Мел Одом
Споразумението (48)

Четиридесет и шест

Лея пропадаше сред кошмари. Не знаеше колко е посетила — или създала, — защото всички сякаш се сливаха един с друг. Превръщаха се в калейдоскоп от лудост, който заплашваше да я погълне.

Всеки път, когато се опитваше да си събере ума, да се съсредоточи върху онова, което знаеше, че е истина, пейзажът на кошмарите се изместваше и тя се озоваваше на друго място. Най-силно се опитваше да се вкопчи в спомена за Саймън Крос. Беше докоснала мислите му. В това бе сигурна.

Но не знаеше дали той ще повярва, че тя наистина е била там и ще си спомни какво му е казала.

Влудяващите скокове продължиха. Тичаше редом с един войник, който се опитваше да влезе във взривена сграда заради един от другарите си. Усещаше паниката му, докато той се промъкваше сред падналите греди и се опитваше да избегне най-жежките пламъци. Костюмът му го предпазваше донякъде, но горещината заплашваше да замае сетивата му.

— Трябва да излезеш оттук — каза Лея на мъжа.

— Не мога. — Войникът хвана една провиснала греда и я избута. Част от стената падна. — Джордж е някъде тук. — Той извиси глас. — Джордж!

— Вече е прекалено късно.

— Не е. Няма да го позволя. Джордж е моят другар. Казах му, че ще му пазя гърба.

В ъгъла се спотайваше един демон Ловец. Създанието присви крака, готвейки се за скок.

— Внимавай! — Лея издърпа картечния пистолет, висящ на хълбока й, и го вдигна точно когато Ловецът скочи. Блъсна войника със свободната си ръка, но тя премина през тялото му. В следващия миг куршумите от пистолета й прелетяха през Ловеца без никакъв резултат.

Ловецът блъсна войника и го събори. И двамата паднаха върху един горящ килим. Огнеупорният материал на костюма на войника му попречи да се запали, но горещината го погълна.

Лея усещаше как тялото на мъжа гори. Болката дереше с яростни нокти плътта й. Тя изкрещя в агония. Инстинктивно се втурна към войника и се помъчи да го издърпа от огъня. Той се търкаляше и се бореше с Ловеца, но Лея не можеше да го хване. Объркана и безпомощна, гледаше как битката продължава.

После част от тавана рухна върху тях, скривайки ги от поглед.

— Не! — Лея се втурна напред, спъна се в отломките и падна.

* * *

Когато отново се изправи, стоеше затънала до гърдите във вода в някаква пещера. Усещаше хлъзгавостта на студената течност дори през бронята. Въздухът тегнеше от вонята на смърт, гнилоч и нечистотии, така че бе почти невъзможно да се диша.

Инфрачервената система на костюма й не проникваше достатъчно надалеч в сумрака, за да види каквито и да било стени. Тя се вслуша напрегнато. Не искаше да се движи, докато не разбере дали във водата при нея няма още нещо.

Нещо долу се размърда.

Лея отстъпи встрани и извади меча, окачен между лопатките й. Тъй като никога не бе носила меч, разбра, че в това превъплъщение не е самата себе си. С умение, каквото не бе притежавала никога, тя стоеше в готовност и чакаше. Едва сега осъзна, че ПД-то пред очите й има 360-градусов зрителен обхват.

В следващия миг трима тамплиери изплуваха от тъмната вода. Всички се изправиха и извадиха мечове. Не й обръщаха внимание, а се озъртаха наоколо из пещерата. Саймън не беше сред тях.

— Видя ли нещо?

На Лея й трябваше миг, за да разбере, че жената се обръща към нея.

— Не. Още нищо.

— Добре. Може да сме успели да им се измъкнем. — Тамплиерката тръгна напред през водата. — Джоузеф, имаш ли представа къде се намираме? Тази мрежа от пещери я няма на ПД-то ми. Ясно ми е, че още сме някъде под града, но не знам как да излезем.

— Едно е сигурно — заяви трети тамплиер, мъж. — Не можем да се върнем по пътя, от който дойдохме. Ще бъдем залети от демони.

Лея се помъкна след тях. Нямаше какво друго да прави.

