Мел Одом
Споразумението (43)

Четиридесет и едно

Лея задърпа стената. Нанокуките на дланта й се бяха впили дълбоко в метала. Точно когато си мислеше, че панелът няма да помръдне, той изскърца и се отвори. Вместо да открие проход, както обикновено, в лицето я лъхна ветрец, пропит с уханието на бор и свежа трева.

Лея невярващо се втренчи в гората зад отвора. Не знаеше как машината, в която бе затворена, се е озовала в гора, но не смяташе да губи време в подобни въпроси. Тя промуши главата и раменете си през дупката и падна на меката земя.

Надигна се с разтуптяно сърце и побягна. Мъгла закриваше отчасти пейзажа и спираше слънчевата светлина — Лея забеляза това, когато вдигна глава в опит да се ориентира. Не знаеше в каква посока бяга, но важното беше да се отдалечи от демонската машина.

Блатистата земя бе покрита с локви вода. Тя тичаше през тях, като почти веднага прогизна и почна да зъзне. Дрехите й, студени и натежали от калта, полепваха по нея, докато тичаше. Дъхът й излизаше на сиви облачета.

На върха на склона, останала без дъх и неспособна да тича повече, тя се спря в сянката на чепат смърч и се озърна назад. Демонската машина изглеждаше голяма колкото триетажна сграда. Лея знаеше, че това е невъзможно, защото по-рано машината се побираше в магазина на „Епъл“.

„Побираше се там последния път, когато ти беше извън нея — каза си Лея. — Демоните може да са я уголемили. Но как са я преместили? Колко време съм прекарала затворена вътре?“

Докато си поемаше дъх, огледа местността. Очакваше да види най-малкото обикалящи патрули. Но нямаше нищо. Не се мяркаше даже птица.

„Колко ли още хора има в това нещо?“ Не знаеше. Беше сигурна, че е прекарала вътре дни, но не можеше да е уверена дали изобщо е видяла, или чула някой друг. Всичко, което бе срещнала в машината, беше илюзия.

Трябваше да е. Беше видяла ужасни неща.

Когато отново задиша нормално, се обърна и побягна надолу по другия склон на хълма. Не знаеше къде се намира. Земята бе пружинираща и мокра. Тучна зеленина се оплиташе в краката й чак до коленете.

Лея продължи да тича, докато можеше. Струваше й се, че е изминала километри. Пейзажът не се промени. Беше все така непроницаем, обгърнат в мъгла. Накрая легна изтощена да си почине. Някъде чуруликаха птички. Макар и да не й се искаше, Лея заспа.

* * *

Когато се събуди, отново участваше в атаката срещу оръжейната фабрика. Беше приклекнала зад преобърнат товарен микробус. Картечният и термичният пистолет тежаха в ръцете й.

— Лея!

Тя се втренчи в мъртвеца в краката си. Името му беше Джейми Капе, но тя не го бе срещала никога през живота си.

— Лея!

Когато вдигна очи, тя видя пред нея да стои Робърт Уикършам. Изглеждаше също толкова млад и уязвим като в онази нощ, когато бе загубила окото си.

„Това е невъзможно — помисли си Лея. — Не може да съм тук“.

— Лея, с мен ли си? — Уикършам презареди пушката, която държеше.

— Да.

Загриженост се появи в очите му, когато я погледна.

— Изглеждаше, че витаеш някъде другаде.

— Къде сме?

Уикършам се втренчи изпитателно в нея.

— Сигурна ли си, че си добре, миличка?

Не.

— Къде сме?

— Опитваме се да закрием тази оръжейна фабрика. А ти къде си мислеше, че си?

Лея поклати глава. „Не е истина! Не е истина! Има нещо нередно!“ Главата й се маеше.

— Няма значение.

— Не че имаме някакъв скапан избор. Експлозивите са до краката ти. Искаш ли да ги носиш? Или да ги взема аз?

Когато Лея погледна надолу, чантата със зарядите лежеше на улицата. Беше опръскана с капки кръв.

— Сега ние сме Взривяващ екип три — каза Уикършам. — Готова ли си за това?

Лея кимна, макар че чувстваше всичко друго, но не и готова. Прибра термичния пистолет и вдигна експлозивите.

— Да вървим. — Уикършам тръгна напред. Сви зад ъгъла и замръзна.

— Какво има? — попита Лея. После забеляза окървавения нокът, щръкнал от гърба на Уикършам.

