Мел Одом
Споразумението (45)

Четиридесет и три

Пищене прониза ушите на Саймън, когато спирачките на влака се задействаха. Искрите летяха толкова високо, че се виждаха през прозореца и пращаха светлинни проблясъци във вагона.

— Време е да вървим. — Мириам се изправи, посегна надолу към Саймън със закривените си пръсти и стисна мрежата близо до врата му. Повлече го навън от вагона, като че ли беше чувал с картофи. Това накара мрежата да се стегне още повече и някои от нишките се впиха в бронята му.

— Предупреждение. Целостта на бронята е нарушена — съобщи ИИ-то на костюма.

Вратите на влака се отвориха с остро скърцане и във вагона плисна вълна от ярка светлина. Болка прониза очите на Саймън, преди наличникът да успее да се поляризира и да противодейства на осветлението.

Когато отново можеше да понася светлината, макар и с мъка се втренчи изненадано в заобикалящото го пространство. Вместо в метростанция, Мириам завлече Саймън на открито поле с обгорена трева и болнави дървета. Това място не приличаше на никое, посещавано от него досега.

Мириам без усилие го хвърли напред. Той отскочи и се затъркаля, откъсвайки чимове от местата, където се удряше в обгорената земя. Търкулна се в плитко езерце и затъна в калта на метър под повърхността, по която плуваше мръсотия. Зловещи бодливи растения се издигаха над езерото и се виеха под водата. Те моментално се раздвижиха, дръпнаха се назад и заоглеждаха Саймън.

— Опасност — обади се ИИ-то на костюма. — Вода навлиза през пролуките в бронята.

Саймън усети как водата се влива в костюма му около кръста. Вместо да е хладка или студена, както бе очаквал, тя бе толкова гореща, че заплашваше да го свари. Болка плъзна по корема му.

— Запуши пролуките — заповяда Саймън.

— Опитвам запушване — отвърна ИИ-то.

Водата нахлуваше с бълбукане в бронята. Шумът отекваше в ушите на Саймън. Горещата вода продължи да изпълва костюма, обхвана гърдите му и започна да се процежда в шлема.

— Неуспех — обади се ИИ-то. — Неуспех. Неуспех. Неуспех.

Бодливите растения нападнаха без предупреждение. Острите като игли шипове задращиха по наличника му. Върху повърхността се появиха пукнатини, но тя като цяло се държеше. Капчици гореща вода избиха през тях и закапаха в шлема му.

В Саймън се надигна паника. Мъчеше се да запази самообладание. Като се мяташе, успя да се разлюлее достатъчно, за да се претърколи. От това движение само затъна още по-дълбоко в калта на езерцето. После видя, че тя гъмжи от бодливи създания, снабдени с лакоми усти, които се впиваха в бронята му. Шлемът му започна да се пълни с вода.

„Сънуваш — каза си той. — Това трябва да е сън“. След като не помнеше как се е озовал тук, то метростанцията и този странен свят трябваше да са плод на кошмар.

Но не можеше да се събуди.

Нещо тъмно и гърчещо се изпълзя от мръсните плитчини. Приличаше на змия, но бързо осъзна, че всъщност е пипало на нещо много по-голямо. Пипалото се промуши под него, после го обхвана и го вдигна от дъното на езерцето.

— Знаеш ли кое е това място, Саймън? — попита Мириам по комуникатора на костюма.

— Не. — Саймън трябваше да извърне глава, за да не влезе водата в гърлото или носа му.

— Това е един от демонските светове. Не онези, от които произлизат. Тях още не са ми ги показали. Това е един от световете, които са завладели. Този свят е бил Изгорен и преобразен.

Пипалата повлякоха Саймън по езерното дъно. Той едва сега осъзна, че там лежат отломки от сгради.

— Това ще стане и с вашия свят — подразни го Мириам.

Саймън изплю вода и се опита да намери въздух в пълнещия се шлем.

— Някога той беше и твой свят.

— Вече не е.

— Какво е станало с теб?

— Аз… станах друго същество. Такова, което може да оцелее в този свят.

— Как?

— Задаваш твърде много въпроси.

Вниманието на Саймън моментално се върна към оцеляването му, когато видя към какво е прикрепено пипалото. През пълната с тиня вода се виждаше трудно, но той успя да зърне едрото, подпухнало тяло по средата на езерцето.

Тъмнозеленото създание имаше шест пипала. Едно-единствено злобно око, голямо почти метър, се взираше в Саймън от средата на туловището му.

— Идентифицирай демона — прошепна Саймън. Не можеше да си спомни да е срещал в материалите в тамплиерската библиотека нещо, което да прилича на това създание.

— Командата не може да бъде изпълнена — отвърна ИИ-то на костюма.

— Можеш ли да идентифицираш демона?

— Запитването невалидно.

Саймън се удряше в калното дъно на езерцето. Водата, която наполовина изпълваше шлема му, миришеше гадно, а на вкус беше още по-зле.

— Какъв демон ме държи?

— Параметрите на въпроса са невалидни.

