Мел Одом
Споразумението (46)

Четиридесет и четири

Коя е жената? — попита Мириам.

Стиснал меча в ръка, Саймън се озърна през рамо. Лея излизаше от езерото в черната си броня. Не носеше маската. Мократа й коса се спускаше тежко. Нямаше оръжие.

— Моя приятелка — каза Саймън.

Мириам се усмихна. Това беше ужасна карикатура на изражението, което Саймън бе виждал на лицето й в миналото.

— Значи твоята приятелка е изминала този път само за да те види как умираш.

— Не. Не съм дошъл тук да умирам, Мириам.

— Саймън — повика го Лея.

Саймън се измести, така че да може да вижда и двете жени.

— Това не е истинско — каза му Лея. — Нищо истинско няма. Ти сънуваш. Или пък аз сънувам.

— Това не е сън — възрази Саймън несигурно.

— Как се озова тук?

— Не знам. Няма значение.

— Има. Последното, което помниш, е, че си легнал да спиш, нали? В укреплението?

Саймън поклати глава.

— В това няма никакъв смисъл. Аз съм тук. Усещам, че съм тук. Усещам меча си като истински. И онзи демон в езерото го усещах като истински.

— Знам. — Гласът на Лея бе търпелив. — Аз съм подложена на това от дни.

— На какво си подложена?

— Демоните ме плениха. Държат ме в магазина на „Епъл“. Вкараха ме в някаква машина, която…

— Млъкни! — озъби се Мириам. Замахна напред с едната си ръка и във въздуха проблесна кама, която полетя към Лея.

Саймън посегна към смъртоносното острие, но дори неговите ускорени рефлекси бяха твърде бавни. Камата се заби до дръжката в гърдите на Лея.

Без да проявява никакъв признак на болка или тревога, Лея погледна любопитно надолу към ножа, стърчащ от гръдната й кост.

— Това не е истинско. — Тя хвана ножа и го изтръгна от тялото си.

Нямаше нито кръв, нито рана. Лея вдигна очи към Саймън.

— Ти сънуваш. Разбираш ли? Но тук е опасно. Докато сънуваш, демоните получават достъп до ума ти. Трябва да се събудиш. — Тя хвърли ножа към него.

Този път Саймън улови въртящия се във въздуха нож без никакво усилие. Той иззвънтя в бронираната му длан.

Мириам измъкна меч иззад гърба си и разсече въздуха. В отговор острието лумна в пламъци.

— Ще те убия, Саймън.

Мириам тръгна напред и горещината от меча й опари голата плът на Саймън.

— Можеш да слушаш своята малка харпия колкото си искаш. Тя само ще ти донесе смърт.

— Саймън, не… — Каквото и друго да искаше да каже Лея, то бе изгубено, когато тя внезапно се стопи и изчезна.

Саймън тръгна бавно, като движеше краката си, така че да пази равновесие. Държеше меча право пред себе си.

— Къде е тя?

— Коя? — Усмивката на Мириам беше като сладка отрова.

— Какво стана с нея?

— Тя никога не е била тук. Била е само плод на жалкото ти въображение. — Мириам замахна с меча си, приближавайки се към Саймън, но още без да го принуди да се защитава. — Влюбен ли си, Саймън?

Саймън пристъпваше внимателно. Мириам можеше да си служи добре с меча. Но това не беше Мириам.

— Ти не си истинска, нали? — попита Саймън.

Демонстрирайки зашеметяващи умения, Мириам нанесе вихрена серия от мушкания и посичания, като успя да пореже лявото бедро на Саймън. Топла кръв закапа от раната.

— Сега колко истинска мислиш, че съм, Саймън?

Без да отговори, Саймън нападна. Възползва се от своята височина и по-големия си обсег и сила, за да засипе Мириам с удари. Металът зазвънтя и дрънченето отекна над езерото.

Тогава по средата на езерото се появиха вълнички. След секунди над водата се показа сноп пипала, който се устреми към брега.

— Нали не мислеше, че онзи демон е бил единственият тук? — Мириам замахна към незащитените очи на Саймън и го принуди да се обърне с гръб към езерото.

Саймън не можеше да види колко далеч е демонът, затова се опита да притисне Мириам и да я накара да се извърти отново. Но тя го задържа на място. Когато той отстъпи, с надеждата да си спечели кратък отдих, тя го последва толкова бързо, че нямаше никаква възможност да се обърне. Пот течеше по него. Мускулите го боляха.

