Мел Одом
Споразумението (51)

Четиридесет и девет

В момента, когато започваше битката в нощта на Вси светии след отварянето на Адската порта, Лира Дариус се намираше в Храмовата църква. Демоните бяха нападнали конвоя, събран от лорд Съмърайл, който трябваше да отведе дъщеря му на сигурно място. След като колите и демоните бяха унищожени, лорд Съмърайл бе помолил Лира да ескортира Джесика до входа към Подземието под Храмовата църква. Каза, че там трябвало да има хора, които да се погрижат за нея.

Непосредствено пред църквата демоните се бяха събрали и ги бяха нападнали. Стражите — други военни, които работеха с Лира и бяха пратени от лорд Съмърайл — успяха да задържат създанията достатъчно дълго, за да могат Лира и Джесика да влязат в църквата. Нямаше да се справят без Кийра Скайлър и нейните кабалисти. Всички те бяха действали заедно, за да спасят момичето, за което лорд Съмърайл смяташе, че ще бъде основна сила в борбата с демоните.

— Какво ще стане с дядо? — попита Джесика. Тя беше на осем години. Макар че от най-ранно детство й бяха разказвали за демоните, тази нощ тя се бе сблъскала лице в лице с тях. Това я бе потресло.

„Тя е само дете — помисли си Лира, докато влизаше през вратата на църквата. — Защо демоните биха искали да наранят едно дете?“ Самата идея й се струваше чудовищна. Но предполагаше, че в края на краищата точно това бе целта, нали?

— С него всичко ще е наред — отвърна Лира. Но си помисли: „Отива на смърт“.

Когато бе чула какво замислят тамплиерите и защо, Лира не остана с чувството, че всичко е напразно. Но демоните знаеха, че най-трудната им битка ще бъде с тамплиерите. По-добре ще е да смятат, че всички те са мъртви.

Обаче някъде дълбоко в сърцето си Лира се надяваше тамплиерите да успеят.

— Видях ги — каза Джесика. — Видях ги.

— Знам. — Лира тичаше през тъмната църква с детето до себе си. Бяха на около петнайсет метра от подиума, където трябваше да се намира входът.

Навън, в гробището на църквата, продължаваха да ехтят изстрели и уплашени гласове. Приличаше много на война, а и така си беше. Мълния блесна през големите стъклописи на прозорците.

— Дядо постоянно ми говореше за демоните — каза Джесика. — Знаех, че не лъже. Той никога не ме е лъгал.

„Освен тази нощ — помисли си Лира. — Когато ти каза, че ще се видите скоро“.

— Но аз просто не очаквах да видя демоните — каза Джесика.

— Знам. Опитай се да не мислиш за това сега. Хайде. Почти стигнахме.

Един от стъклописите внезапно избухна навътре. Ярки, разноцветни късчета стъкло се разлетяха из църквата. Един демон Изкормвач — голям и крилат, с човешка форма, но с демонски рога, нокти и зъби — прелетя през прозореца, хванал Кийра Скайлър.

Първата гадателка на кабалистите също имаше доста демоничен вид. Дебели демонски рога стърчаха от двете страни на главата й. Кожата й изглеждаше бледа на фона на демонската кожа, която носеше като броня.

Изкормвачът впи нокти в гърдите на Кийра и изтръгна сърцето й. Хвърли го в устата си и задъвка, а Кийра се отпусна мъртва в хватката му. После демонът насочи вниманието си към Лира и момиченцето с нея.

Лира издърпа Джесика зад една от тежките пейки като временно прикритие. Извади картечния си пистолет и се взря в злото създание. Рубинените му очи се спряха на нея. Криенето щеше да е безполезно.

— Давай нататък, Джесика — окуражи Лира момиченцето. — Не спирай!

Със смелост, достойна за рода й, Джесика се изправи и се затича към скрития вход.

Лира насочи пистолета и откри огън. Демонът, почти три пъти по-голям от нея, замахна с един извит меч, който разсече пейката и я превърна на трески. Лира продължи да стреля, но това, изглежда, не вършеше никаква работа. Изкормвача се втурна към нея и тя се скри зад една колона.

Демонът изръмжа и замахна с меча, разбивайки колоната на парчета. Лира продължи да стреля и да бяга, като от време на време се привеждаше да избегне страшното острие, което демонът продължаваше да размахва.

В другия край на църквата Джесика стигна до скрития вход и го отвори. Това успокои Лира, а после едно от крилата на Изкормвача замахна и я улучи, като я събори на пода и почти я лиши от съзнание.

— Лира!