Той се люшна назад и се облегна тежко на нея. Когато тя се размърда, той се извъртя с лице към нея. Кръв капеше от отворената му уста. Опита се да заговори, но безуспешно. Докато Лея го гледаше, очите му се остъклиха и той се свлече на земята.

„Не! — помисли си с ужас Лея. — Не стана така! Джейми Капе също не умря! Тяхната смърт не е истинска!“

Но още докато отричаше, един Мечоносец излезе пред нея и се ухили. Лея се опита да вдигне картечния пистолет, но демонът го отби с лекота. В следващия миг заби своята ръка-меч през бронята и корема й. Дръпна настрани и вътрешностите й се изсипаха на земята.

Неспособна да остане на крака, Лея се свлече в димящата купчина от своите собствени органи. Болката пулсираше безмилостно в тялото й за няколко мига, а после изчезна. Заедно с нея изчезна и Лея.

* * *

— Можеш ли да отвориш вратата?

Паника заля Лея, когато осъзна, че не е мъртва. Прокара свободната си ръка по тялото и откри, че коремът й е цял и непокътнат. Нямаше кръв. Другата й ръка държеше огнестрелен пистолет, който изхвърляше гръцки огън. Това бе тамплиерско изобретение, тя го бе взела от един загинал воин.

— Те идват. Можеш ли да отвориш вратата?

Замаяна и без да разбира нищо, Лея погледна към говорещия. Нощното й зрение едва улавяше достатъчно светлина, за да може да види останалите четирима души в стаята. Всички те носеха черни брони.

Едрият мъж до нея изруга яростно и я изблъска настрани.

— Какво ти става? Ако останем тук, ще умрем. Тези зомбита са много повече от нас.

Лея отстъпи на една страна и се опита да проумее къде е. Намираше се в някакъв проход, може би служебен коридор встрани от тунела на метрото.

В дъното на прохода едрият мъж трескаво човъркаше една врата, заяла от ръждата. Дръпна лоста за отваряне, но той се счупи в ръцете му с пронизителен писък като на банши^[1].

— Идват! — извика някой.

— Пригответе се! Задръжте ги, докато Пийт отвори вратата!

Лея знаеше, че вратата няма да се отвори. Намираха се в задънена улица. Буквално.

Зомбитата се появиха с олюляване в коридора пред тях. Кръв блестеше по петнистата им кожа като мълчаливо доказателство, че вече са имали успех в търсенето на жертви.

— Пийт! Ще отвориш ли тази врата, човече?

Лея погледна пак към едрия мъж и видя, че страхът го е обладал. Той стоеше вцепенен и онемял. После стрелба изпълни тунела. Тя се включи с огнестрела. Усещаше го как рита и се извива в ръката й, докато пламъците се лееха върху зомбитата. Макар че тези в първата редица се подпалиха и замятаха, десетките зад тях продължаваха да ги тласкат напред. Зомбитата, загинали в пламъците, бяха стъпкани от немъртвите зад тях.

— Пийт! Пийт!

Експлозии мятаха парчета от зомбита във всички посоки. Крайници, глави и късове мъртво месо полепваха по тавана и се сипеха върху биещите се.

Защитната линия се пропука, когато първите зомбита стигнаха до нея. Лея не можеше да вини хората. Мъртвите очи, хлътнали и напълно черни, бяха ужасни за гледане.

„Това е погрешно — каза си Лея, като се опитваше да укроти безумния ужас, който посягаше към нея. — Никога не съм била в тази ситуация. Винаги съм се измъквала“.

Неспособна да устои на натиска на немъртвите, линията се огъна. Уплашените писъци на мъже и жени изпълниха тясното пространство.

Лея се опита да се измъкне от множеството преплетени крайници. Повечето от тях вече не бяха прикрепени към тела. Кръв покри лещите й и светът придоби червен оттенък. Изпълни я паника и тя започна да се бие срещу всичко и всекиго, който я докоснеше.

Стреля с огнестрела право в обезобразеното лице на зомбито пред себе си. С пламнала глава, немъртвата твар уви единствената си здрава ръка около нея и я събори на земята.

Живите и мъртвите я тъпчеха. Божа кънтеше в ума й, докато ръцете и краката й се чупеха под тежестта. После ребрата й се пръснаха и пробиха дробовете й. Удави се в собствената си кръв.

* * *

— Разбираш ли как стоят нещата, човеко? — попита един хриплив глас. — Разбираш ли как те използваме?

