Мел Одом
Споразумението (40)

Тридесет и осем

Метростанцията Хатън Крос стоеше тиха и празна, но Саймън знаеше, че това не означава, че мястото е оставено незащитено. Особено при тайните, които криеше.

Познатият червено-бяло-син знак, рекламиращ лондонското метро, висеше накриво. В прозорците имаше само парчета стъкло. Части от релсите в тунела бяха изтръгнати. Саймън не знаеше дали разрушението е причинено от демони, или от грабители, търсещи стомана.

Един локомотив и няколко вагона лежаха преобърнати и смачкани в изкопа на тунела. Товарът беше разхвърлян от плячкаджии — или оцелели, в зависимост от това кога се бе случило, — и осейваше земята. След нашествието нямаше голяма полза от електронното оборудване. Храната и лекарствата бяха станали всичко.

„Така беше и в укреплението“ — напомни си мрачно.

— Няма да стоим тук цяла нощ, нали, друже? — попита Нейтън.

Саймън се забави още миг, оглеждайки района за последен път.

— Не.

— С кое най-малко би искал да се сблъскаш? — попита Нейтън. — С тамплиери от Подземието или с демони? Искам да кажа, ако ни спипат тамплиерите, ще трябва да отчетем и фактора смущение.

— Искам да влезем и да излезем тихичко — отвърна Саймън. — Без никакви проблеми. Само се надявам, че провизиите още са там и са в добро състояние. — Той изчака още няколко секунди, после даде заповед за приближаване. След като групата тръгна, част от нерешителността и притесненията изчезнаха.

* * *

Дългите тихи минути течаха, докато тамплиерите се промъкваха през развалините в метростанцията и разчистваха подземната част. Използваха бронираните си ръце като миниатюрни ескаватори, за да разравят останките. След като пътят бе разчистен, навлязоха по-навътре в тунела. Саймън поставяше миниатюрни камери на равни интервали по стените и тавана. Свързваше ги с ПД-тата на отряда и ги използваше да отбелязва разстоянието.

На четиристотин осемдесет и шест метра навътре в тунела Саймън се обърна към стената и огледа повърхността. Неоново ярки графити изпъкваха върху бетона. Един потрошен скелет лежеше в подножието на стената. Друг беше разхвърлян по релсите.

— Да сложим един Възел тук — каза Саймън, като посочи към едно място в тунела на петдесетина метра оттам. — Това трябва да ни осигури достатъчно място, за да дишаме свободно. Освен това искам миниатюрни камери, топлинни сензори и датчици за движение на сто метра по-нататък.

Отрядът се придвижи към уреченото място и се залови за работа. Охранителните аларми бяха поставени преди генераторите на Възела. Тамплиерите бяха станали по-бързи в поставянето им.

Когато всичко бе готово, Саймън отново насочи вниманието си към стената.

* * *

— Не изглежда някой да е идвал в скоро време, друже — каза Нейтън.

— Не. — Саймън удари по плочата със стоманения си юмрук. Бетонните тапи, скриващи болтовете, се натрошиха и изпопадаха от дупките. — Този склад за провизии бе подготвен като резерв. Междинна спирка за всеки, който остане изолиран от главните зони. Или ако главните зони бъдат изгубени.

— И каква плячка се надяваме да открием?

Саймън накара костюма си да образува Идентифициращ шип и го заби в шестте болта. Ако се опиташе да стигне до скритата врата, без да ги отстрани по правилния начин, това щеше да задейства експлозия, която да унищожи всичко вътре.

— Сухи храни. Зърнени закуски. Мляко и яйца на прах.

— Някакъв шанс да има от онези малки консерви с наденички? — попита Нейтън. — Липсват ми.

— На харизан кон зъбите не се гледат — каза му Даниел. — Може да се наложи още известно време да се лишаваш от това удоволствие.

Щом Идентифициращият шип разпозна Саймън като член на тамплиерски дом, болтовете се освободиха. Той хвана тази част от стената и я издърпа. Отдолу имаше блестяща бронирана врата. Стоманеният правоъгълник приличаше на люк на подводница.

— Как разбра за този склад? — попита Нейтън.

— Баща ми ме караше да наизустявам местоположението на всички складове — каза Саймън. — Или поне се опитваше. Той като лорд ги знаеше, но аз така и не можах да ги запомня всичките.

