Мел Одом
Споразумението (42)

Четиридесет

На тях няма да им хареса, че си тук — каза Наоми.

— Отначало не — съгласи се Уорън. — Но когато чуят какво имам да им предложа…

— Ще те намразят още повече. Ще им се иска да ти повярват, но някои от тях ще продължават да се боят.

— … ще ме изслушат. — Уорън поне се надяваше, че ще е така. Бяха минали два дена, откакто изгуби убежището си. Двамата с Наоми спяха в изоставени квартири, докато търсеха кабалистка септа, на която той би могъл да повлияе. Тази сутрин бяха открили една.

Намираха се в „Пикадили“ и претърсваха разбитите апартаменти и магазини. Наоми бе чула, че в този район се събирали някои кабалистки групи. Онази, която откриха, се бе настанила на шестия етаж на един жилищен блок.

Разположените по периметъра стражи ги спряха. И тримата бяха едри мъже, явно избрани поради ръста си. Татуировки покриваха лицата им и голите им ръце, вратове и гърди. Бронята им бе стъкмена от парчета кожа на демонични животни, съшити заедно с помощта на сухожилия, защото всяка изкуствено създадена нишка или корда би ги лишила от малкото мистична енергия в тях.

— Какво искате? — Говорещият беше млад човек с изпито лице и пушка „Мохоук“. Лицето му бе обезцветено от червената татуировка върху него. Той държеше мачете в едната си ръка и имаше още едно, окачено през рамото.

— Аз съм Уорън Шимър. Трябва да говоря с Гласа на вашата септа.

Тримата стражи размениха многозначителни погледи.

— Нашият Глас няма да иска да има нищо общо с теб — каза друг мъж. Кръв се процеждаше от рани в главата му, където наскоро си бе присадил три малки демонски рога. Те бяха взети от летящ демон, не по-голям от паякоподобна маймуна, който обаче притежаваше способността да мята електрически вълни.

— Мисля, че ще поиска — каза уверено Уорън. — Когато разбере какво мога да му предложа.

— Не бъди прекалено самонадеян, демонско изчадие.

— Не съм. — Уорън махна с ръка към него.

Вълна от трептяща сила блъсна мъжа. Коленете му се подгънаха и той рухна на напукания паваж. Извика от болка.

Младежът с мачетето внезапно замахна към главата на Уорън. Почти без усилие Уорън парира удара с копието, отклони тежкото острие на една страна и тропна с дръжката на копието по земята. Оттам изригна вълна от сила, която отхвърли мъжа назад.

Третият мъж, чиято глава бе гладко избръсната, за да се вижда татуировката на темето му, извади голям пистолет. Един странен резервоар, прикрепен върху оръжието, избълбука, когато той стреля.

С една ръка Уорън вдигна щит. В него се забиха четири дребни демона, не по-големи от върха на кутрето му. Размахваха ядно покритите си с шипове опашчици, като биеха непрестанно по щита.

Наоми преглътна една ругатня и отстъпи. Демоните имаха оръжия, които стреляха с живи муниции, рояци насекоми и тем подобни, но Уорън никога не бе виждал такова в ръцете на кабалист.

— Интересно — отбеляза той. — Сам ли направи оръжието? Или се научи да го използваш?

Кабалистът вдигна отново пистолета. Уорън махна с ръка и гърчещите се в щита муниции полетяха обратно и спряха само на сантиметри от главата на кабалиста. Мъжът схвана намека и снижи оръжието.

Кабалистът с трите рога се изправи. Върху лицето му се появи изумление, когато прокара длан по рогата си.

— Усещам главата си странно — каза той.

Кабалистът с пистолета погледна към него.

— Главата ти е заздравяла, друже. Рогата изглеждат сякаш винаги са си растели там.

— Заздравяла ли? — Кабалистът опипа рогата. На лицето му се изписа изненада. Той погледна към Уорън. — Ти ли го направи? Ти ли ме изцери?

— Да — отвърна Уорън.

— Как?

— Това е едно от нещата, които мога да предложа.

Кабалистът не спираше да подръпва рогата си, сякаш не можеше да повярва.

— Искам да се видя с Гласа — повтори Уорън.

— Добре — каза мъжът. — Ще пратя някого да й съобщи. — Той направи жест с пушката към кабалистите.

Мърморейки ругатни, по-младият кабалист се изправи и влезе в сградата. Уорън взриви живите муниции и остави безжизнените им тела да паднат на земята.

