Мел Одом
Споразумението (38)

Тридесет и шест

Бях историк в моето село — каза Такелрот. — Съхранявах старите предания. Онези, които никой вече не искаше да слуша. Но това ми беше мястото и си вършех работата. Макар никой вече да не вярваше на тези истории.

— Защо?

— Защото бяха за демони. Никой не вярваше в демони по онова време. Всички мислеха, че Мракът ни е подминал. Или пък — както мнозина започнаха да твърдят, — че той изобщо не е съществувал.

— Демоните са били и по-рано във вашия свят, така ли?

— Да. Също както във вашия. Те наглеждат младите светове. Пращат Предвестници и Търсачи, за да преценят кога ще са готови за жътва.

— И кога е това?

— Когато населението е в разцвет — рече Такелрот. — В началото всички светове са слабо населени. Но ако разполагат с време, интелигентните създания продължават да се плодят и множат, докато не се появи опасност от пренаселване на света. Никое друго същество не върши това толкова успешно като интелигентните видове. След като един свят започне да процъфтява и демоните преценят, че населението вече не може да продължи да расте, без да рухне под собственото си тегло, те нанасят своя удар. Все едно че откъсват плод точно когато е най-зрял, за да могат да изсмучат всички сокове.

— Как разбират, че моментът е дошъл? — попита Уорън.

— Демоните никога не напускат изцяло един свят. Винаги оставят някого да стои и да наблюдава. Като Лилит.

— Тя каза, че демоните са планирали да се върнат по-рано.

Хълмът край поточето се издигаше стръмно. Бедрата на Уорън го боляха от усилието да се катери.

— Може и така да е — каза Такелрот. — Твоят вид се е сблъсквал с много пречки в развитието си. Виждал съм ги. Войни. Глад. Чума. Всички тези неща са ви връщали назад и са заплашвали да ви унищожат.

— Защо си бил превърнат в книга?

— Това беше шега с мен. Заради онова, което представлявах.

— Лилит ли го направи?

— Не. Тя беше там, но участта ми не се дължи на нейно решение. Друг от Тъмните повелители взе тялото ми с едва туптящия в него живот, скърши костите ми и ме промени, докато станах тази книга.

— С каква цел?

Такелрот въздъхна.

— Когато бях жив, знаех как да наранявам демоните. Как да ги наранявам и да ги убивам. Моите знания помогнаха да забавим неизбежното, но бе прекалено късно, за да го спрем. Съдбата ни бе да станем на пепел и тя бавно се осъществи. Нещо повече, в нашия свят ние нямахме Истините, които имате вие тук.

— Истините ли?

Такелрот спря и го изгледа.

— Да.

— Не знам какво е това.

— Нито пък аз. Поне не съвсем. Знам само, че са най-великите оръжия, съществуващи срещу демоните. Ти си по природа кабалист. Като такъв си свързан най-тясно с Истината на майката.

— Каква майка?

— Не знам. Знам само, че когато му дойде времето, кабалистите трябва да разпознаят тази Истина и да я освободят. Само така могат да бъдат победени демоните и Адската порта.

— Откъде идват тези Истини?

— Откъдето идват всички добри неща. От Извора на светлината.

— Колко са тези Истини?

— Седем. Всички те трябва да бъдат открити и обединени.

Главата на Уорън се замая.

— Къде са?

— Някъде във вашия град — каза Такелрот. — Трябва да намериш първо Печата, а после Истините.

— Откъде знаеш това?

— Защото историята за Седемте истини беше една от онези, които знаех в моя свят. Мислех си, че Истините ги има и там, но ги търсихме и не можахме да ги намерим.

— Те физически предмети ли са?

— Разбира се. Трябва да са. Те ще са оръжията, които могат да бъдат използвани срещу демоните.

Уорън подреди мислите си.

— Ти каза, че Истината на майката е свързана с кабалистите?

— Да.

— Какви други Истини има?

— Една ще е обвързана с тамплиерите. Те са прекалено важни, за да не влизат в сметката. А друга ще е свързана с тайните воини.

— Това не е ли същото като тамплиерите?

— Не. В твоя свят има воини. Виждал съм ги. Те ще са свързани с Истината за войника, защото вярват само в битките. Тамплиерите ще са свързани с Истината за братята, защото са дом, разделен срещу себе си. Те олицетворяват единството, но са се разделили при отварянето на Адската порта. Някои от тях загинали, докато на други било наредено да останат. Срамът е опетнил живите.

— Кой ще намери тези Истини?

— Който ги търси. — Такелрот се усмихна с надежда. — Иска ми се да бъдеш един от тях. Ето защо ти разказвам това. Имаш възможност да промениш нещата, Уорън. Но първо трябва да се разделиш със страха и гнева, в които си се вкопчил толкова отчаяно.

Уорън поиска да възрази, че не изпитва страх или гняв, но знаеше, че не може.

— Откъде да започна да ги търся?

— Не знам. Но трябва да си готов да действаш веднага щом забележиш нещо. Исках да ти кажа това от месеци, но Лилит не бива да разбере, че знам тези неща и искам да ги споделя с теб. Ако го узнае, ще ме унищожи.

Уорън гледаше към дребното същество пред себе си. Ако казаното от него бе истина, Такелрот бе водил ужасен живот в продължение на хиляди години.

— Аз няма да й кажа — рече Уорън.

— Също така внимавай за какво мислиш в близост до нея. Тя може лесно да извлича мисли от главата ти.

— Знам.

— Докато ме носиш, мога да ти помагам да засланяш част от мислите си.

— Тогава ще се погрижа да останеш у мен.

