Мел Одом
Споразумението (53)

Петдесет и едно

Гняв закипя в Уорън, щом видя кабалистката, която нападна тамплиера на скелето. Позна в нея жената, която Мерихим бе предпочел пред него. Тя още носеше дадената й от демона ръка.

— Уорън — каза Наоми.

— Виждам я — отвърна Уорън. Изблъска настрани Мрачното изчадие, с което се биеше, оставяйки го за Наоми. Тя го заля с вълна от огън, която обгърна създанието и то задрапа бясно назад към другарите си.

С един-единствен скок Уорън достигна върха на скелето, издигащо се шест метра над него. Когато се приземи върху металната площадка, кабалистката го погледна. Свирепа радост озари лицето й.

— Здравей, слабако — поздрави го тя.

Уорън не каза нищо. Тя метна срещу него огнено кълбо. Той го парира с щит, после също хвърли едно срещу нея. То я улучи и я обгори на няколко места. Жената извика яростно, но моментално започна да се изцерява.

— Не можеш да ме нараниш — каза му тя. — Мерихим ме научи на повече неща, отколкото теб. — Тя хвърли срещу него мълния.

Уорън вече се бе раздвижил. Измъкна обсидиановото копие и заби дръжката му в земята. Мълнията удари копието, мина по него и изтече в скелето. Уорън вече се бе заслонил с щит, но не знаеше дали тамплиерът ще бъде предпазен.

Преди жената да се съвземе, Уорън прониза черепа й с копието и я уби. Преметна тялото й през ръба и го пусна в гъмжилото от биещи се.

Обърна се и видя, че двамата тамплиери влизат в машината. После погледна надолу, откри Наоми и я издигна с телекинеза върху скелето.

— Влизаме вътре — каза й той.

— Добре.

Уорън се хвърли през вратата, мислейки за онази жена, Лея.

* * *

След като се озова в машината, Саймън откри, че комуникаторът му вече не го свързва с никого навън. Можеше обаче да се свързва с Лея.

— Саймън? — попита тя и нотката на ужас и съмнение в гласа й му причини болка.

— Тук съм. — Саймън се взираше надолу към голяма редица от контейнери, които приличаха на спални отделения в гарите на Токио. Представляваха миниатюрни ковчези, в които едва имаше място за един човек. Той проследи сигнала й до едно от отделенията, после разби ключалката и издърпа контейнера.

Лея лежеше вътре с ръце, кръстосани върху гърдите. Изглеждаше болна, но очите й бяха отворени и тя реагираше.

— Къде съм? — попита тя.

— Още си в машината. — Саймън й подаде ръка и тя я пое. Той нежно й помогна да се изправи. За щастие не се виждаха никакви демони, но битката отвън продължаваше. Шумът от нея ехтеше по коридора.

Когато се обърна да излезе, един кабалист препречваше пътя му. Позна в него мъжа, чиято ръка бе отсякъл преди четири години. Онзи, който беше в съюз с демона.

— Уорън — каза дрезгаво Лея.

— Познаваш ли го? — попита Саймън.

— Да. Посетих го в сънищата му. Той, също като теб, беше един от онези, с които успях да поговоря.

Саймън застана пред Лея в отбранителна поза, готов да я предпази. Мечът му блестеше.

— Лея? — обади се кабалистът.

— Да — отвърна Лея.

— Ти с тамплиерите ли си? — Гласът на Уорън звучеше така, сякаш не можеше да повярва.

Саймън се опасяваше от копието на мъжа. В тясното пространство на тунела копието даваше на кабалиста голям обхват и бързина.

— Не — отвърна Лея. — Но двамата със Саймън се познаваме.

— Разбирам. — Уорън звучеше разочаровано. Насочи вниманието си към Саймън. — Преди четири години ти отсече ръката ми.

— Преди четири години ти беше с демон, който се опитваше да ни убие — отвърна Саймън. — Доколкото съм чувал, оттогава насам не си в много по-добра компания.

— Тази нощ е — изтъкна Лея. — Може би ще е по-добре да проведем тази дискусия на друго място. Където не могат да ни нападнат демони. Освен това тук има още доста хора, които трябва да измъкнем.

— Да поговорим по-късно? — попита Саймън.

Уорън неохотно кимна.

После се заеха да освободят останалите хора, затворени в машината.

