Мел Одом
Споразумението (13)

Единадесет

Тези тук няма да ни приемат с разтворени обятия. Като оглеждаше мъжете, скрити зад дърветата и храстите пред тях, Уорън разбра, че думите на Наоми са верни. Хората, които живееха извън Лондон или бяха успели да избягат от града, нямаше да се доверят на никого, идващ по тези пътища.

Зомбитата правеха това още по-малко вероятно.

— Не съм и очаквал да ни приветстват — отвърна Уорън. Всъщност изобщо не бе искал да среща някого, докато изпълнява указанията на Лилит.

Изминаха още малко разстояние и когато вече нямаше съмнение накъде са се запътили, един мъж излезе от сенките и застана край групичка дървета. Беше мършав и напрегнат. Уорън видя това в аурата му. Разбира се, напрежението можеше да се отгатне лесно и по пушката, която онзи бе насочил към тях.

— Приближихте се достатъчно — извика мъжът.

— Идваме с мир. — Уорън не забави ход, макар Наоми да поизостана с няколко крачки.

Мъжът стреля над главата на Уорън. Мощният звук проехтя над блатата.

— Ако не спреш, където си, скапан глупако, хората с теб ще носят трупа ти до дома.

Уорън спря.

— Не е нужно да изпълняваш нарежданията на този човек. — Лилит застана до Уорън с властно скръстени ръце. — Можеш да заповядаш на зомбитата да нападнат.

— А можем и да си пробваме късмета с по-дипломатичен подход. — Уорън устоя на импулса да си пробие път със сила през мъжете и жените, събрали се в мрака. Не смяташе, че ако още бе роб на Мерихим, щеше да получи позволение да отстъпи.

— Лошо е да показваш слабост — рече Лилит.

— Не е слабост да спра, за да обсъдим нещата — отвърна Уорън.

— Съгласна съм — обади се Наоми. — Но не мисля, че те ще ни пуснат да минем.

— Няма ли друг път? — попита Уорън Лилит. — Не можем ли да заобиколим.

— Можем. Но ще отнеме повече време и ще загубиш още зомбита. Не би искал да останеш беззащитен в тази местност.

Уорън мълчаливо се съгласи.

— Ако се наложи да се бием с тези хора, пак ще загубим някои зомбита.

— Да. — Несигурната усмивка на устните на Лилит изглеждаше искрена. — Но съществува възможността да си направиш други. Тук би могъл да съставиш цяла нова армия от зомбита.

От тази мисъл на Уорън леко му се догади. Не беше се замислял толкова върху подобни неща, докато работеше за Мерихим. Беше прекалено уплашен за собствения си живот, за да го е грижа за чуждите.

Понякога, когато бе сигурен, че е сам — без Наоми или Лилит, което се случваше рядко, — изпитваше угризения за случилото се с неговата съквартирантка Кели. Тя никога не му бе била истинска приятелка, но понякога се държеше мило с него.

След първата си среща с Мерихим, когато бе обгорен и белязан от демона, Уорън беше завладял волята на Кели и я бе направил своя пазителка. Дори след като тя умря, той я възкреси и я остави при себе си, за да се грижи за него. И тя го правеше до деня, в който Уорън я унищожи, когато се опита да нарани Наоми.

Уорън не искаше да убива хората пред тях. Няколко от тях бяха старци, а мнозина бяха кажи-речи деца.

— Мекушав си — укори го Лилит.

— Не се налага да ги убивам — отвърна Уорън.

— Какво? — Наоми пристъпи по-близо до него. — Какво каза?

Зомбитата ставаха неспокойни. Уорън се обърна към мъжа с пушката.

— Не искаме да ви навредим. Идваме с мир.

— Може и тъй да е, ама ако се приближиш още, няма да си тръгнеш цял оттук — изръмжа мъжът. — Това място си е наше и не щем никакви външни хора да се мотаят наоколо.

— Ние просто минаваме.

— Няма да стане. Най-добре просто се разкарайте и си намерете друг път до мястото, където отивате.

— Добре — каза Уорън. — Можете ли да ни препоръчате някоя посока?

Мъжът се поколеба.

— Зависи къде отивате.

Уорън погледна към Лилит.

Навъсеното й изражение показваше, че явно е недоволна от неговия избор.

— Навътре в блатата.

Уорън предаде информацията.

— По-добре изчакайте до сутринта — рече мъжът. — Тези тресавища са коварни. Особено на лунна светлина. А сме чували и разкази за разни твари, които живеели там.

— Какви твари?

— Казват, че имало хищници, които се биели за ловна територия. Вълци и други такива. А също и много диви кучета, избягали от града или от фермите край Лондон, които били нападнати от демоните.

— Не ми звучи като особено гостоприемно място — каза Уорън.

— Не е.

— Ние искаме просто да минем. За да можем да стигнем до някое сухо място, където да се наспим.

— Търсете го другаде.

Уорън долови опасност и се обърна да погледне назад по пътя, откъдето бяха дошли. Зърна един бухал, прелитащ безшумно наблизо. Като сви сребърния си юмрук, той се съсредоточи върху бухала, а после затвори очи и се пресегна към нощния хищник.

* * *

Когато Уорън отвори очи, гледаше през очите на бухала. Всичко се открояваше ясно, но беше в черно, бяло и сиво, вместо в цветове, избледнели от сребристата лунна светлина. Усещаше също така и глада на птицата. Напоследък ловните успехи бяха редки.

Уорън пое контрол над бухала и го накара да завие и да полети в посоката, от която бяха дошли. Птицата се носеше ниско над върховете на дърветата, за да не може да бъде видяна лесно. Инстинктите й за оцеляване съвпадаха с тези на Уорън.

