Мел Одом
Споразумението (47)

Четиридесет и пет

Уорън стоеше на върха на една сграда с разперени ръце и оставяше топлия вятър от Изгарянето да го залива. Вдишваше гадното зловоние и усещаше как главата му се замайва. Тази нощ бе по-различна от всяка друга, която бе прекарал в града. Част от него знаеше, че е, защото сега той бе ловецът, а не жертвата.

Зърна един бухал да се носи безшумно през небето. Тъй като Лондон бе потънал в мрак и нивото на механичния шум бе спаднало, някои от мършоядите се бяха преместили в града да търсят храна. Други хищници пък се събираха, за да се хранят с тях.

Уорън с лекота прехвърли ума си от своето тяло в това на бухала. През последните няколко нощи по подобен начин бе ловувал из целия град. Удаваше му се все по-лесно. Силите му продължаваха да растат, но той не знаеше каква част от това се дължи на постоянните упражнения и каква — на отчаяното желание, което трептеше в него.

Дори бе успял да завладее телата на някои от по-дребните демонични твари, само че след това винаги оставаше с главоболие и гаден вкус в устата си в продължение на часове. Техните умове и мисли, дори на по-простите убийци, бяха твърде странни, твърде мрачни и зли.

Като бухал, той запляска с крила и набра височина. Издигаше се в облачната нощ и за момент закръжи над сградата, където стоеше тялото му. За миг се уплаши колко уязвим е така на открито, но вярваше, че Дайю и следовниците й ще го защитят. Това беше още една промяна. След като бяха видели ползата, която им носеше, бе започнал да се радва на тяхната закрила.

Всички кабалисти в септата искаха да имат могъществото на Уорън. Повечето от тях притежаваха дребни части от демони, късчета плът, рога и кости, които успешно бяха присадили върху телата си с негова помощ. Силите им бяха нараснали, което бе довело и до увеличаване на членовете на септата. Групата на Дайю вече се състоеше от сто човека. Двайсет от тях бяха дошли тази нощ с Уорън. Той трябваше да ограничи броя им дотолкова и това едва не предизвика няколко сбивания. Те вярваха в него и чувството бе приятно.

— Уорън, какво правиш?

Гласът на Лилит проехтя в главата му. През последните няколко дни контактите му с нея бяха откъслечни. Не знаеше какво прави тя и вече не се опитваше да разбере. Лилит си имаше собствени планове и беше унищожила скривалището му.

— Ловувам. — Уорън по инстинкт се настрои леко отбранително и това го накара да се ядоса на себе си.

— Имаш група от свои следовници.

— Да.

— Най-после у теб се проявява някаква амбиция.

Уорън преглътна един язвителен отговор.

— И по-рано имах амбиция. Да остана жив.

— Ти още искаш да останеш жив.

— Вече не мога да го правя по моя начин.

— С криене ли?

— Да.

— Твоят начин беше грешен. Има си причина да ти е дадена тази сила. Ти ще бъдеш част от великите битки, простиращи се пред теб от този миг насетне.

Уорън се зачуди дали силата, за която говори тя, е сребърната ръка, която му бе дала, или пък е онази сила, която бе проявил още преди отварянето на Адската порта. Той се изви в небето и се понесе през ниската мъгла, забулваща сградите. Кабалистите на Дайю бяха заели покривите, аварийните стълби и уличките. Всички чакаха неговите заповеди.

— Скоро ще имам нужда от теб.

За един смразяващ миг Уорън си помисли дали да не й каже, че вече няма да й робува, че има намерение да върви по свой собствен път. После се уплаши, че го е помислил твърде гръмко.

— Добре.

— Пази се, докато не те извикам. Ние и двамата имаме сметки за уреждане с Мерихим. Разбрах, че е накарал демоните да построят една машина, която означава много за него. Скоро ще трябва да му се опълчим.

Тази възможност смрази Уорън.

— Искаш да си отмъстиш, нали?

— Да.

— Добре. Ще се видим тогава.

Уорън почувства отсъствието й, когато се отдръпна от него. Накара бухала да размаха по-силно криле, докато не профуча между високите сгради на Ийст Енд. Пътем зърна гаргойли върху някои от зданията и някои от гаргойлите също го видяха.

„Наблюдатели“ — осъзна той.

Един от крилатите демони, който клечеше на ръба на един покрив, скочи от сградата, запляска с криле и го подгони. Управлявайки бухала с необикновено умение и грациозност, Уорън го накара да се плъзне покрай стените на сградите, в опит да се измъкне на демона. Връхчетата на крилете му обърсаха стените.

Гаргойлът не успя да вземе завоя. Преди създанието да е сменило посоката си, Уорън влетя през един отворен прозорец, премина през стая, пълна с преградени кабинки, и изхвръкна през счупен прозорец на съседната стена. Отвън се спусна и се понесе ниско над улицата.

От опит бе научил, че ниският полет го прави уязвим. Хищни птици дебнеха от небето и използваха острия си взор, за да откриват плячката си. Летейки толкова ниско над земята, той беше плячка.

Без нито звук бухалът се носеше по тихите улици. Група кървави зомбита пируваха с няколко събирачи на храна, които бяха заловили в една уличка. Писъците на злочестите жертви, докато ги поваляха, бяха смразяващи.

На Уорън му стана жал за тях. Никой не биваше да умира по този начин. Но преди всичко се радваше, че не е на тяхно място. Беше егоистично от негова страна, но не се срамуваше от чувствата си.

