Мел Одом
Споразумението (44)

Четиридесет и две

Саймън помогна да опишат последния товар, докаран от склада. Беше хубаво усещане да има толкова много храна на едно място. Сандъци, кашони и варели със сухи храни се редяха в една от пещерите, които тамплиерите бяха присвоили за свои цели, когато се нанесоха в подземния бункер.

— Трябва да призная, че това малко улеснява нещата — каза Сара Кероски. Тя беше в началото на петдесетте и работеше като хранителен специалист. — Освен че ще имаме по-пълноценно и балансирано хранене, добре е хората да говорят за това колко много имаме, вместо за това как се справяме без продукти.

— Знам. — През последните пет дена след връщането им с първия товар укреплението се бе изпълнило с обнадеждени разговори и хората окуражаваха екипите за събиране на храна.

— Имаме месо и зърнени храни — каза Сара. — Единственото, което бих си пожелала на този етап, са пресни плодове и зеленчуци.

— Може би напролет — каза Саймън. — Знам, че извън Лондон съществуват големи ферми.

— Мислиш ли, че някой се грижи за тях?

— Не знам. Ако не се грижи, то може някои растения да са се развили от само себе си. Просто да са израснали от семена, хвърлени през минали години. Освен това вече имаме семена. Можем да засеем тези полета.

— Говориш за земеделие?

— Не. Това би било твърде опасно.

За миг Сара изглеждаше тъжна.

— Растенията ще се развиват по-добре, ако някой се грижи за тях.

— Няма начин това да стане — отвърна Саймън. — Поне засега. Но е нещо, върху което можем да мислим.

* * *

— Някой ни търси, друже — каза тихо Нейтън.

Зората все още се разпукваше в небето зад тях. Саймън стоеше под един заснежен хълм, надвиснал над долината, където се бяха оттеглили сърните. Гняв и безпомощност кипяха в него, докато оглеждаше мъртвите животни, разхвърляни по склона.

Поне три дузини сърни лежаха проснати на снега. Крайниците им бяха извити и строшени. Някои бяха обезглавени. Други имаха следи от зъби по телата си. Малкото стадо беше избито до последното животно.

Върху блестящата снежна кора, примесени със следите на сърните, се виждаха отпечатъци от демонски нозе и белези от куки. Кръв бе опръскала снега и на места го бе разтопила.

— Те знаят, че ловим сърни — каза Нейтън. — Така че ще се опитат да ни уморят от глад, като избият стадата.

Саймън нямаше какво да каже. Бяха станали по-уязвими и той знаеше, че това ще се случи.

— Какво ще правим? — попита Даниел.

Саймън се изправи.

— Първо — ще съберем оттук каквото месо можем. Повикайте още хора, за да ни помогнат да го приберем. Можем поне да се погрижим месото да не отиде на вятъра.

— Това е за днес, друже — каза меко Нейтън. — Демонът, който прави това, ще се върне довечера и ще намери още някои от стадата.

— Нямаме никакъв избор — каза Саймън. — Демоните вдигат залозите, затова трябва и ние да направим същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато падне нощта, ще излезем на лов за демони — рече Саймън. — За кратко ще бъдем хищниците, а не жертвите.

* * *

Събирането на месото беше тежка и кървава работа. Саймън редуваше групите да разфасоват труповете и да стоят на пост. Отнасянето на месото до укреплението се оказа проблематично. Трябваше да се уверят, че не оставят диря от кръв, която да води към убежището им.

Историята за стореното от демоните се разпространи из укреплението като пожар. Духът на хората падаше все повече. Цялата надежда, която бяха спечелили с докарването на тамплиерските запаси, изчезна за часове.

Към средата на следобеда бяха прибрали всичкото месо, което успяха да спасят. Саймън постави стражи, а после назначи ловната група, която смяташе да поведе тази нощ. Освен това заповяда на участниците в нея да легнат и да отпочинат преди вечерта.

* * *

Саймън седеше пред компютъра и прехвърляше топографски карти на района около укреплението. Летящите дронове бяха проучили внимателно долината, в която се бе състояло клането на сърните. Освен това Саймън бе пратил и разузнавателни екипи.

Засега никой не бе открил демоните, избиващи сърните.

Вратата се отвори и в стаята влезе Нейтън. Приближи се до Саймън и огледа картите.

— Мислех, че ще поспиш малко, друже — рече той.

— Ще поспя.

— Времето минава. Няма да имаш достатъчно за сън, ако не си легнеш още сега.

— Ако ще излизаме на лов, трябва да знам къде да идем.