Малко по-нататък пъстра шайка от демони — предимно импове, пратени от града да огледат и съставят карта на околния терен, — се движеха неотклонно по следата, оставена от клатушкащите се зомбита. Изровените в снега бразди бяха лесни за следване.

Един от имповете вдигна ръка.

За миг Уорън помисли, че демонът смята да стреля по него. С разтуптяно сърце, забравил за миг, че не е едно цяло с нощния хищник, той инстинктивно накара бухала да завие и отлети.

Само че вместо оръжие — или поне вместо очаквания от Уорън пистолет или пушка — от ръката на демона във въздуха се изстреля нещо като змия или змиорка. Разпери криле и полетя.

Страхът на бухала се прехвърли върху Уорън. И двамата се опитаха да се изплъзнат на невъзможното създание. През живота си бухалът никога не бе виждал нещо подобно на тази твар. Демонът беше дълъг около два метра, блед на цвят, а покритата му с мускули глава беше твърде голяма за тялото — колкото двата юмрука на Уорън, събрани заедно. Когато челюстите зейнаха, за да разкрият остри зъби, блестящи на лунната светлина, главата започна да изглежда още по-голяма.

Въпреки летателните умения на бухала и бързината му, той не можеше да се мери с крилатия демон. Създанието бързо го застигна, увисна във въздуха над него, а после нападна.

Уорън усети как зъбите на демона се впиват във врата на бухала, сякаш това беше собствената му плът. Пареща отрова потече през тялото му, стигна до сърцето му и го спря. Парализиран, бухалът рухна надолу към заснежените блата, докато демонът късаше хапки месо от него и ги поглъщаше.

* * *

Когато Уорън се върна в тялото си, сърцето му блъскаше толкова яростно, че едва не загуби съзнание. Олюля се и щеше да падне, ако Наоми не бе пристъпила напред да го хване за ръката. Силата й го изненада, но той знаеше, че трансплантацията на демонски органи, на която се бе подложила, я е променила.

— Уорън — просъска тя.

— Стой буден — заповяда Лилит. — Ако не направиш нещо, демоните ще ни настигнат и ще те убият. Тогава всичко е загубено.

— Добре съм. — Макар че не беше сигурен дали може да се задържи на крака без чужда помощ, Уорън се дръпна от хватката на Наоми. Тя го пусна.

— Какво има? — попита Наоми.

— Демони — изпъшка Уорън. — Преследват ни.

Наоми се втренчи уплашено в него.

— Защо ще ни преследват?

— Не знам. — Уорън погледна към хората пред тях.

— Какво му е на приятеля ти? — попита мъжът с пушката.

Уорън посочи зад гърба си в посоката, откъдето идваха.

— Преследват ни демони. Ще бъдат тук след минути.

Яростни проклятия изригнаха откъм хората. Някои от тях бяха на мнение, че Уорън трябва да бъде застрелян на място. Изглежда, техният начин на мислене взимаше превес.

— Аз мога да ви помогна — настоя Уорън.

— Ти ли? — изрепчи му се мъжът. — С умрелите гадини, дето те следват?

— Притежавам сили — отвърна Уорън.

— Демонски сили — каза някой. — Тоя е демонолюбец. Един от онези, дето искат да са досущ като демоните. Хич не са по-добри от тях, мен ако питате.

— Не искам да съм като тях — рече Уорън. — Те са и мои врагове. Ако бях в съюз с тях, щях да ги изчакам. Нямаше да ви кажа, че идват.

— Това е номер — обади се някой друг. — Той просто иска да вкара умрелите си гадини сред нас, за да ни прережат гърлата, когато не внимаваме.

— Глупаци — изръмжа Лилит. — Остави ги да умрат тук.

Уорън се поколеба неуверено. Не искаше да се среща с имповете.

Наоми го изгледа и отгатна мислите му. Тъмните й очи се впериха в неговите и ги задържаха.

— Не можем да ги оставим просто така — каза тя.

— Разбира се, че можете — възрази Лилит.

— Те не ни искат тук — изтъкна Уорън.

Наоми хвана ръката му — онази от плът и кръв — и я задържа.

— Ако ги оставим тук, ще умрат.

— Те и без това ще умрат — рече Лилит. — Ако не тази нощ, то друг път. Прекалено са слаби, за да живеят в този свят.

— Те и без това ще умрат — каза Уорън.

— Мислиш ли, че демоните ще спрат да ни преследват, след като избият тези хора? — попита Наоми.

Уорън не отговори.

— Няма — рече Наоми. — Демоните ще ги избият и ще продължат да ни следват до мястото, където ни водиш.

Безпокойство обхвана Уорън.

— Те не са дошли тук за тези хора — каза Наоми. — Дошли са да търсят нещо и аз смятам, че търсят теб.

— Тя само предполага — обади се Лилит.

— Ти само предполагаш — заяви Уорън.

— Може да ги е пратил Мерихим.

В Уорън трепна страх.

— Мерихим вече не се интересува от мен. Не и след като си взе ръката.

— Ти си бил свързан с ума на демона — каза Наоми. — Може би той се бои, че си научил някои неща.

Като знаеше колко могъщ е Мерихим, Уорън не можеше да повярва на това. Хвърли поглед назад по пътя и се опита да измисли какво да прави. Животът му никога по-рано не бе бил толкова труден. Дори когато бе отглеждан от своята вманиачена по магията майка и жестокия си пастрок. В онези дни изборите изглеждаха по-простички.

„Но си бяха същите, нали? — запита се Уорън. — Да оцелея или не? Залогът не се е променил. Само играта е станала по-трудна“.