— Под Лондон има много мрежи от пещери и изоставени тунели — каза Джоузеф. — Повечето тунели са били създадени за минно дело и транспорт.

— Идеята, да дойдем тук, беше твоя, драги — обвини го другият мъж.

— Стига, Найджъл — рече жената. — Имаме си достатъчно грижи и без да се обвиняваме взаимно за кашата, в която се забъркахме.

— Чуй се само, Май. Кое ти дава правото да…

Тя се завъртя срещу другите двама тамплиери и вдигна меча си, като насочи върха му към основата на шлема на мъжа.

— Лорд Крос ми даде правото да ти казвам какво да мислиш, копеле. И ако не спазваш плана, ще те изгоня и ще те оставя сам да търсиш изход оттук. Схващаш ли?

Наличникът на Найджъл си остана празен и безизразен. Но посредством загадъчната сила, която я обвързваше със случващото се — сън или реалност, — Лея усети неговия страх и гняв. За миг бяха поравно, но после страхът надделя.

— Добре, Май — каза Найджъл. — Ще бъде както казваш.

— Хубаво. — Май свали меча си. Извърна се и продължи да гази през мръсната вода.

Лея избърза и я настигна.

— Ти познаваш Саймън?

Май не забави крачка.

— Разбира се, че го познавам. Сега не е време за тъпи въпроси.

— Трябва да му предам едно съобщение.

— Кажи му го, когато се върнем.

— Не знам дали ще се върна.

— Нали няма да се предадеш толкова бързо? Защото, ако смяташ да…

Демонът-гущер нападна без предупреждение. Издигна се от тъмните дълбини и се хвърли към Май. Ускорените рефлекси на тамплиерката почти я спасиха. Тя се метна настрани. Гущероподобната твар разтвори уста и от нея се стрелна покрит с шипове език, който прекоси триметровото разстояние за частица от секундата. Колкото и да бе невероятно, езикът проби бронята от първия опит.

Май се затресе и затърчи. Паническите й, изпълнени с болка, крясъци отекнаха в аудиоприемника на Лея. Тя се втурна напред и вдигна меча. Замахна отново и отново, сечейки дебелата кожа на гущера. От раните бликна сукървица, но демонът продължи да тегли борещата се жертва към удължената си муцуна.

— Помогнете ми! — извика Лея. — Тя още има шанс!

Тамплиерите излязоха от обхваналата ги парализа и се хвърлиха напред.

Лея се опита да прецени къде е мозъкът на съществото. Надяваше се, че ако успее да прониже мозъка или да разсече гръбнака му, може да спаси тамплиерката.

— Предупреждение!

Гласът се разнесе вътре в костюма на Лея. Не го очакваше. Още се мъчеше да проумее 360-градусовия изглед, който й предлагаше дисплеят. Всичко й се струваше неправилно.

— Предупреждение! Втори демон в обхвата!

Тогава Лея забеляза демона. Още един гущер се бе надигнал от водата и се хвърли към нея. Мършавите му крака бяха невероятно силни. Тя се обърна да посрещне новата заплаха, но знаеше, че е прекалено късно.

Демонът раззина широко челюстите си. Езикът я удари малко вляво от средата на гръдния кош. Ако не бе улучил сърцето й, бе минал на косъм от него. Лея се изненада, че не усеща болка. Шокът вече се разнасяше по организма й и започна да губи съзнание.

Политна назад, но успя да сграбчи езика с една ръка. Шиповете се забиха в плътта й. Гущерът дръпна глава назад и Лея полетя в устата му. Челюстите се сключиха със смазваща сила и тя…

* * *

… изведнъж се озова някъде другаде. Преглътна писъка си.

— Тихо — изсъска някой. Лея усети как стиснаха здраво ръката й. — Не прекъсвай Гласа.

Лея седеше с кръстосани крака в кръг от хора в тъмна стая. Те бяха заобиколили странно изсечена кутия, която левитираше по средата на кръга. Черни завеси закриваха прозорците, но по движенията на тежката материя разбра, че стъклата са счупени.