Изнемощяла, Лея отвори с мъка очи. Лицето на демона бавно се очерта сред заобикалящия я мрак. Твърдата, плоска повърхност зад нея й подсказваше, че отново е в стаята.

— Никога не си излизала оттук — излая демонът. — Поне не физически. Само твоите мисли. Само твоите страхове. И ти ги предаде на всички онези хора, които познаваш.

Това създание не приличаше на нищо, което Лея бе виждала преди. Сегментирана зелена черупка покриваше демона и блестеше мокро, сякаш току-що я бяха излъскали с масло. Лицето представляваше тясно острие с изпъкнали кръгли очи, които сияеха в оранжево. Снопче антени, поне дузина стълбчета с дължина близо шейсет сантиметра, стърчаха от върха на главата му и докосваха тесните рамене.

Създанието излъчваше страх. Плътен облак от това чувство връхлетя Лея. Инстинктът я накара да изпълзи назад, по-надалеч от него. Стената й попречи да избяга.

Тъй като не можеше да стои неподвижно, тя ритна към лицето на демона.

Той се раздвижи с неподозирана бързина, още щом Лея понечи да нанесе ритника. Продължи да рита без никакъв успех.

— Не можеш да ме докоснеш — присмя й се демонът с дрезгавия си глас. — Но аз мога. — Една шестопръста ръка се стрелна напред. Светлина проблесна по лъскавите черни нокти.

Преди Лея да успее да помръдне, един или повече нокътя раздраха лицето й точно над окото, поставено от тамплиерските лекари. Потече кръв, която я заслепи. Тя бе обзета от паника, щом си помисли, че демонът й е взел окото. Притисна се отново към стената и издърпа петите си колкото може по-близо към тялото, за да създаде възможно най-голямо разстояние между себе си и демона.

— Ние те познаваме — каза демонът. — Знаем от какво се боиш. Използваме твоя страх, за да пробудим страха в твоите другари. Докато спиш, ти работиш за нас. Затова спи. Спи и сънувай най-ужасните неща, за да можеш да ги влееш в умовете на онези, които са с теб.

Въпреки страха си и близостта на демона, очите на Лея се затвориха. Тя заспа. И засънува.

* * *

Тимъти Робинсън спеше и Лея се вмъкна в уродливите кошмари, които тормозеха младежа през последните три седмици. Онази нощ той едва не бе умрял в ноктите на демонски патрул. Отрядът му разузнаваше и набелязваше вражески цели, криейки се в сенките и опитвайки се да реши коя от тези цели е по-важна и по-уязвима.

Бяха открити от тамплиер, намиращ се под влиянието на прокълнато оръжие. Разузнавателният отдел знаеше, че съществуват такива неща, и дори хора от организацията понякога ставаха техни жертви.

Тимъти беше в началото на двайсетте. При нашествието още бе имал мляко по устата, току-що го бяха взели от академията „Сандхърст“. Нищо в обучението му не го бе подготвило да се бие с чудовища или немъртви.

Ловците излетяха от мрака и се спуснаха върху него и другарите му. След секунди ниският покрив, откъдето водеха наблюдението, се превърна в кърваво полесражение.

— Бягайте! — извика Паркър, водачът на отряда.

Тимъти моментално отстъпи и побягна. По навик поддържаше прикриващ огън. През следващите три секунди петима от разузнавателния отряд бяха повалени. В реалния живот той бе единственият, измъкнал се от покрива онази нощ, и то не без определена цена.

В този кошмар не се измъкна.

Докато Лея гледаше, безсилна да стори нещо, Тимъти бе повален от глутницата Ловци. Един от демоните го захапа за глезена. Той се спъна и падна, като успя да се подпре на една ръка. Изви се и вдигна картечния пистолет. При истинското събитие бе напълнил лицето на демона с експлодиращи куршуми. Тази нощ обаче пистолетът засече.

Преди да стреля отново, друг Ловец скочи напред и го захапа за гърлото. Зъбите му проникнаха трудно през защитната броня. Имаше равни шансове дали натискът ще смачка гърлото му, или зъбите ще го разкъсат.

Тимъти се задушаваше и се мъчеше да си поеме въздух. Лея усети страха и болката му. Втурна се към него и посегна към Ловеца, преди да се замисли какво прави. Ръцете й минаха през демона.

— Не! — каза Лея, сигурна, че ще я принудят да гледа как младежът умира.

— Помощ! — изграчи Тимъти. Заудря демона с юмруци. — Не стана така! Аз се измъкнах! Не умрях! Не умрях! — Мяташе се и се бореше.

