Мел Одом
Споразумението (4)

Две

„Зомбитата — помисли си раздразнено Уорън Шимър — трудно се контролират извън града“. Хвърли поглед назад към групата от четирийсет немъртви, която командваше. В града поне бяха принудени да вървят заедно поради тесните улици.

Уорън мразеше мястото, на което се намираха. Не беше излизал често от Лондон и никога не бе ходил в Кент. Сега бяха навлезли дълбоко в него, следвайки река Ротър към блатата Ромни. Смрадта от солените блата насищаше въздуха и го правеше почти непоносим.

Тук растяха малко дървета, макар че имаше упорити групички дъбове и елши. Сега всички бяха покрити със сняг. Девствената белота придаваше на земята невинен вид и скриваше коварните тресавища и ями, които осейваха местността.

Уорън държеше малката си групичка немъртви далеч от главния път, макар да не изпускаше от поглед както пътя, така и река Ротър. Тук все още живееха хора при доста сурови условия. Демоните засега не бяха плъзнали толкова надалеч.

Уорън знаеше, че ако оцелелите от града или тукашните фермери го видеха със зомбитата, едва ли щяха да го приемат като приятел. Най-вероятно щяха да го убият още щом го зърнат.

Той придърпа наметалото по-плътно около себе си. Макар Лондон да гъмжеше от демони, Уорън харесваше топлината, която намираше в града. Би я предпочел пред студа, без да се замисли.

Само дето Изгарянето бе опустошило земята и пресушило река Темза.

Уорън продължаваше да крачи решително. Онова, което търсеше, каквото и да бе то, вече не трябваше да е далеч. Движеше краката си и слушаше как замръзналата трева и храсти шумолят и се кършат под ботушите му.

— Може би трябва да спрем някъде за през нощта — рече Наоми.

В последно време тя го придружаваше навсякъде. Когато я срещна за първи път преди четири години, Наоми знаеше повече от него за мистичните сили. Но след като той се бе обвързал с Мерихим — или по-правилно е да се каже, че бе пленен от него, Уорън бе станал учителят, а тя — ученикът.

Наоми бе няколко години по-възрастна от него. Дребничка, закръглена и красива, Наоми караше мъжете да обръщат глави след нея. Беше от онези жени, с които Уорън никога не би имал шанс, когато светът бе нормален. Настъпването на злото си имаше някои преимущества.

Тялото й бе покрито с татуировки и пиърсинги. Два къси закривени рога стърчаха от челото й. Като кабалистка тя бе приела ученията на демоните и се опитваше да наподобява външния им вид.

Не това искаше Уорън. Когато бе срещнал за първи път Мерихим, демонът го бе ударил със силата си и го бе обгорил сериозно. Абаносовата кожа на Уорън бе станала петниста и грозна. Беше загубил част от косата си и се бе сдобил с голямо количество груба плът. Сега всичко това бе изчезнало, благодарение на настоятелния глас, който обикновено витаеше в ума му.

Но по-рано имаше ръка. Тамплиерът Саймън Крос беше отсякъл истинската му длан. Мерихим му даде една от своите и демонската плът бе изменила тялото му, беше го преправила, за да съответства на ръката. Дори сега, когато ръката на Мерихим я нямаше, след като демонът си я бе взел обратно, Уорън си оставаше променен.

Гласът също му бе дал ръка. Висеше до тялото му и беше предмет с неземна красота, а не вдъхващ ужас. Изработена от сребро, протезата изглеждаше, сякаш е дело на часовникар. Беше пълна с мънички зъбни колелца и жици. В ръката обаче имаше магия. Тя се движеше също толкова леко и гъвкаво като старата ръка на Уорън. А най-удивителното бе, че с нея можеше да докосва и усеща.

— Чу ли ме? — попита Наоми. — Чудя се дали можем да спрем за през нощта.

— Не — отвърна Уорън. Знаеше, че това е невъзможно. Гласът в главата му му беше казал, че не може да спира, преди да е открил онова, за което го е изпратила. — Продължаваме.

— Студено ми е.

Макар че разбираше нейното неудобство, Уорън неволно почувства раздразнение. Той също не бе особено доволен от това, което му нареждаха да прави. Копнееше за топлината на огъня и една хубава книга.

Вместо това водеше група зомбита, които бе съживил, за да бъдат негови телохранители, дълбоко в соленото тресавище под късче луна и небе, пълно с ярки звезди. Тайното промъкване бе възможно нощем в града, но не и тук.

Отгоре на всичко Уорън таеше дълбок гняв към Наоми. Когато му бяха отнели ръката, тя бе останала при него, само колкото да се увери, че му е осигурила най-добрите възможни грижи, а после бе избягала. Беше се върнала чак преди няколко седмици, когато го намери да претърсва града. Беше го попитала откъде е взел новата си ръка. Той не счете за уместно да й каже.

— Зомбитата пак се губят. — Наоми звучеше начупено като хлапе.

— Знам. — Уорън спря на върха на една могила и се озърна назад. Беше тръгнал с шейсет зомбита, всичките извадени от гробове в Лондон, в началото на дългото му пътешествие. Сега имаше по-малко от четирийсет.

Беше ги взел от едно от по-старите гробища. Най-скорошното погребение там беше отпреди повече от осемдесет години. Това беше бедняшко гробище, където заравяха телата на неидентифицираните и сиромасите. Никой не бе тъпкал труповете с консервиращи вещества. Те бяха изгнили дотолкова, че представляваха само кокали, кичури коса и съсухрена плът. През последните няколко години Уорън бе научил, че този вид зомбита са по-дълготрайни от онези, чиито тела бяха замърсени с формалдехид и други химикали.