* * *

Три пресечки по-нататък Уорън намери своята жертва. Демонът беше един от Великите. Уорън усети силата в тромавото чудовище и разбра, че той е Именуван. Но изглеждаше наскоро издигнат както Шулгот, когато Уорън го бе видял на лондонските улици преди четири години.

Демонът бе висок поне три метра. Широкоплещест, с удължено тяло и къси крака, приличаше на маймуна. Змиевидни пипала стърчаха от главата му и надвисваха над ниското чело. Червено-виолетови люспи покриваха масивното му туловище. Муцуната му бе като на хищник, удължена и хищно извита.

— А, станал си амбициозен.

Уорън кацна на един празен прозорец три етажа над демона. Пърхането на крилете му привлече за миг вниманието на съществото, но после то извърна поглед и закрачи безгрижно по виещата се улица.

— Познаваш ли го? — Уорън гледаше демона.

— Да.

— Изглежда ми наскоро издигнат.

— Така е.

— Как тогава го познаваш?

— Ти не си единственият, който има амбиции. Откакто съм в града, узнах много неща.

Уорън бе чувал разни истории през последните седмици, но в никоя от тях не се споменаваше за Лилит.

— Още не съм готова да направя своя ход. Има мнозина, които няма да се зарадват, че оцелях.

На Уорън не му се нравеше фактът, че толкова много от мислите му са открити за нея.

— Кой е демонът?

— Карелот. Издигнал се е след преминаването през Адската порта.

— Как?

— Тамплиерите продължават да се бият яростно, както и военните подразделения, криещи се в Лондон. Те убиха някои от демоните. Други, както винаги, умряха от ръцете на своите. Винаги има загуби. Демоните лесно трупат злоба един срещу друг и трудно се отказват от нея.

— Колко е опасен Карелот?

Смехът на Лилит бе подигравателен.

— Уплаши ли се?

Уорън не се обиди.

— Искам да победя. А за да го направя, не мога да рискувам ненужно живота на последователите си. Трябва да им давам победи, не поражения.

— Бързо се учиш.

Уорън видя как демонът се приближи към група Мрачни изчадия и небрежно ги разблъска от жената, която бяха заобиколили. Бръкна в колата, където се криеше тя. Измъкна я навън, пищяща за помощ, разкъса я на парчета и ги пусна в устата си.

— Ще дадеш ли победа на твоите воини?

— Да — каза Уорън.

— Добре. Трябва да запазиш тази увереност. Скоро ще се изправим срещу Мерихим.

Уорън освободи ума на бухала и се върна в тялото си.

* * *

Отново в своето тяло, Уорън усети кратко замайване. Олюля се, после замайването отмина. Отвори очи и погледна към покрива.

Наоми го гледаше загрижено. Махна й с ръка да се отдръпне и се обърна към Дайю.

— Намери ли демон? — попита Дайю.

— Да. Този няма да е лесен, но можем да го победим.

— Колко е могъщ?

— Един от Именуваните е.

Ако това бе обезпокоило Дайю, тя не го показа по никакъв начин. Лицето й остана спокойно. След миг кимна.

— Печалбата си заслужава.

— И аз така мисля.

Дайю вдигна уоки-токито към устата си и даде заповедите.

* * *

— Сигурен ли си, че можем да победим тази твар? — попита Наоми.

Уорън стоеше до нея на входа на една уличка. Усещаше как силата клокочи току под кожата му и заплашва сама да избухне, ако той не я освободи.

— Трябва — каза Уорън. — Ако го победим и вземем части от тялото му, ще станем по-силни. — Той замълча, наблюдавайки Карелот, който се намираше по-нататък в пресечката. — За да оцелеем, трябва да сме по-силни.

— Искаш да кажеш, че ние трябва да сме по-силни. — Наоми се усмихна тъжно.

Уорън кимна.

— Искам да кажа, че всички вие трябва да сте по-силни. Колкото повече научаваме, толкова повече ще ни търсят демоните.

— Готови ли сте? — попита Дайю по уоки-токи наушника, който Уорън носеше.

— Да.

Дайю се поколеба.

— Не искам да губя никого от хората си.

— Не мога да гарантирам. Но мога да ти гарантирам, че каквото вземем от Карелот, ще увеличи силите на всеки, към когото го присадим.

За миг уоки-токито остана тихо.

— Добре — каза Дайю, — само да не зарежеш всичко и да избягаш.

— Няма.

— Ако го направиш, ще те намеря и ще те убия.

— Това не е най-окуражителното нещо, което бих искал да чуя — рече Уорън.

— Може и да не е, но говоря съвсем сериозно.

Уорън не се и съмняваше. Остана в сенките и изчака, докато Карелот стигне до уличката, където стоеше той. Смяташе да остави демона да мине покрай него, а после да го нападне без предупреждение.

Вместо това Карелот се поколеба. Спря и подуши въздуха, грухтейки като прасе. Безпогрешно се обърна право към сенките, обгърнали уличката.

— Човек — ухили се Карелот. Слюнка капеше от челюстите му. Устните му се дръпнаха назад, за да разкрият остри зъби, още покрити с кръвта на предишната му жертва. — Аз те познавам, Уорън Шимър.

Паника връхлетя Уорън, докато стоеше прикован от демонския взор.

— Мерихим ти праща много поздрави. — Карелот отвори уста и издиша голямо кълбо от пламък.