Когато Лея погледна към другарите си, осъзна, че са кабалисти. Личеше по робите им и странните доспехи от демонска кожа и по татуировките и демонските органи, пришити към телата им. Повечето рани изглеждаха инфектирани.

Според информацията, разпространена от Ръководството, кабалистите вярваха, че като си присаждат части от телата на демоните, увеличават естествените си сили и придобиват нови. Докладите сочеха, че тези присадки имаха поне частичен успех. Но те често не прихващаха. В повечето случаи започваше възпаление, което заплашваше тялото на приемника, ако присадката не бъде отстранена.

Някои, твърде опърничави или вярващи, че инфекцията ще спре, умираха от ужасна смърт, докато се мъчеха да се приспособят. Няколко от кабалистите около Лея изглеждаха болни и немощни. Хлътналите им очи горяха, докато се взираха в реещата се кутия.

— Това е Кутията на Ордонар — каза един мъж до реещия се предмет. — Омир и Аристотел са писали за нея, но тези писания са били скрити. Те вярвали, че в Кутията е затворена душа на демон. Кутията не е била създадена от гърците. Смятало се, че Ордонар е бил монах в Древен Тибет, свят човек, който признавал, че демоните са крачили по този свят.

Кутията се завъртя по-бързо. Отначало на Лея й се стори, че е месингова, после видя червеникавия проблясък и реши, че е по-вероятно да е медна. По страните й изпъкваха странни знаци.

— Макар че древните са се опитвали да проумеят Кутията — продължи говорещият, — нито една от тайните й не е била открита. По-късно, когато римляните приели голяма част от гръцката култура, те открили и Кутията. Тя била донесена в Англия. Един учен тук смятал, че е открил гробница с подобни знаци. Преди Кутията да пристигне, ученият бил намерен убит. Някой казал, че това е проклятието на гробницата, която така и не била открита.

В стаята се трупаше мощ. Част от Лея знаеше какво е това. Силата се усещаше като електрически заряд. Кожата й стана стегната и суха. Косата й настръхна. Електрически искри запрескачаха между някои от кабалистите в кръга. На Лея й се искаше да стане и да побегне.

— Спокойно — прошепна мъжът до нея. — Гласа знае какво прави. Всичко ще бъде наред.

— Докато се намирала в Англия — продължи Гласа, — Кутията пак била загубена. Носели се истории за убийци, езичници и завистливи офицери. Никой не знае каква е истината. В началото на деветнайсети век изследователи намерили Кутията. Досега стоеше в музей. Никой не знаеше какво представлява. Аз знам.

Гласа се изправи. Беше висок, слаб мъж с вълче лице. Приличаше на ска фен, с високи ботуши, бръсната глава и пиърсинги по лицето.

— Тази нощ, братя и сестри, ще отворим Кутията и ще освободим демонската душа вътре. Тя ще се опита да избяга от нашия кръг, но ние няма да й позволим. Ще я задържим и ще я накараме да изпълнява повелите ни. Щом сторим това, нашето разбиране за демоните и силите, които можем да използваме, ще нарасне. Всички ще спечелим.

„Не! — Лея се опита да проговори, но не можа. — Демоните нямат души!“

Тя знаеше това от едно изследване, което бе откраднала от тамплиерите при първото си влизане в Подземието със Саймън. Не знаеше какво съдържа Кутията, но не виждаше какво друго може да е, освен зло.

И то могъщо. Това я плашеше повече от всичко.

— Сега — каза Гласа — е време да отворим Кутията. Подгответе щитовете си. Не й позволявайте да избяга.

Пурпурно трептене изпълни затъмнената стая, сияейки като мехурче от лава.

Лея се опита да освободи ръцете си. Кабалистите от двете й страни обаче я държаха.

— Не — изсъска мъжът. — Остани силна. Вярвай. Можем да подчиним демоните на волята си. Това е нашето предопределение. Към това са насочени всичките ни усилия.

Лея не можеше да помръдне. Тялото й не беше под неин контрол.

Гласа заговори странни думи, които не разбираше. Кутията се завъртя по-бързо. Сини светлини заискриха по медните й повърхности. Гласа продължи да говори. Думите му станаха по-силни и по-бързи. Вятър зафуча из стаята. Синя мълния изскочи от Кутията.