* * *

Вътрешността на сградата бе изпълнена с отломки, но няколко зони бяха разчистени, за да се осигури място за живеене. Уорън преброи трийсет човека, но можеше да има и още. Никой от тях не изглеждаше доволен да го види. Бдителни очи се взираха в него, докато се изкачваше по стълбите към третия етаж.

Голяма част от втория етаж бе заета от градински сандъчета. В тях вирееха билки и зеленчуци. Съдейки по размера на сандъчетата, всичко бе направено така, че да може моментално да се премести.

Той разпозна някои от билките и подправките — използваха се в природните лекарства, — но имаше няколко растения, които изглеждаха променени. Някои от тях растяха само в области, завладени от Изгарянето.

На третия етаж ги чакаше млада жена. Изглеждаше на деветнайсет или двайсет, слаба, с азиатски черти. Дългата й до раменете коса бе електрически синя, а очите й — зелени, с формата на бадем. Татуировки покриваха лицето, ръцете и краката й. Носеше къса туника, бермуди и кубинки. Макар че не приличаше на Глас на кабалистка септа, Уорън усети излъчващата се от нея сила.

— Аз съм Дайю — каза тя. Около нея стояха четирима кабалисти.

Уорън едва не се усмихна. Макар че жената бе дребничка, вероятно не повече от метър и петдесет, силата, която долавяше в нея, й осигуряваше по-голяма защита, отколкото мъжете наоколо.

— Аз съм Уорън Шимър — каза той.

— Чувала съм за теб. Казват, че не си от никоя септа.

— Не съм.

Дайю го изгледа с неприкрит интерес.

— Също така съм чувала, че използваш сила, без да имаш татуировки или печати.

— Не ми трябват.

— Казват, че било, защото носиш ръката на демон и неговия знак. — Очите на Дайю се спряха върху сребърната ръка на Уорън.

Уорън сви пръсти, за да й покаже, че ръката работи и той я владее.

— Тя ми позволява да фокусирам силата си, но самата сила е моя собствена.

— Разбирам. — Дайю се вгледа отново в очите му. — Защо си тук?

— За да ви направя предложение, което не можете да отхвърлите — каза Уорън.

— Не можеш да ми дадеш нищо, което не бих могла да си взема сама.

Уорън протегна ръка към мъжа, чиито рога бе изцерил. Онзи неохотно се приближи.

— Твоите хора се опитват да наподобят демоните, като носят трофеи от тях — каза Уорън. — Но всичко, което постигат, е, че се обезсилват, като отварят рани в телата си. Аз мога да ги лекувам и да ви науча как да си гарантирате, че присадките ви ще прихванат и ще останат за постоянно.

— Вижте рогата ми — рече настойчиво кабалистът. — Той ги изцери само преди минути.

Дайю с жест накара мъжа да застане на колене и огледа рогата. Предпазливо докосна един от тях с показалеца си. Жилна я електрическа искра и се дръпна.

— След като присадките бъдат поставени — каза Уорън, — се превръщат във фокусни точки и ви дават по-голям контрол над мистичните сили, които можете да използвате.

Младата жена го изгледа подозрително.

— А тялото по-късно ще ги отхвърли ли?

— Не. Освен ако човекът, който ги носи, не реши, че повече не ги иска.

Разговорите около тях ставаха все по-шумни. Още кабалисти идваха от другия етаж, за да слушат.

— И трябва да повярваме на думата ти за това? — попита Дайю.

— Ако имате друго предложение — каза Уорън, — приемете него. — Опита се да звучи смело, но открай време не го биваше да се оправя с хората. По природа не бе твърд и решителен, а и сега нямаше да е, ако не беше толкова отчаян. Нямаше къде да бяга, не разполагаше със скривалище, а Лилит изглеждаше решена да го доведе до гибел, ако той не може да се погрижи за себе си.

— Каза, че си дошъл да сключим сделка — рече Дайю.

— Да.

— Но това не е сделка, ако и ти не получиш нещо.

Уорън беше впечатлен. Жената бе по-умна, отколкото бе очаквал.

— Искам същото, което и вие — каза й той. — Повече сила. Но не мога да се сдобия с нея без чужда помощ.

— Искаш моята помощ?

— Не.

— Тогава какво?

— Искам да ме следвате.

— Аз следвам Първия гадател.

— Чудесно — каза Уорън. — Следвай го, щом искаш. Но последвай мен в тази задача. Аз мога да те направя по-могъща. Първия гадател не може. Аз мога да ти дам такава сила, каквато няма никой друг кабалист.