— Ела да се качим догоре. Искам да ти покажа нещо. Като стигнаха до билото, на Уорън му се стори, че ще му призлее. Зад хълмовете във всички посоки се простираше ужасната чернота на Изгарянето. Опустошената и болна земя бе покрита с пулсиращи язви, от които бликаше сернист газ. Небето над тях приличаше на тъмна рана.

— Това се случи с моя свят — прошепна Такелрот с напрегнат глас. — И ако не се предприемат някакви стъпки, ако Истините не бъдат открити, и с твоя свят ще стане същото. Разбираш ли?

Уорън разбираше.

— Дори и да оживееш, което е съмнително, защото демоните няма да те търпят дълго, това е всичко, което ще наследиш — каза му Такелрот. — Такъв живот не е победа.

— Но ти живееш?

— Нима? — Такелрот изглеждаше искрено изненадан. — През повечето дни си мисля, че съм просто спомен за себе си. Ти си първият човек, с когото говоря от хиляди години. Що за живот е това?

Уорън се втренчи в овъглената шир и почувства страх.

— Сигурен ли си? — попита той тихо. — Сигурен ли си, че демоните могат да бъдат победени?

— На това място ли? Да. Истините трябва да бъдат открити и тайните трябва да бъдат разбулени. Силите на светлината са ги поставили тук, за да могат някой ден да се надигнат герои, които да нанесат ответен удар на Мрака.

— Защо тук?

— Защото хората на този свят имат в душите си много място за страст, насилие и любов. Защото могат да познаят Истините и са достатъчно силни, за да ги използват. — Такелрот замълча за миг. — Защото, в крайна сметка, те трябва да бъдат открити тук, иначе твоят свят няма надежда за оцеляване.

— Как да ги позная?

— Не знам отговора на тази загадка. Знам само, че като му дойде времето, Истините ще ви се разкрият. Трябва да се погрижиш ти и другите да бъдете готови.

— Защо и други?

— Защото Истините трябва да дойдат от всичките три групи, които са се формирали, за да се борят с демоните. Никоя не може да се изправи сама срещу тях. Всяка трябва да използва познанията на другите.

— Тук никой не вярва на никого.

— Някои вярват. Тази вяра трябва да бъде укрепена. Трябва да намериш начин.

— Аз не съм подходящият човек.

— Тогава кажи на други — отвърна бавно Такелрот. — Не оставяй онова, което ти съобщих, да бъде пропиляно. Това е шанс да отвърнете на удара.

Уорън безмълвно си помисли, че Такелрот трябваше да намери някой друг, с когото да проведе този задушевен разговор.

— Няма други — рече дребното създание. — Светлината ми даде теб.

— Аз не съм герой — възрази Уорън. — Дори не съм добър човек. Да знаеш какви неща съм правил, колко хора съм наранявал…

— Това, което си правил преди, е без значение — каза Такелрот. — Брои се това, което правиш сега. Всеки герой си има недостатъци.

— Аз не съм герой.

— Тогава бъди вестител. — Такелрот се намръщи и поклати глава. — Времето ни изтече. Тя те търси.

— Лилит ли?

— Да. — Той присви болезнено очи. — По-добре върви. Преди да е станала подозрителна. Ако пита, просто й кажи, че си бил в безсъзнание през цялото време тук.

— Добре.

— Ще се свържа с теб, когато мога.

В един момент Уорън стоеше на хълма, издигащ се над черната пустош на Изгарянето…

* * *

… а в следващия се намираше в подземния тунел. Внезапният преход му причини замайване. Той се олюля и се подпря на копието.

Лилит го изгледа със смътно подозрение.

— Къде беше?

Уорън огледа прохода.

— На едно бойно поле. Някъде другаде. — Той направи пауза. — Как се озовах тук?

— Ти беше в Книгата — отвърна Наоми, която я притискаше към себе си.

— В Книгата ли влезе? — попита Лилит.

— Не. Последното, което помня, беше взривът в тунела.

— Беше ли ранен?

Уорън погледна надолу към тялото си, сякаш едва сега му бе хрумнало да провери.

— Май не съм. — После направи онова, което правеше винаги, когато въпросите на другите го смущаваха: започна да задава свои. — Кой беше онзи демон одеве?

— Стар противник. Сега е мъртъв. Вече няма защо да се тревожиш за него.

— Как ни е открил?

— Няма значение.

Уорън вложи повече суровост в гласа си.

— Има. Щом този демон може да ни открие, значи и други могат. Ние… аз трябва да съм готов за това.

Лилит се втренчи в него.

— Наистина ли мислиш, че има значение дали си готов?

— А за теб има ли значение дали съм жив?

Ноздрите й се разшириха, доказвайки, че тя отново диша в съсухреното си тяло. Уорън се зачуди дали това я прави по-уязвима.

— Да — отвърна тя.

— Тогава е от значение дали съм готов. Току-що загубих убежището си. Ще бъдем уязвими.

— В града има и други убежища. Що се отнася до това, как ме е открил Кордадж, вината беше моя. Замаскирах се. Не мислех, че съм толкова силна, че да привлека специално внимание.

— Явно имаш списък с врагове, за които не знам.

— Демоните винаги са били завистливо племе. Нали не мислиш, че това чувство е измислено от вас, хората?

— Колко други демони ще искат да ни убият?

— Много. Известно време бях покровителствана от Сидонай. Има мнозина, които никога не са се радвали на благоволението му. — Лилит се обърна и се плъзна нататък. — Хайде. Имаме много неща за вършене. Аз трябва да продължа да възстановявам силите си, а ти трябва да създадеш армия от следовници, които да се бият заедно с мен.

— И как да го направя?

— Ти си изобретателен човек, Уорън Шимър. Затова те избрах. Ще измислиш някакъв начин.

Уорън я последва, но част от него искаше да си бе останал в Книгата.