Едно от разклоненията й порази мъжа до Лея. Тя с ужас видя как той се замята и затресе в конвулсии. Електричеството потече през нея и стегна челюстите и ставите й. Лея едва успя да запази съзнание.

Кутията рязко спря да се върти. От нея продължиха да се протягат пращящи мълнии, образувайки директна връзка с кабалистите.

— Овладейте го! — извика Гласа. — Използвайте силите си!

Лея се държеше за двамата мъже до себе си. Нямаше избор. Електричеството, течащо през нея, не би й позволило да пусне нито един от тях. На устните на мъжа отдясно изби пяна.

А после Кутията експлодира. Яркосин блясък изпълни стаята и заслепи Лея. Когато зрението й се върна частично, по средата на кръга стоеше един демон.

Той имаше две лица, разположени едно до друго. И двете бяха ужасяващи. Люспи блестяха по дебелия му врат, който се свързваше с масивен гръден кош. От тялото на демона стърчаха четири ръце, по две от всяка страна. Всяка ръка държеше оръжие. Краката бяха дълги в сравнение с останалата част на тялото и дебели като дървесни стволове. Гора от рога увенчаваше главата му.

— Да овладеят мен? — изръмжа демонът. — Глупаци! — Той вдигна едната си ръка и се изсмя.

Още мълнии изскочиха от боздугана в ръката му. Лея усети как нарасналият ток разкъсва тялото й. Главата на мъжа до нея изведнъж избухна, пръскайки кръв, мозък и кости — всичките изпечени. По целия кръг още кабалисти бяха обезглавени електрически.

После силна, мъчителна болка се вряза дълбоко в главата на Лея. Настъпи внезапно освобождаване и всичко свърши.

* * *

Изтощена и изпитваща божа, Лея се съвзе отново в кубичната стая. На пода имаше петна от повръщано. Тя опипа главата си с ръка, за да провери дали още е цяла. Последната случка — сън или спомен — беше твърде ярка.

После осъзна, че някой я гледа.

Когато се обърна, видя, че демонът на куба се е върнал. Тя опря гръб в стената и придърпа колене до брадичката си.

— Справяш се много добре. — Демонът важничеше злорадо. — По-добре, отколкото очаквах. През времето, докато беше тук, ти достигна до много от твоите събратя човеци.

Лея не продума. Нямаше да позволи на тази твар да узнае колко зле й се отразяваше всичко, на което бе подложена.

— Други хора умряха — каза демонът. — Даже някои от онези, които бяха заловени след теб. Притежаваш забележителна издръжливост. Но в края на краищата това само ще те накара да живееш по-дълго. Не можеш да избягаш. Ще умреш тук. А дотогава ще продължиш да ни помагаш.

Поддавайки се на гнева си, Лея се метна през стаята. Дори да загинеше при атаката, поне нямаше да могат пак да я използват срещу Саймън. Заслужаваше си да умре за това.

Демонът я хвана без усилие. Едната му ръка я сграбчи за китката, а другата се сви около главата й. Той я вдигна и я запокити срещу стоманената стена с такава сила, че й изкара дъха.

Като хриптеше и отчаяно се мъчеше да си поеме въздух, Лея вдигна ръце над главата си, за да може гръдният й кош да се разшири.

— Глупаво — каза демонът. — Не можеш да се принесеш в жертва толкова лесно. Когато му дойде времето, ще умреш. Но не и преди това. Вече нямаш избор по въпроса.

Лея се застави да запази спокойствие, докато се опитваше да регулира дишането си. Гледаше втренчено демона, но не разбра кога онзи излезе от килията. В един миг беше там, а в следващия го нямаше.

Като знаеше, че вратата трябва да е в онзи край на килията, Лея запълзя натам и огледа стените, пода и тавана. Не откри нищо. Сякаш демонът бе нагодил атомите си към тези на стената и се бе плъзнал през нея.

Когато Лея се обърна отново, в другия край на стаята стоеше кутия с храна. Нищо не бе минало покрай нея, което означаваше, че демоните можеха да влизат и излизат от килията й, когато си поискат. Тя си оставаше затворничка.