* * *

В следващия миг Тимъти се събуди сред усуканите чаршафи. Осъзна, че се намира в казармата на подземния комплекс. Беше в безопасност. Но сърцето му биеше така, сякаш щеше да се пръсне всеки миг.

Лея стоеше край леглото му. Някак си младежът още беше пленен в съня. Тя още беше с него.

Той извади картечния пистолет от висящия на леглото кобур и го насочи към нея.

— Коя си ти? — попита. — Какво правиш тук?

— Не знам — отвърна Лея. Дори в собствените й уши гласът й прозвуча, сякаш идеше от милион километра разстояние.

— Разкарай се от главата ми — заповяда Тимъти. — И вземи тези скапани кошмари с теб.

Лея отстъпи. Навсякъде около нея други мъже и жени се гърчеха в леглата си. Тя усещаше кошмарите, оформящи се в умовете им.

С бледо и покрито с петна лице, Тимъти се измъкна от леглото, без да сваля насочения към Лея пистолет. Тя знаеше, че той няма да я нарани, защото не беше наистина там. Това беше просто още един кошмар.

— Ти — каза Тимъти. — Ти причиняваш всичко това.

— Не — каза Лея. — Не съм аз.

— Видях те в съня си.

Още хора в казармата се будеха. Бяха сънени, изтормозени от безсънните нощи и миналите ужаси. Заглеждаха се в Тимъти.

— Теб те нямаше тогава — каза Тимъти. — Нямаше те в нощта, когато всички загинаха.

— Не съм аз — каза Лея. — Те ме използват.

— Кой те използва?

— Демоните — каза Лея.

— Тимъти — обади се един плещест мъж. — С кого говориш?

— С някаква жена. — Тимъти не сваляше трескавия си поглед от Лея. — Облечена е като една от нас.

— Тимъти — каза плещестият мъж със спокоен глас. — Тук няма никой. Просто свали пистолета, преди някой да пострада.

Един мъж и една жена се запромъкваха към Тимъти изотзад.

— Те не могат да те видят — изръмжа Тимъти. — Защо не могат?

— Не знам — каза Лея. — Не знам как ти ме виждаш.

— Искам да се махнеш от мен — каза Тимъти. — Махни се от главата ми.

— Няма да ти причиня зло. Обещавам.

— Ти носиш кошмарите.

— Не.

— Тимъти, свали оръжието.

— Не, сержант. Тази жена е виновна. — Тимъти посочи към Лея. — Тя бърника в главите на всички ни. Тя носи кошмарите.

Сержантът бавно продължи да се приближава.

— Само спокойно, драги. — Гласът му звучеше меко и успокояващо. — Никой няма да ти навреди.

— Не я ли виждате? — попита Тимъти. — Стои ето там. Отчаяна, знаейки, че връзката, която бе установила с младежа, трябва да е била нещо неочаквано за демоните, Лея каза:

— Успокой се, Тимъти.

— Не ми казвай да се успокоя! — избухна Тимъти. — От години гледам как хората около мен умират! Писна ми! Писна ми да излизам там навън всяка нощ и да се чудя дали няма да съм следващият, на когото ще видят сметката! Не можеш да живееш като…

Двамата зад Тимъти скочиха отгоре му. Увиха ръце и крака около него и го повалиха на пода. Едрият сержант бързо се приближи и му отне пистолета. Тимъти се бореше да се освободи, но лежащите върху него хора го бяха стегнали в изкусни хватки, от които не можеше да се измъкне.

Той започна да крещи, да ругае и да се бори, доколкото можеше.

— Тя е тук! Тя е онази, която причинява кошмарите!

— Някой да му бие успокоително — каза сержантът.

Лея гледаше безпомощно как един от тези, които бяха хванали младежа, му би инжекция. Той се гърчеше и я ругаеше, после в очите му се появи умора и те почнаха да се затварят. Всичко около Лея се завъртя.

— Трябва да ме изслушаш — каза му тя. — Не аз правя това. Имам нужда от помощ. Трябва да… ми помогнеш. — Лея премигна и отново се озова в голата стоманена килия. Сърцето й блъскаше, а в слепоочията й пулсираше болка.

Демонът бе изчезнал, но подигравателният му смях още ехтеше.

„Овладей се — каза си тя. — Успокой се и помисли“. Но всичко, за което можеше да мисли, бе, че някак си демоните са открили начин да я използват, за да влиза в сънищата на всички в комплекса.