Мел Одом
Споразумението (50)

Четиридесет и осем

Уорън знаеше, че сънят обикновено свършваше бързо на това място. Макар че не му се искаше да го прави, той надзърна иззад кушетката, защото така бе сторило неговото осемгодишно аз преди толкова години.

Мартин измъкна голям пистолет с къса цев, който бе затъкнат отзад на колана му. Светлина блестеше по златния му часовник и пръстен и по лъскавото сребристо дуло на пистолета. Бълвайки ругатни, той насочи оръжието към майката на Уорън.

Тя не помръдна. През месеците, откакто бяха заедно, той толкова често бе насочвал пистолет към нея, че вече не й пукаше. Нито веднъж не бе стрелял.

Мартин дръпна ударника. Бели капки слюнка личаха по синьо-черните му устни. После натисна спусъка.

Пет гръмотевични трясъка изпълниха стаята.

Макар че не искаше, Уорън изпищя от страх, когато майка му се разтресе и кръв потече от гърдите, корема и лицето. Тя вече бе мъртва, но осемгодишното му аз тогава още не го знаеше.

Опиянен от уискито и от собственото си чувство за сила, Мартин отвори барабана на оръжието и изтръска празните гилзи на пода. Напъха нови патрони в барабана и се втренчи в Уорън.

— Сега ще си получиш своето, маймунче дребно! — изръмжа Мартин. — Гадеше ми се до смърт да те гледам и да слушам как майка ти дрънка за своите магии и за теб! Но сега няма да слушам повече! — Той затвори барабана с щракване и се прицели.

Уорън изкрещя, но вече не чуваше гласа си. Мартин стреля с пистолета. Куршумът улучи Уорън в десния хълбок и го повали. Обзе го паника, когато видя всичката кръв, лееща се от дупката в тялото му. Болеше го, но беше и вцепенен.

Мартин стреля пак, но вторият изстрел се заби в стената над главата на Уорън. Облаче бял прах излетя от гипсовата плоскост.

— Не! — извика Уорън. Искаше му се да помоли пастрока си да не го застрелва, да се обади в болницата за майка му, но не можеше. Опита се да заговори, но не успя.

— Няма полза да ми се молиш — рече Мартин. — Ще те застрелям право в главата. Вече никога през живота ми няма да ми се налага да те виждам. — Прицели се.

Уорън погледна към мъжа и освободи цялата омраза, която бе сдържал от месеци. Майка му бе казала, че иска двамата с Мартин да се разбират. Уорън беше опитал. Винаги се бе опитвал да направи онова, което майка му искаше от него, дори ако самият той не го искаше или не го смяташе за нужно.

— Мразя те! — изкрещя Уорън. После с бавен, пълен с копнеж, глас изрече: — Бих искал да умреш.

Усмивка плъзна по лицето на Мартин.

— Май все пак си имал някакъв кураж. Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял. — Той се прицели.

Уорън лежеше безпомощен на пода.

После, колкото и невероятно да беше, Мартин не стреля. Вместо това обърна пистолета към себе си. Започна да моли за милост, докато притискаше дулото на пистолета към слепоочието си.

После дръпна спусъка.

Трясъкът отекна в апартамента. Носът на Уорън се изпълни с мириса на обгоряло месо. Той лежеше безмълвно на пода, чакайки да се събуди в леглото си. Продължаваше да лежи, когато чу виковете на съседите. Някой заблъска по вратата и настоя да разбере какво става.

Тялото на Мартин потръпна. Невероятно, но мъртвецът се изправи. В истинския живот Мартин се бе строполил мъртъв и не бе помръднал повече. По-късно полицията бе отнесла трупа му. Уорън знаеше това от възпитателите в приюта.

Този път това нямаше да се случи.

Този път Мартин се заклатушка към Уорън с голяма дупка от едната страна на главата. Кърваво месо и кости бяха полепнали по бузата му.

— Мислеше, че си ме убил, а? — Мартин прокара ръка отстрани по главата си. — Грешиш. Каквато и сила да притежаваш, моята е по-голяма.

„Това не се случи! Той е мъртъв!“ — запелтечи един глас дълбоко в ума на Уорън. В истинския живот той бе лежал, без да помръдва, докато не пристигнаха хората от спешните служби. Те го бяха изнесли от апартамента на носилка.

Сега той се надигна на крака, но хълбокът му сякаш гореше.

Когато Мартин дръпна ръка от главата си, там се виждаха демонски люспи. Части от главата му липсваха. Един закривен рог стърчеше от слепоочието му, където се бе намирала раната. Когато посегна за пистолета, ръката, която се сви около него, бе демонска.

Мартин се ухили.

— Така трябваше да свърши всичко, Уорън. — Той се прицели. — И тази нощ наистина ще свърши така. Ти ще бъдеш не по-малко мъртъв от мен.

— Не! — прошепна Уорън с дрезгав глас.

Преди Мартин да успее да стреля, внезапно в стаята пристъпи една жена. Уорън не я позна. Беше тъмнокоса и с виолетови очи. Схвана ситуацията с един поглед, а после изрита китката на Мартин. Костта изпращя и се счупи. Пистолетът отхвръкна във въздуха, като се премяташе.

Жената се завъртя отново и този път заби ботуша си право в лицето на Мартин. Плътта се разкъса и разкри демонско лице отдолу. Той политна назад и се блъсна тежко в стената. Полиците, върху които бяха наредени книгите на майката на Уорън, изпопадаха на пода.

С нечовешка бързина Мартин се окопити и се хвърли напред към жената, точно докато тя улавяше пистолета във въздуха. Мартин я блъсна и двамата се прекатуриха през счупения фотьойл, който пастрокът на Уорън бе донесъл вкъщи един ден.