— Добре, че помниш този. Имаме месо и вода за известно време, но сухите храни ще ни помогнат.

Саймън се съгласи. Те продължаваха да ловят сърни, но той се боеше, че вече са прекалили с лова в този район и стадото може никога да не се възстанови. Това не съответстваше на идеята за опазване, заложена в обучението на тамплиерите.

— Обаче бих убил за малко сирене, друже. И за бутилка вино.

Вратата се отключи с поредица от бързи прещраквания. Един механичен глас прозвуча в шлема на Саймън.

— Добре дошъл, лорд тамплиере.

Саймън дръпна тежката врата и тя се отвори, плъзгайки се по метална течност, която премахваше триенето. В коридора грейнаха светлини. Той пристъпи вътре.

Даниел го хвана за рамото и го спря.

— Това не е единственият вход и изход, нали?

— Това е тамплиерски склад — рече Саймън. — След като влезем, ще имаме две възможности за изход.

— А, добре. Просто проверявах. Колко е голямо това място?

— Заема два етажа.

— Доста провизии трябва да има тук.

— Ако никой не се е добрал до тях…

— В което се съмнявам — каза Нейтън, — съдейки по състоянието на бетонната стена.

— … трябва да има достатъчно, за да ни изхранват в продължение на месеци — довърши Саймън. После закрачи по коридора.

— Тогава защо не дойдохме по-рано? — попита Даниел.

— Не исках да вземам нищо от тамплиерите.

— Ние сме скапаните тамплиери, друже. — Нейтън удари по стената. Сблъсъкът на метал с метал предизвика вибрации в коридора. — Не онези, дето още се крият.

— Не всички от тях искат да се крият — рече Даниел.

— Досега — каза Саймън — се справяхме сами. Не сме молили за нищо.

— И сега не молим — обади се Нейтън.

— Нито пък сме взимали нещо, което не сме спечелили — продължи Саймън.

— Понякога, друже, действаш прекалено праволинейно и тесногръдо. Ако моят баща беше лорд на дом и знаех за някое такова място, отдавна да сме дошли тук.

— Саймън е прав — рече Даниел. — Ако бяхме дошли веднага на това място, Буут и някои от останалите щяха да вдигнат голям шум. Щяха да изкарат, че се занимаваме с кражби, а не с оцеляване.

— Не става дума за кражба или оцеляване — каза Саймън. — А да се грижим за невинните, които разчитат на нас. Няма да предадем тяхното доверие.

Той се спря пред друга врата, вкара идентификатора си и я отвори. Зад нея имаше двуетажно хранилище, пълно с пакети зърнени закуски, мляко на прах, яйца на прах, пасти и консерви.

— Да му се не види — прошепна Нейтън и облекчението в гласа му пролича ясно. — Ще ни трябват по-големи камиони, друже.

* * *

На Саймън не му се нравеше идеята да нареди тамплиерите в редица за прехвърляне на провизиите, но ако се опитаха да преместят всичко наведнъж, това щеше да отнеме твърде дълго време. И без това бяха на открито и уязвими. Поне допълнителната сила и бързина на костюмите им помагаше да съкратят малко времето.

Бяха открили наблизо два камиона в прилично състояние. И двата все още можеха да превозват големи товари. Сухите храни нямаше да са задължително тежки, но заемаха много място. След като тамплиерите се увериха, че двигателите работят и има достатъчно бензин, за да ги откара поне до границите на Лондон, изтикаха двата камиона до метростанцията, която се намираше на по-малко от километър и половина оттам. Една група оцелели ги наблюдаваше скришом, но нямаше и следа от демони.

На бърза ръка натовариха първия камион и се заеха с втория. Тогава миниатюрните камери засякоха движение над земята.

— Тревога — обади се ИИ-то на костюма. Върху дисплея се появи картина от ъгъла на близка улица.

— Нейтън — извика Саймън.

— Чух, друже.

— Взимайте каквото държите в ръце и го товарете. Всички вън от тунела.

След като тамплиерите излязоха от склада, Саймън запечата люка, постави обратно стената и я завинти. Хванал в едната си ръка меч, а в другата — пакет хранителни блокчета, той тръгна нагоре по стълбите.