— Ако не намерим нищо тук — рече Нейтън, — винаги можем да отидем в Лондон. Посланието си е послание.

— Знам. Но се надявам, че този демон тук е само изолиран случай.

— Хич не ми изглежда вероятно.

Саймън въздъхна с отвращение.

— Знам.

— Изгарянето също се разпростира все по-надалеч.

Това личеше ясно от данните на дроновете и от докладите на разузнавачи, приближили се до покрайнините на града.

— В най-добрия случай ще можем да останем тук още няколко месеца — каза Нейтън. — Време е да почнем да мислим за преместване.

— Вече сме мислили.

— Трябва да помислим по-сериозно, друже. Децата и цивилните се преместват трудно. Ако ни завари пролетното топене или пък Изгарянето се ускори и превърне земята наоколо в киша, ще открием, че пътуването е станало още по-трудно.

— Знам.

— Ако пък изчакаме до лятото, рискуваме да останем без водни запаси.

Това Саймън също го знаеше. Изгарянето засягаше силно подземните води.

— Най-големият проблем е да намерим къде да отидем — рече Саймън.

— Имаш ли нещо наум?

— Ексетър. — Саймън чукна един клавиш и топографският образ на района около укреплението се смени с карта на града.

— Защо там?

— Има сравнително централно местоположение. Поне не сме натикани до Ламанша и не можем да бъдем отрязани. Ако ни нападнат там, ще можем да избягаме във всяка посока. Освен това има укрепления, които можем да използваме. Военни обекти, както и Ексетърската катедрала и други сгради, които могат да устоят на атака.

— Особено сега, когато разполагаме с що-годе действащи Възли.

— Под града има и тунели, които можем да използваме — каза Саймън. — За битки или за криене.

— Звучи ми добре, друже, но пътят е адски дълъг. Ако се опиташ да прекараш всички тези хора наведнъж, ще бъдеш страшно изкусителна мишена.

— Това е недостатъкът. — Саймън се поизправи в стола. — С Вертам разработихме част от логистиката. Това, което трябва да направим, е да изведем хората оттук на етапи. Да ги пращаме навън и оставяме с тамплиерски ескорт, който да ги пази в случай на нужда.

— Човешките ни ресурси ще бъдат разпределени доста оскъдно.

— Това е най-големият проблем. Трябват ни повече хора, за да го осъществим. Но това е единственият ни шанс. От Ексетър може да опитаме да се прехвърлим във Франция, ако намерим достатъчно лодки. Или може би дори в Съединените щати, ако успеем да намерим кораб.

— Няма гаранции, че Северният Атлантик е безопасен. Носят се слухове, че демоните са поставили развъдници по бреговата линия и нападат всеки кораб в тези води. Освен това се смята, че в Съединените щати и Франция също са се отворили Адски порти.

— В нашето положение оставането изобщо не е вариант — каза Саймън. — Трябва да продължим да работим по въпроса.

— Знам. — Нейтън го плесна окуражително по рамото. — Ще измислим нещо, друже. Но ти трябва да поспиш.

— Ще поспя.

— Имаш ли някакви вести от Лея?

Темата беше болезнена. Бе изтекла повече от седмица, откакто Саймън я видя за последен път. Оттогава не минаваха и пет минути, без да се сети за нея.

— Не — отвърна Саймън.

— Мислил ли си да провериш какво става с нея?

— Не — излъга Саймън. Беше мислил за това, но знаеше, че не може да го направи. Нямаше представа дори откъде да започне търсенето.

— Е, може би трябва. — Нейтън се поколеба. — Това, което направи тя — дето взе проекта на Възела, — ние с теб също щяхме да го направим.

Саймън си пое дъх.

— Знам.

— В края на краищата, друже, всички ние просто се опитваме да оцелеем.

* * *

Саймън се бе присвил в един ъгъл на метростанцията. Не знаеше къде е и как се е озовал там. Последното, което помнеше, бе, че седеше на бюрото и подпря глава на ръцете си, за да почине за миг. С всичките табели наоколо и натрошения камънак, мястото му се струваше познато, но това важеше за много от подземните части на Лондон.

Мрак изпълваше ниското помещение. Шлемът му сканираше околното пространство с нощното си зрение. Нещо изстърга по стената отдясно.

Саймън се изправи и стисна по-здраво меча. Свали щита от гърба си и го вдигна пред себе си.

— Нейтън — извика той тихо по комуникатора. Нямаше отговор.

— Сканирай за други тамплиери — нареди Саймън на ИИ-то на костюма.

— Сканирам — отвърна ИИ-то.