Дайю го изучаваше известно време, после кимна.

— Трябва да го обсъдя с моите Учени. После ще се свържа с теб.

— Дано да е скоро — предупреди я Уорън. — Има и други хора, с които мога да говоря.

* * *

Наоми извади пакет юфка с подправки от торбата, която бе напълнила само преди минути от една бакалия на няколко пресечки оттам. Макар че в града имаше оцелели и бяха минали четири години от нашествието, по магазините още се намираше достатъчно храна, за да изхранва много хора. Всички нетрайни продукти отдавна се бяха развалили.

Тя отвори пакета и изсипа съдържанието в малък съд, който бе намерила преди няколко дена. Липсваше й нормалното кухненско оборудване, с каквото бе разполагала в сградата на Уорън. След няколко минути в приземния апартамент, където се бяха сврели, след като говориха с кабалистите на Дайю, запламтя малък огън. Тя заля юфката с вода и добави пакетчето с подправките.

Уорън стоеше до прозореца и се взираше навън през мръсното напукано стъкло. Изглеждаше спокоен, но тя го познаваше добре и знаеше, че външността лъже.

— За какво си мислиш? — попита Наоми, докато миризмата на храната изпълваше малкия апартамент.

— За кабалистите. — По отнесения му тон тя позна, че й казва само половината от истината.

— Тревожиш се до какво решение ще стигнат ли?

— Не. Те ще стигнат до правилното решение. Нямат избор. Аз мога да правя разни неща за тях и да ги уча на неща, които не биха могли да постигнат сами.

— Трябва да призная, мислех си, че ще се страхуват повече от теб.

— Те се страхуват — каза Уорън, — но повече от това, че може никога да не са способни колкото мен.

С известна ревност Наоми си помисли, че тя изпитваше същия страх.

— Ще ги научиш ли на тези неща?

— Да.

— Защо не ме научи?

Той я погледна.

— Наистина ли искаш?

Наоми се замисли. Беше раздвоена. Да притежава повече сила, беше хубаво — особено като се имат предвид всички заобикалящи я опасности. Единственото, което я притесняваше, бе колко трябва да се приближи до демоните, за да се сдобие с тази сила.

— Може би — отвърна тя.

Уорън се усмихна с лека тъга.

— Затова не те научих. Човек трябва наистина да желае такова нещо.

— А ти искаше ли го?

— Отначало не, но после разбрах, че се налага да науча всичко, което мога, за да оцелея. И дори тогава няма гаранции.

Наоми разбърка юфката.

— Виждал ли си Лилит в последно време? — Доколкото й бе известно, демоницата не се бе мяркала от два дена.

— Не.

— Къде мислиш, че е отишла?

— Не знам.

— Ще се върне ли? — Наоми тайно се надяваше, че не.

— Да.

— Ако кабалистите се свържат с теб и приемат предложението ти, какво ще правиш?

— Ще ги науча да се бият срещу демоните.

— Мислех, че си убеден, че всеки, заловил се с това, само ще си намери смъртта.

— Не и ако спечелиш — каза Уорън.

— Мислиш ли, че наистина можем да спечелим?

— Криенето вече не върши работа. Откакто започна всичко това, все ме замесват в битките на демоните. — Уорън замълча. — Сражавал съм се за всички, освен за себе си.

За миг Наоми съзря страха в него. Много пъти го бе бъркала с егоизъм, но беше разбрала, че е страх. В Уорън имаше нещо прекършено, което така и не бе заздравяло.

— Ами ти? — попита Уорън. — Ще останеш ли, или ще си тръгнеш?

Наоми сама си задаваше същия въпрос. При унищожаването на сградата, в която се бяха крили, повечето от онова, което Уорън можеше да й предложи, бе изгубено. Без убежището той беше като магнит за демоните.

— Има ли значение? — попита тя.

Той се поколеба.

— Да.

— Ти какво искаш?

— Бих искал да останеш, но ще бъде опасно. Не искам да пострадаш.

— Аз също не искам да пострадам. Но ще остана.

Уорън кимна, опита се да каже нещо, но не успя. Затова просто кимна още веднъж.

— Юфката е готова — каза тя. — Трябва да хапнеш.

Започнаха да ядат заедно от купата, като използваха китайски пръчици, открити сред останките на един китайски ресторант, и се вслушваха в писъците на демоните и техните жертви по улиците навън.