знаеше, че на мъжете им е неприятно, че са принудени да им се доверят. Усещаше страха и гнева им навсякъде около себе си, докато заемаше място сред тях. Но омразата им към зомбитата беше по-силна и тя не ги упрекваше за това.

Наоми също мразеше зомбитата. Предполагаше, че инстинктивното й отвращение към тях е една от причините самата тя да не може да ги съживява. Някои кабалисти се специализираха в съживяване на наскоро умрели хора. Призоваваха телата на другарите си, които се бяха сражавали редом с тях само допреди мигове. Други пък съживяваха само такива, които са били заровени в гробища, и седяха търпеливо наблизо, докато зомбитата изпълзяваха от своите ковчези в земята.

Уорън вършеше с лекота и двете. Беше го виждала как го прави.

Наоми се прикри зад един дебел дъб. Широкият стар дънер скриваше нея и един младеж на около осемнайсет години. Тя усещаше погледа му върху себе си и знаеше, че той хем се страхува от нея, хем е сексуално възбуден от нейната близост и от странната й външност.

— Имаш ли си име? — попита младежът.

— Наоми.

— Аз съм Дезмънд.

Наоми хвърли кратък поглед към него. Преди нашествието светът изглеждаше пълен с такива измъчени младежи, които се опитваха да намерят начин за себеутвърждаване. По едно време бе разбрала, че и Уорън Шимър е бил един от тях.

Палтото и шапката на Дезмънд изглеждаха прекалено големи за него. Той държеше пушка за единична стрелба.

След нашествието Наоми бе опознала и оръжията. Знанието й се беше разширило в области, за които никога по-рано не бе мислила.

— Това не е просто пушка — рече отбранително младежът. Стисна оръжието, като че ли бе смутен. — Ние модифицирахме мунициите. Обикновените куршуми не причиняват особена вреда на демоните.

— Така е — съгласи се Наоми. — Не причиняват.

— Затова сменихме мунициите, които използваме. — Дезмънд подръпна патрондаша, минаващ през гърдите му. — Това са експлодиращи куршуми. Създадени са така, че да пробиват кожата на демоните и да вкарват в телата им отрова. Нервен токсин, който извлякохме от някои от демонските риби, доплували нагоре по Темза. — Той преглътна. — В последно време във водата там живеят какви ли не зли гадини.

— Знам — каза Наоми. — Виждала съм ги. — За известно време, докато беше в кабалисткото племе на Хедгар Тулейн, бяха изучавали различните демонични създания, минали през Адската порта. Не всички те представляваха воини и свирепи животни. Изгарянето бе довело със себе си изобилие на растителни и животински видове.

— Рибите не стават за ядене — обясни Дезмънд, — но открихме, че отровата, която носят, вреди на демоните.

— Това е хубаво — рече Наоми. Способността на човека да открива средства за унищожение в природата — във всяка природа — изглежда беше един от законите на вселената. Тази склонност към самоунищожение беше едно от нещата, които привлякоха Наоми към кабалистката вяра. Тя искаше да води мирен живот, да се върне в пътя, начертан от природата и Бог.

За известно време кабалистките изследвания бяха съсредоточени върху подобряване на личното здраве и благоденствие, чрез използване на енергии като оздравителните рейки процеси. Но дори и тогава някои от кабалистите се бяха опитвали да овладеят по-унищожителните мистични сили.

— Просто се надявай да е достатъчно. — Дезмънд стисна оръжието си и боязливо надзърна към приближаващите демони.

Имповете се бяха разпръснали из блатото. Макар че идваха от парников свят, в какъвто сега Изгарянето превръщаше Лондон, не показваха никакво смущение от студения вятър и навяващия сняг.

Без да издадат и звук, имповете внезапно нападнаха. Вдигнаха оръжията си и мракът се озари от ярки проблясъци и лъчи.

Опърпаната група остана на място и отвърна на огъня. Наоми знаеше, че не смелостта кара селяните да стоят и да се бият. Беше страхът. Явно през годините бяха научили, че ако развалят строя, демоните ще ги изловят и убият един по един.

Експлодиращите куршуми, използвани от селяните, причиняваха изненадващо големи поражения. Демоните явно не бяха очаквали такава атака. Падаха от рани, които обикновено биха били само повърхностни. Отровата в куршумите действаше бързо. Даже на слабата лунна светлина Наоми видя как кожата на демоните се нашарва с петна, после придобива гаден жълто-зелен цвят и за секунди се покрива с гнойни мехури.

Пришпорвани от своя командир, широкоплещест имп с два пистолета, ранените демони се опитваха да станат. Повечето не успяваха и рухваха обратно в снега. Онези, които все пак се надигаха на крака, не се задържаха дълго, преди отровата да ги надвие. Поразените демони започваха да треперят, по устата им избиваше пяна, а после замираха неподвижно.

Наоми призова силата си, фокусира я и пристъпи напред. Разпери ръце и освободи поток от енергия. Моментално от рогата й изригна верижна мълния, която полетя към демоните, прекосявайки делящото ги пространство.

Вряза се в тях, прескачайки от първите петима, които улучи, към още седем зад тях и към още трима по-назад. Плътта се овъгляваше и падаше от разцепените кости. Мъртвите демони рухнаха на късове.

— Насъскай зомбитата срещу тях! — изкрещя един мъж. — Накарай ги да атакуват!

Зомбитата бяха коленичили пред дърветата и образуваха преграда от немъртви между хората и настъпващите демони. Наоми знаеше, че Уорън е научил доста военни стратегии от игрите, на които бе играл преди нашествието. Оттогава насам бе научил още повече.

Наоми усети как внезапна гореща вълна минава през нея, когато Уорън пристъпи напред. Той не прати зомбитата в атака, нито пък отговори на настоятелните призиви на хората около него.

Държейки ръцете си — едната от плът и кръв, а другата от блестящ метал — встрани от тялото, Уорън образува триъгълник с палците и показалците си. После духна в него.

От триъгълника излетя огън. Кипящото огнено кълбо падна по средата на групата импове и експлодира.