Стърженето прозвуча отново, този път по-близо. И по-високо.

Саймън вдигна поглед към тавана. Той беше толкова нисък, че можеше да се протегне и да го докосне. Усети, че нещо го гледа.

— Няма тамплиери в околността — докладва ИИ-то на костюма.

Това беше безсмислено. Където и да се намираше, не би дошъл тук сам.

— Сканирай за други признаци на живот.

— Сканирам.

Саймън заотстъпва от стърженето и се опита да усили нощното зрение. Каквото и да бе това същество, то изглежда знаеше точно докъде стига нощното му зрение. Оставаше малко извън обсега му.

— Няма признаци на живот — заяви ИИ-то на костюма.

— Ами немъртви?

— Изберете параметри.

Саймън се замисли бързо.

— Сканирай за гниеща биологична тъкан от около пет килограма и нагоре.

— Сканирам. — Почти веднага след това ИИ-то издаде предупреждение: — Приближава се неидентифициран обект.

Реагирайки на невидимата заплаха, Саймън вдигна щита си. От мрака излетя мрежа, озарена от нощното му зрение. Нишките образуваха квадрати със страна пет сантиметра. Мрежата заемаше квадрат с размери два и половина на два и половина метра, който докосваше тавана и пода.

Саймън знаеше, че не може да избегне мрежата. Тя се движеше прекалено бързо и беше прекалено голяма. Протегна щита си напред с надеждата така да си създаде известно пространство, след като тя се увие около него. Но вместо това мрежата удари щита, уви се като пашкул около Саймън и се стегна с метално съскане.

— Тамплиерско оръжие — съобщи ИИ-то на костюма. — Опитите за измъкване са безполезни.

Макар че вече знаеше това, Саймън опита да се бори. Мрежата се стегна около него и го обездвижи. Той не можеше да повярва, че са го спипали така неподготвен.

По бетонния под отекнаха стъпки. В следващия миг в метростанцията блеснаха светлини и озариха бронирана фигура.

Тя беше — или някога бе била — тамплиерка. Съдейки по чертите й, които се виждаха през наличника, бе някъде на възрастта на Саймън. Тъмната й коса беше издърпана назад и сурови вежди се извиваха над леденосините й очи.

— Здравей, Саймън — каза тя с нисък, съблазнителен глас. — Или трябва да те наричам лорд Крос?

— Мириам? — каза Саймън, като позна жената. Не я беше виждал, откакто напусна тамплиерското Подземие преди четири години.

— Аз бях Мириам. — Жената изтегли меча си и приклекна пред него. Положи острието напряко на бедрата си. — И още съм.

— Защо направи това?

— Защото дойдох на лов за теб.

Саймън едва сега забеляза зеленикавия оттенък на лицето на Мириам. Тя винаги бе била по-скоро хубава, отколкото красива, но този оттенък на кожата я правеше поразителна.

— Защо? — попита Саймън.

— Моят господар те иска.

— Какъв господар?

Изведнъж познатото бучене на влак изпълни тунела. Саймън позна звука, но не можеше да повярва. От нощта, в която бе измъкнал оцелелите от града, не се движеха никакви влакове.

— Много скоро ще разбереш — каза Мириам.

Един влак излетя с рев на станцията и спря с остро пищене. От стоманените колела се разлетяха искри, когато спирачките се впиха в тях и ги задържаха.

Саймън започна да се бори отново, но мрежата се стегна толкова силно, че му стана трудно да диша дори в бронята.

— Предупреждение — обади се ИИ-то на костюма. — Външното налягане е опасно. Целостта на костюма може да не издържи.

Вратата на влака се отвори автоматично. Пара блъвна от вътрешността на вагоните. Мириам хвана мрежата с една ръка и вдигна Саймън от земята. Тръгна към вагона.

— Къде ме носиш? — попита Саймън.

— Почакай и ще видиш — каза Мириам. — Изненада е. — Тя пристъпи през вратата и го пусна по средата на вагона. Настани се на една седалка и отвори електронен четец, сякаш бе обикновена пътничка.

Саймън се замята отново, но само получи още едно предупреждение. Умът му работеше бясно, докато се опитваше да схване как се е озовал в метростанцията и как влакът работеше, след като цялото електричество бе изключено.

Това е някаква лудост.

— Значи си луд — каза Мириам, сякаш бе чула неизреченото му заключение. Погледна над четеца към него. — Това минавало ли ти е през ума?

Като разбра, че не може да се освободи, Саймън се отпусна по гръб, докато влакът се носеше през тунела.