Жената прехвърли пистолета в другата си ръка. Когато демонът Мартин се опита да впие зъби в гърлото й, тя натика оръжието между челюстите му и дръпна спусъка. Главата на демона експлодира.

Жената направи гримаса и избута трупа на демона от себе си. Претърколи се на крака и се приближи до Уорън.

— Хей, всичко ще бъде наред — каза му тя. — Ще се оправиш. Тази гадина е мъртва. Няма да те тормози повече. — Тя го прегърна за кратко, за да го утеши.

— Коя си ти? — попита Уорън. — Тогава не стана така. Теб те нямаше.

Жената се отдели от него и го погледна.

— Ти не си дете, нали? В истинския живот не си?

— Не.

— Тогава трябва просто да се събудиш. Събуди се и всичко това ще изчезне.

— Кой го причини? Никога не ми се е случвало подобно нещо? — Уорън изпитваше ужас. Мислите му си бяха негова лична собственост. Само Мерихим и Лилит бяха прониквали в тях.

— Казвам се Лея — каза тя. — Демоните ме държат в някаква машина. Използват мен и още няколко души, за да получат достъп до хорските сънища. Не знам защо. Опитвах се да си го обясня. Може да е само тактика на сплашване. Може да е начин демоните да следят останалите в града хора. Опитах се да сложа край на това, но всеки път, щом затворя очи, се озовавам в нечия глава.

Уорън я погледна и видя колко е уморена.

— Къде си? — попита той.

— В магазина на „Епъл“. Или поне мисля, че съм там. На онова място ме плениха.

Зад нея Мартин затрепери отново. Тя сигурно бе видяла страдалческото изражение в очите на Уорън, защото се озърна през рамо и видя как главата на съществото започна да се възстановява. Изглеждаше, че ще стане по-демонична отпреди.

Лея се обърна пак към него.

— Трябва да се махнеш. Някои хора не преживяват тези кошмари. Ти може да си от тях.

— Ако е вярно — каза Уорън, докато страхът се пробуждаше в него, — значи тази нощ си ми спасила живота.

Лея се усмихна уморено.

— Може би. А може би просто съм те спасила от един лош сън.

Зад нея Мартин се изправи на крака, като залиташе и потръпваше конвулсивно. Сега движенията му бяха по-бавни.

— Ще те спипам — изръмжа той с нечовешки глас. — Ще ви спипам и двамата.

— Върви — каза Лея. — Трябва да се махаш оттук.

— Как?

— Просто се събуди. Това е всичко, което трябва да направиш. Просто се събуди.

* * *

Уорън се събуди в мрак, но не беше сам. Лилит, вече млада и очарователна, седеше в края на леглото му. От коридора се носеха гласове, по които разбра, че кабалистите все още разчленяват тялото на демона.

— Дойдох веднага, щом видях, че си попаднал в сънния капан — каза Лилит.

Уорън я изгледа, но не каза нищо.

— Онази жена — продължи Лилит — вероятно ти спаси живота със своята намеса. — Тя се усмихна. — Разбира се, тя самата е и причината слугите на Мерихим да могат да достигнат до ума ти.

— Какво беше това? — попита Уорън. Гласът му прозвуча сухо и немощно.

— Оръжие. Споменах за него по-рано, но не знаех, че Мерихим го е усъвършенствал толкова. Станало е доста опасно в последно време. Някои от хората умират, докато са пленени в сънищата си. Други пък се събуждат и нараняват други хора.

Уорън се изправи в леглото и стисна туптящата си глава. Болката между слепоочията му бе по-силна, отколкото я бе чувствал от години.

— Опитвах се да намеря машината — каза Лилит, — но Мерихим я е скрил.

— Тя ми каза, че е в магазина на „Епъл“.

Лилит изучи внимателно лицето му.

— Знаеш ли къде е това?

— Да.

— Тогава трябва да идеш там.

Уорън не можеше да повярва.

— Не. Това е последното място, където бих искал да отида. — Обаче си помисли за жената и му стана кофти, че е затворена там. Утеши се с мисълта, че тя сигурно вече е мъртва и само паметта й е в машината. Но щеше да разбере, ако жената го бе лъгала. Беше уверен в това. Нямаше никакъв признак, че лъже.

— Мерихим ще е там — каза Лилит с тих глас. — Ние и двамата имаме да му връщаме за онова, което ни е сторил.

Уорън знаеше какво му бе причинил Мерихим, но нямаше представа какво е сторил на Лилит. Трябваше да е нещо сериозно, щом тя продължаваше да му има зъб след хиляди години.

— Време е — каза Лилит. — Трябва всички да си уредим сметките. Сега ти имаш армия. Излекувай ги. Направи ги могъщи. И ще победим Мерихим веднъж завинаги.

Уорън не беше убеден.

— Ако не го направиш — рече Лилит, — творението на Мерихим пак ще дойде за теб в съня ти. Втория път може да не се отървеш толкова леко.

Това не остави избор на Уорън. Той не искаше да преживее още една нощ с Мартин де Иънг и убийството на майка си. Кошмарите, в които убиваше пастрока си чрез внушение, си бяха достатъчно лоши. Но да изживява кошмари, в които Мартин не желаеше да умре, беше прекалено.

Уорън неохотно стана от леглото и отиде до вратата. Когато се обърна да заговори на Лилит, откри, че е изчезнала. За миг се зачуди дали не е сънувал и нея.

— Не — прошепна тя в ума му. — Върви. Имаш много неща за вършене.

Уорън тръгна.