Оставаха още часове до разсъмване и над града цареше пълен мрак. Неизменният покров от черен дим закриваше луната.

— Товарете камиона — рече Саймън. — Ако можем да се измъкнем цели оттук, ще го сторим.

Преди тамплиерите да приключат с товаренето, прогърмя един глас, усилен с високоговорител:

— Спрете онова, което правите, и се дръпнете от камионите.

Отрядът на Саймън награби оръжията. Саймън прибра меча си и вдигна ръце.

— Всички да се успокоят.

— Трудно ще е да се успокоим — рече Нейтън, — като знаем, че към нас са насочени оръжейни дула.

— Аз съм Саймън Крос — каза Саймън. — Аз…

— Знаем кой си — отвърна един груб глас. — Отстъпете от камионите.

— Имам хора, които се нуждаят от тази храна.

— Тя принадлежи на тамплиерите. На нас.

— Откога тамплиерите притежават нещо, което не са готови да дадат на първия нуждаещ се? — попита Саймън. — Баща ми, лорд Томас Крос, ме учеше, че ние сме преди всичко рицари. Дългът ни в този живот е да облекчим бремето на другите, когато пътуваме заедно. — Той посочи към камионите. — Тази храна отива при жени и деца, които без нея ще гладуват.

— Това не е наш проблем.

— А би трябвало — каза Даниел. — Вие трябва да се срамувате да се наречете тамплиери.

„Аз не бих казал точно това в момента“ — помисли си унило Саймън. Но замълча и изчака да види как ще мине.

— Великият магистър Буут заповяда да не ви позволим…

— Достатъчно — изръмжа един по-дълбок глас. — Заболява ме главата от вас. — Един от тамплиерите се изправи и излезе от сенките. Бронята му бе в матовосиво и маслинено зелено, лъскава и заоблена. Носеше двуръчна бойна брадва.

— Върнете се, сержант Харстед.

— Не, сър, няма — отвърна Харстед. — Не и когато гладни хора чакат тези провизии. Няма да ме видите да вземам залъка от устата на бебета и жени. По ничия заповед. Включително и на Великия магистър. — Той вдигна на рамо бойната си брадва и погледна назад към другите скрити там тамплиери. — Вие останалите така ли искате да изпълнявате своя дълг?

Отекна дружно „не“. Саймън се поотпусна малко. Харстед се обърна пак към него.

— Ще имате ли нужда от още нещо, лорд Крос?

— Не — каза Саймън. — Вече взехме кажи-речи колкото можем да носим и се задържахме твърде дълго. Заключихме склада. Благодаря.

— Имате ли сигурен път за излизане от града?

— Ще видим. Накрая на града ме чакат бронирани коли.

— Можем да ви придружим — предложи Харстед. — Разполагаме с четири бронирани коли. Ако попаднете в кофти ситуация по пътя, може би ще успеем да ви помогнем.

— Много ще сме ви благодарни. Ако сте сигурни, че няма да пострадате заради това.

— Аз съм тамплиер, лорд Крос. Някои от тези мъже и жени може да са забравили какво е това, но аз не съм. Познавах баща ви. Бих умрял заедно с него, ако можех.

— Сигурен съм, че той би искал да живеете — каза Саймън.

Харстед посочи с палец през рамо към човека, който бе говорил пръв.

— Това е братовчедът на Великия магистър. Забелязахме, че напоследък много от постовете в дома отиват у рода Буут. Този поне има акъл и го бива с меча, обаче още се учи да мисли самостоятелно. Не е спрял да лиже подметките на братовчед си.

— Говори почтително, Харстед — отвърна младежът.

— Добре, лейтенант, веднага щом направите нещо, което мога, ако не да уважавам, то поне да понасям.

— Не можеш просто така да поемеш командването на този патрул.

— Наистина ли искате да го подложим на гласуване, лейтенант?

Офицерът помълча за кратко.

— Не.

— Хубаво. Тогава ще ви позволя да дойдете с нас, вместо да ви вържа и да ви натъпча в някоя от колите.

Зад безизразния си наличник Саймън се ухили. С тази допълнителна охрана преминаването през града щеше да е по-безопасно, но въпреки това ги чакаше дълъг път.