Гласът на детето, пълен с нескрита паника и загриженост, накара Лира да се съсредоточи. Тя успя да се съвземе точно когато Изкормвача изтръгна меча си от каменния под и се обърна към Джесика.

— Джесика! — изкрещя Лира и грабна една граната от хълбока си. Задейства я и синьото сияние грейна ярко и отчетливо в тъмната вътрешност на църквата.

— Лира! — Джесика стоеше и чакаше до тунела, водещ към Подземието.

— Джесика! Залегни! — Лира метна гранатата към Изкормвана.

Джесика се хвърли да се скрие миг преди гранатата да избухне до демона. С нечленоразделно ръмжене Изкормвана рухна на пода като повалена секвоя.

— Дръпни ръчката! — заповяда Лира. Дясната й ръка бе ранена. Тя я притисна към гърдите си, докато куцукаше колкото може по-бързо към отвора.

След миг Джесика откри ръчката и я дръпна. Моментално част от пода започна да се затваря със стържене. Джесика се втурна към отвора с всички сили. Времето едва щеше да й стигне…

… а после нещо я сграбчи за глезена и я събори. Тя падна и се удари силно в пода. Вкопчи се в ръба на отвора. Изкормвача се бе съвзел. Ръмжеше и се опитваше да я издърпа.

Невероятно, но Джесика грабна китките на Лира и се опита да я изтегли в отвора.

— Бягай! — заповяда Лира.

— Няма да те оставя! — Сълзи се стичаха по уплашеното, но решително лице на Джесика.

— Аз обещах! — Лира блъсна момичето назад в отвора, то падна и изчезна от погледа й. После взе още една граната от колана си и се претърколи с лице към Изкормвача. — За живите! — каза тя, спомняйки си последния поздрав на лорд Съмърайл. После удари гранатата, за да я задейства.

— Лира! — изкрещя Джесика.

Когато това се бе случило наистина, Лира бе успяла да убие Изкормвача точно навреме. Но тази нощ демонът протегна голямата си ръка и изби гранатата от пръстите й.

— Не! — изкрещя Лира, без да повярва на станалото току-що. Това никога не се беше случило.

Изкормвача се ухили на Лира, знаейки, че е почти безпомощна, и се хвърли към отвора. Преди Джесика да успее да се дръпне назад, демонът стигна до нея и я сграбчи в голямата си ръка.

— Джесика! — Лира се изтласка на крака, но знаеше, че ще стигне прекалено късно.

Челюстите на демона се разтвориха, докато вдигаше Джесика. Момиченцето чакаше края си смело, без да хленчи, демонстрирайки цялата стоманена воля на рода Съмърайл.

— Не! — извика Лира. — Не стана така!

Една фигура се метна покрай нея. Познатият черен костюм, носен от агентите, веднага издаваше каква е. Тя сграбчи едно от крилата на демона, заби крака в гърба му и опря картечен пистолет в основата на черепа му. Автоматичен откос разкъса главата на създанието.

Без да издаде и звук, Изкормвача пусна Джесика и се строполи по лице.

Лира докуцука до. Джесика и прегърна момичето.

Фигурата в черния костюм се обърна към нея и смъкна маската си. Лея се усмихна уморено насреща й.

— Значи това е връзката ти с тамплиерите.

Лира държеше момичето в обятията си.

— Да.

— Нищо чудно, че искаш Саймън да се върне в Подземието. Това е Джесика Съмърайл, нали?

— Да. Но не разбирам ти какво правиш тук. Аз сънувам. Трябва да сънувам. Това се случи преди четири години и теб те нямаше там.

— Не. — Лея поклати глава. — Плениха ме. Демоните ме използват, за да откриват хора — вече всякакви хора — и да изпълват съня им с кошмари.

— Имахме епидемия от случаи на кошмари и сомнамбулство — каза Лира. — Няколко души умряха в съня си.

— Трябва да дойдете в магазина на „Епъл“ — каза Лея. — Държат ме там. Демоните имат някаква машина вътре. Тази нощ дойдох да търся теб. Не знаех дали ще успея. Ако не спеше, предполагам, че нямаше да мога.

— Не можеш ли да спреш това?

— Опитвах. — Лея поклати тъжно глава. — Бог ми е свидетел, опитвам се, откакто съм тук. Но не мога да направя нищо. А и не съм единствената. Тази машина трябва да бъде унищожена. Ти трябва да…

* * *

Задъхана и паникьосана, Лира се събуди в своите покои в комплекса. Изчака няколко мига, за да се успокои. После стана от леглото, взе си душ и облече черния си костюм.

Докато стигне до вратата, ударният отряд вече бе събран и водачите я чакаха в стаята за инструктаж.