— Елате — заповяда той. Не просто го изрече, а тласна командата към зомбитата с мистичната енергия, която управляваше.

Зомбитата прекратиха онова, което вършеха, и се обърнаха към него. Светлината на луната и звездите разкриваше зеещите дупки на орбитите им и челюстите им с изпочупени зъби. В този миг те напомниха на Уорън за едно телевизионно предаване за прерийните кучета^[1]. Бяха застинали и наострили вниманието си по същия начин.

След миг тръгнаха към него. Неколцина излязоха измежду дърветата и високите тръстики, които почти скриваха присъствието им. Около тях се виеха облачета сняг, когато събаряха белия прашец от храстите.

Да водиш зомбита през големи открити пространства, беше непосилна задача, помисли си неволно Уорън.

— Трябваше да изчакаш, докато призовеш цяла армия — каза тихият мелодичен глас в главата му. — Както предложих аз.

Уорън не възрази. Неговото несъгласие с плановете й бе станало ясно още в Лондон, когато накара труповете да излязат от гробовете си. Не се намираше изцяло в нейна власт, както беше с Мерихим. Но той не се перчеше с това.

Името й беше Лилит. Твърдеше, че е втората жена на Адам. Митологиите я споменаваха. Според много от тях тя е била майка на демоните, вампирите и мрачните твари, които ловуват в нощта.

Уорън не знаеше цялата й история. Беше я открил случайно в една мистична книга, която Мерихим му заповяда да открадне. После демонът забрави за нея и Лилит си приписа заслугата. Беше казала на Уорън, че е могъща, но не е готова да се изправи срещу Мерихим. Засега.

От мисълта да се бие срещу демона, който на два пъти го бе победил с лекота, на Уорън му призляваше и го връхлитаха пристъпи на ужас. Но макар и да не вършеше всичко точно както го искаше Лилит, знаеше, че няма желание да се отдели напълно от нея. Нуждаеше се от нейната закрила.

Когато и последното зомби се присъедини към групата, стояща в подножието на могилата, Уорън посочи към три от тях.

— Водете — заповяда той.

Трите зомбита се отделиха от групата и тръгнаха отново към блатата Ромни. Едно от тях бързо изчезна в дълбоките солени тресавища, които осейваха местността. Миг по-късно изпълзя от калта. Не всички се появяваха отново от бездънните ями.

Уорън изчака малко и последва зомбитата, като стъпваше в отпечатъците на онези, които не бяха потънали. Снегът продължаваше да се сипе и да кръжи около тях.

Наоми тръгна след него. Уорън усещаше как присъствието й и мрачното й настроение го потискат. След всичкото това време му бе лесно да я разгадава.

— Не ми каза какво търсим тук — рече Наоми.

— Не.

Наоми изпусна една въздишка на досада, която образува сиво облаче в студения вятър.

— Намираме се насред нищото. Не бих могла да кажа на никого.

Уорън я погледна и отново си помисли, че беше грешка да я взима със себе си.

— Тя ще ти създава проблеми — каза му Лилит. Изведнъж се бе оказала редом с него и крачеше сред завихрените снежинки. Беше по-висока от Наоми, почти колкото Уорън. Млечнобялата й кожа се сливаше със снега, а черните й очи и дългата й черна коса се открояваха ясно. Носеше дълга, свободно падаща, рокля с дълбоко деколте и широки ръкави. Режещият вятър не докосваше нито одеждите, нито косата й.

Наоми не можеше да я види, защото тя не беше там. Поне не физически. Лилит се показваше така, че да я вижда само Уорън и никой друг. Той още не бе сигурен дали това се дължи на книгата или на сребърната ръка.

— Уорън — каза Наоми. — Чу ли ме?

— Не трябваше да я взимаш — продължи Лилит.

— Чух те — каза Уорън и този отговор се отнасяше и до двете жени. Нито една от тях обаче не остана доволна.

— Щом не смяташ да ми се довериш, защо ме взе?

— Взех те, защото усещах, че имам нужда от теб.

— За какво?

— Не знам.

— Това е адски тъпо.

Лилит се усмихна и лунната светлина и сенките откроиха жестокото й изражение.

— Казах ти, че ще създава проблеми. По-добре я зарежи сега. Или я убий.

На Уорън му беше минавала тази мисъл. През последните години му стана навик да решава проблемите си с насилие. Преди отварянето на Адската порта и пристигането на демоните не беше така. Тогава бягаше от всяка битка, с която се сблъскаше. В резултат почти всички, на които се бе доверявал, се бяха възползвали от него.

— Не е тъпо — рече Уорън. Но усещаше, че е, защото Лилит също не му беше казала за какво са дошли чак тук. Само му каза, че трябва да дойде. — Тук някъде има нещо.

— Откъде знаеш?

— Защото го чувствам. — Уорън вдигна металната си ръка. — С това.

Наоми понечи да каже нещо, после хвърли поглед към ръката и затвори уста. Той вече бе доказал, че е много по-вещ от нея в мистичните сили, които демоните използваха. Сега, когато имаше нова ръка, силата му бе поела в нови посоки, до които по-рано нямаше достъп.

— Добре — каза тя накрая. Придърпа дългото палто по-плътно около тялото си. — Но се надявам скоро да го намерим.

Още едно зомби пропадна в една от невидимите ями на тресавището, едва-едва покрити с лед. Остър пукот отекна миг преди то да потъне в черната вода. Това зомби не се появи повече.

Само малко по-нататък сив дим се издигаше към тъмното, обсипано със звезди, небе. Чувството, което теглеше Уорън, идеше от същата посока.

Лилит отново крачеше до него.

— По-добре ще е да побързаш — заяви тя спокойно. — Преследват те.