* * *

За миг Уорън си помисли, че са свободни. Макар сградата да си оставаше опасно място, обединената мощ на кабалистите и тамплиерите бе изтласкала Мрачните изчадия.

Тамплиерите се заеха с хората, които бяха държани затворени в машината. Само четиринайсет от тях бяха още живи. Други седемнайсет отделения съдържаха трупове на хора, умрели само преди часове.

Саймън Крос заповяда на тамплиерите да поставят експлозиви по машината. Те заработиха бързо и в синхрон, лепейки предварително оформените пакети върху нея.

— Изтегли хората си на безопасно място — каза Саймън на Уорън. — Когато това избухне, сградата вероятно няма да издържи.

Уорън даде заповедите си, но самият той не се отдели от тамплиерите. Наоми остана с него.

Мерихим се появи с бурен вятър, който събори всички. Дори тамплиерите изпопадаха и се затъркаляха по пода.

Демонът бе висок два метра и половина, без да се броят рогата. Бе едър и мускулест. Червени люспи покриваха тялото му. Суровото му лице с тъпа муцуна винаги бе напомняло на Уорън за гущер. Мерихим носеше синьо-зелена броня и държеше зелен метален тризъбец.

— Е, червейче — обърна се Мерихим към Уорън, — виждам, че си решил да си опиташ късмета.

С разтуптяно сърце и изпълнен със страх, Уорън стоеше на треперещите си крака. Помисли си за героите и как те винаги казваха нещо остроумно в такива битки. Но той не беше такъв. Не беше нито герой, нито смел, нито остроумен.

— Не биваше да идваш тук — рече Мерихим. Изнесе тризъбеца си назад и замахна към гърдите му.

Един меч отби тризъбеца. После Саймън застана пред Уорън. Тамплиерът държеше меча си с две ръце.

— Ако искаш да го убиеш — заяви Саймън, — ще трябва да минеш през мен.

Мерихим се усмихна.

— Много добре.

Той махна с ръка и Саймън се издигна над земята, стиснат в невидима хватка.

Тамплиерът измъкна със свободната си ръка шипомета и откри огън. Върху демона зейнаха рани. Мерихим изръмжа гневно.

В следващия миг още двама тамплиери нападнаха демона изотзад. Мерихим замахна към тях с тризъбеца си. Уорън блокира замаха с призован от него щит.

* * *

Саймън се бореше с невидимата сила и накрая спечели. Не знаеше дали се освободи със собствени усилия, или с помощта на Нейтън, Даниел, Лея и кабалистите, останали с тях.

Веднага щом краката му докоснаха земята, той стисна меча с две ръце и се втурна напред. Изобщо не се поколеба, преди да се хвърли в атака. Демонът се опита да извърти обратно тризъбеца си, но Уорън пак блокира опита му със своя щит.

Саймън заби меча си в широко откритата гръд на Мерихим. Паладиевото острие потъна дълбоко в тялото на демона и изстърга в кост. Теглото и инерцията на Саймън повалиха Мерихим по гръб. Той се стовари върху пода и моментално започна да се бори. Саймън държеше здраво меча, но подът го избутваше назад към него.

— Внимавайте! — извика женски глас. — Той ще се опита да избяга оттук с магия.

С крайчеца на окото си Саймън зърна една красива чернокоса жена, застанала само на няколко метра от него. Не знаеше откъде се е взела.

В следващия миг Уорън заби обсидиановото си копие в главата на демона. Мерихим затрепери и се разтресе. С предсмъртния си дъх ги прокле всичките.

— Пак ще се видим — обеща демонът, докато силите го напускаха. — Когато се върна от Среднощния извор, ще дойда да ви търся.

Чернокосата жена се приближи до Мерихим и постави ръце от двете страни на главата му. Промълви някакви думи, които Саймън не можа да разбере. Синя мъгла се издигна от демона и тя я вдиша всичката. Когато свърши, се усмихна широко, а тялото на Мерихим избухна в пламъци.

Саймън заповяда пак да сложат експлозивите и всички излязоха от сградата. От другата страна на улицата наблюдаваха взривовете и срутването на сградата.

Наоколо вече бяха започнали да се събират и други демони. Хората нямаха друг избор, освен да бягат. Машината може и да беше унищожена, както и демонът, който я бе създал, но Адската порта си оставаше отворена, а Изгарянето продължаваше да променя цял Лондон.