— Защо са невалидни?

— Нищо не те държи.

— Създанието пред мен.

— Там няма нищо.

— Сканирай за демони.

— Сканирам. — Минаха няколко секунди. — Няма демони.

Саймън се съсредоточи върху демона. Не знаеше по какъв начин блокира сензорите на ИИ-то, но се справяше отлично.

Нещо пльосна във водата до него. Той задържа дъха си и обърна лице сред надигащата се вода в шлема му.

Там стоеше трепкаща фигура. Беше толкова прозрачна, че изглеждаше като стъклена. По очертанията веднага позна, че е жена. Косата й плуваше свободно в езерото. Униформа покриваше тялото й. После той позна профила й.

— Лея — изломоти Саймън.

Тя се обърна към него. Изражението й показваше съмнение и страх.

— Саймън?

Той не разбираше как тя говори под вода.

Не можеше да продължи да я гледа заради водата в шлема си. Трябваше да диша. Завъртя глава, пое си дъх и отново погледна към Лея. С изненада видя, че е до него.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Саймън поклати глава — не можеше да отговори заради водата в шлема. Но и без това нямаше да може да диша още дълго в него.

— Това не е истинско — каза Лея. — Нищо тук не е. Саймън си помисли, че щеше да му е интересно да обсъди въпроса, ако не се давеше.

— Доколкото ми е известно — каза Лея, — ти също не си истински.

Пипалото повлече Саймън към демона. В тялото на създанието зейна голяма паст. Показа се розово гърло, оградено от трийсетсантиметрови зъби.

Истински ли си? — попита Лея.

Саймън обърна глава и се опита да отговори, но беше твърде късно. Водата бе изпълнила шлема му дотолкова, че вече не можеше нито да диша, нито да приказва. Втренчи се в нея през напукания наличник.

Лея протегна ръка, в която стискаше дълъг нож. Започна да реже пипалото. Черна кръв потече във водата, образувайки разширяващ се облак. Пипалото се затърчи, после пусна Саймън.

Той знаеше, че е прекалено късно. Давеше се във водата, изпълваща шлема му. Замята се в мрежата. Лея прокара ножа си по бронята и сряза нишките на мрежата, сякаш бяха конци. Това също не трябваше да е така.

Саймън опря крака в калното дъно на езерото и се оттласна към повърхността. Ръцете му задращиха по закопчалките на костюма, защото не можеше да даде гласова команда на ИИ-то да отвори бронята. Успя да си свали шлема точно преди да стигне до повърхността.

Подаде глава над нея и задиша дълбоко. Държеше шлема си в една ръка. Да се движи с вода в бронята беше почти невъзможно. Ако не беше способността за автоматично изплаване, която му осигуряваше неутрална плаваемост, никога не би успял.

— Жив ли си още? — извика Мириам от едно хълмче над езерото.

Саймън не отговори. Извъртя се във водата и затърси Лея. Въпреки необяснимата й способност да диша и говори под вода, той още не знаеше колко голяма опасност я грози.

— Саймън.

Той се обърна към гласа на Лея и откри, че тя стои във водата малко под повърхността. Не правеше усилия да плува, просто си стоеше там, сякаш бе на твърда земя.

После вдигна към него меча му. Той някак си се бе измъкнал при подводната борба. За миг Саймън бе хипнотизиран от този образ, как тя му подава меча от водата.

— Вземи го — каза Лея.

Саймън сключи ръка около дръжката на меча миг преди едно пипало да се увие около крака му и да го повлече надолу. Успя да си поеме последна глътка въздух и отново потъна.

Под водата изпусна ръчно въздуха от мехурите за плаваемост, които бронята бе напълнила автоматично от въздушния му запас. Около него забълбукаха мехурчета, които се пукаха на повърхността. Хвана меча си с две ръце, обърна го надолу и стисна здраво дръжката. Потъна като камък на дъното, а после направи четири бързи крачки към демона, сгушен в кратера.

Пипалата на чудовището се стрелнаха към Саймън и го хванаха. Не знаеше къде се е дянала Лея, докато тя изведнъж не се озова до него и успя някак си да отбие настрани някои от пипалата.

Сякаш усетил неговите намерения, демонът се надигна от гнездото си и се опита да избяга. Саймън скочи напред и притисна двата си ботуша към туловището му. Изстреля закрепващите шипове и почувства как те се впиват в плътта на създанието. После заби меча си в ужасното око, което се взираше безпомощно нагоре към него.

Кръв и зеленикава течност изпълниха водата. Едното или другото — а може би и двете — опариха голото лице на Саймън. Топлото щипане бързо стана яростно.

Саймън завъртя за последно меча си, после прибра закрепващите шипове и изтръгна острието. Демонът се затресе в гърчове. Пипалата му млатеха водата и вдигаха тиня от езерното дъно.

Задържайки дъха си, Саймън се обърна и побягна към брега на езерото. Въпреки че увеличената сила на бронята го тласкаше напред, придвижването бе трудно. Когато стигна дотам, Мириам го чакаше с изваден меч.