— Уморяваш се — усмихна се Мириам. — Но аз няма да се уморя. Ще те убия или аз, или демоните.

Едно пипало шляпна на брега и се заизвива, търсейки жертва. Извън водата то не се движеше толкова леко и елегантно.

— Съжалявам. — Саймън парира удара й, а после и следващия.

— За какво? Няма да ти позволя да ме изцапаш с кръв.

— За това, което ще направя сега. — Саймън вече бе уловил ритъма й. Също като истинската Мириам, тази имаше в техниката си недостатък, който се проявяваше от време на време. Когато усетеше, че има надмощие, движенията й навлизаха в установена схема и тя я повтаряше все по-бързо и по-бързо.

— Ти няма да…

Саймън парира меча й, но този път също така скочи напред. Това беше смел и опасен ход, защото нямаше пълен контрол над оръжието й. Пламъците на меча жегнаха ребрата му. Тя задържа оръжието си притиснато към него.

— Предупреждение — каза ИИ-то на костюма. — Изключването на защитите и бронята е неизбежно.

Саймън пренебрегна думите на ИИ-то, както и болката, изгаряща тялото му. Задържа меча на жената приклещен, после падна на едно коляно и я захвана под другото рамо със свободната си ръка. Вкопчен в нея и усещайки, че пипалото, което пълзеше по пясъка към него, е само на сантиметри от крака му, се извъртя и хвърли Мириам с хватка от джудото.

Мириам изруга и полетя във въздуха към издутата глава на демона в езерото. Пипалата я уловиха и я притеглиха към устата. Тя изчезна на една глътка.

Преди Саймън да успее да помръдне, други пипала се увиха около тялото му и го вдигнаха от земята. Той се опита да използва меча, но пипалата бързо притиснаха ръката му към тялото. Той се затърчи и заизвива, но без никаква полза.

Саймън.

Гласът на Лея прозвуча в главата му. Саймън си помисли за нея, затворена някъде в търбуха на една адска машина, създадена от демоните. Това бе повече, отколкото можеше да понесе.

Освен ако също не беше част от съня.

— Предупреждение — обади се ИИ-то на костюма. — Биометричните данни наближават опасни стойности.

„Биометричните данни ли?“ В този миг Саймън усети блъскането на сърцето си и учестеното си дишане. Това му приличаше на част от съня и му изглеждаше логично да е така, но не беше.

— Събуди ме. — Саймън започна да се бори срещу пипалата, неспособен да се откъсне напълно от съня.

— Внимание: стимулантите могат да предизвикат сърдечно натоварване.

— Събуди ме. — Пастта зейна под Саймън. — Събуди ме веднага!

Пипалата го пуснаха и Саймън полетя към очакващата го паст. Размахваше безплодно ръце и крака. Когато падна в огромната кухина, зъбите и устните на демона се сключиха зад него.

* * *

Саймън се събуди в мрак. За миг си помисли, че се намира някъде в гърлото на демона. Дъхът му бе заседнал в дробовете и той заудря с ръце и крака около себе си. После осъзна, че е в леглото си. Тялото му бе покрито със студена пот.

— Хей, друже, добре ли си? — Нейтън надзърна през ръба на горното легло. Гласът му бе глух от сънливост и умора.

— Да. — Като знаеше, че повече няма да спи, Саймън седна в леглото. — Не.

Нейтън изруга.

— Още спиш.

— Вече не.

— Звучиш ми объркан.

Саймън изчака за миг, усещайки как сърцето му се забавя. Потта го караше да зъзне.

— Да си сънувал кошмари? — попита той.

— Какво? Приспивна песничка ли ще ми пееш?

— Ако си сънувал, има си причина за това.

— Адски си прав. Нарича се война срещу свирепа демонска орда, която е нахлула в нашия свят. Нещо такова ли, друже? От това веднага ще получиш кошмари.

— Сънувах Лея.

— Знаех си, че си й навит.

Саймън пренебрегна забележката.

— Тя ми говори насън. Каза, че е затворена в демонска машина, която се използва за проникване в нашите сънища.

— Е, сега вече ме събуди.

— Добре. Трябва да се хващаме за работа.

— И какво ще правим?

— Ще разберем колко други хора са сънували кошмари. — Саймън стана и тръгна към душа, преди да се пъхне отново в бронята си.