Мел Одом
Споразумението (37)

Тридесет и пет

Вместо в подземния проход, Уорън се събуди в гора. Огледа се объркан. Слънчева светлина се лееше през изумруденозелените дървета и храсти около него. Той сви дясната си ръка и откри, че още си е на мястото, още е от метал и е хванала здраво копието. Някои неща не се бяха променили.

Птици пееха в дърветата и прелитаха от клон на клон. Някъде отляво ромолеше поточе. Мирисът на бор и трева изпълни ноздрите му и му се стори, че надушва и аромат на ябълки. Стомахът му закъркори. Бяха минали три дълги години, откакто не бе ял пресни плодове. Единствените ябълки, които съществуваха в днешно време, бяха в консерви или дехидрирани пакети.

Осъзна, че изгарящата болка от дясната му страна е изчезнала. Реши, че това е обнадеждаващо. Нямаше начин да е престанал да я усеща или пък травмата да се е изцерила сама.

— Ставай, Уорън — подкани го познат глас. — На това място никой няма да се опитва да ти навреди. Тук си в безопасност.

Земята затрепери леко, когато някой тръгна към него. Уорън потисна страха в себе си, претърколи се и стана на крака. Вдигна копието с две ръце. Усещаше палтото около себе си, плътно и непроницаемо. То почти не помръдваше, освен за да следва движенията му.

Пред Уорън стоеше странно създание. То бързо отстъпи от копието.

— Ще съм ти благодарен, ако не размахваш това нещо към мен — рече създанието. — Това е могъщо оръжие. Ако можех да избирам, щях да го оставя там. Но то, както и палтото, което носиш, изглежда са свързани с теб.

— Кой си ти? — попита Уорън.

Съществото бе високо само метър и двайсет. Слабо и изящно, то не изглеждаше застрашително. Това обаче не означаваше нищо. Уорън беше виждал как демони, не по-големи от кутрето му, се заравят в плътта на човек, за да намерят сърцето или мозъка му и да го убият.

Лицето на създанието изглеждаше несъразмерно, сякаш бе сглобено от различни части. Носът му бе голям и продълговат, и висеше почти до горната му устна. Очите му бяха прекалено мънички и твърде близо едно до друго. Устата представляваше една цепка. Тъмна, къдрава коса ограждаше елипсовидно лице с толкова извита брадичка, че приличаше на запетая. Костеливите крака бяха покрити с косми. Една жълта препаска трептеше на лекия ветрец.

— Аз съм Такелрот — обяви съществото и се усмихна колебливо.

— Това е само някакво име — каза Уорън. — То не ми казва нищо за това кой си, кое е това място или как съм се озовал тук.

— Не си умрял и не си отишъл в някакъв задгробен живот, ако това си мислиш.

— Не.

— Вие хората имате интересни идеи по въпроса.

Уорън пристъпи напред и доближи копието на сантиметри от гърлото на Такелрот.

Дребното същество вдигна ръце.

— Това ли получавам за добрината, която проявих към теб? След като те изтеглих от онзи проход до това място и изцерих раните ти?

— Щом си направил всичко това, значи можеш да ми кажеш онова, което искам да знам.

Такелрот се вгледа в очите на Уорън.

— Ти ме познаваш, Уорън. Познаваш гласа ми и това място.

На Уорън му трябваха още няколко мига, но той все пак позна съществото.

— Ти си Книгата. Устата-процеп се изви в усмивка.

— Да.

Уорън сведе копието, но остана нащрек. Огледа се.

— Ти и по-рано си влизал в Книгата — рече Такелрот.

Вярно беше.

— Тогава не изглеждаше така.

— Книгата има много страници. Не си видял всичките. Никой не е.

— Освен това теб те нямаше там.

— Там бях. Просто ти не ме виждаше.

Уорън обмисли думите му.

— Ти си ме издърпал в Книгата?

— Да, за да спася живота ти.

— Ами Наоми и Лилит?

— Наоми носи Книгата. Тя видя как те издърпвам вътре. Нямаше как да носи и теб. А сега, когато най-сетне успях да се отделя от Лилит, не искам да се подлагам пак на същото.

— Мога ли да изляза?

— Разбира се. Аз не съм тъмничар.

Уорън огледа грозноватото лице. Цял живот го бяха лъгали. Отначало го бе лъгала майка му, после пастрокът му, а по-късно това бе продължило в сиропиталищата и с „приятелите“, които си бе създал и които живееха на негов гръб, защото можеше да се разчита, че той ще даде своята част от наема и квартирните разходи.

Не можеше да определи дали създанието пред него лъже.

— Исках да си в безопасност — рече Такелрот. — Когато загуби съзнание, жените не биха имали друг избор, освен да те изоставят.

„Биха могли да останат с мен“ — помисли си Уорън.

— Страхуваха се. Проходът не беше запушен напълно, както ти се надяваше. Гремлините си прокопаха път.

— Моите спътнички ще се измъкнат ли?

— Да. Има време. Добре си го планирал.

— Трябва да се върна там.

— Почакай малко. Последния път, като беше в Книгата, ти видя само една от войните, които демоните са водили в миналото. Можеш да се поучиш от този опит.

Уорън огледа гората.

— Къде сме?

— В Книгата.

— Имам предвид, кое е това място?

— Това е един от световете, които демоните погълнаха. Или по-точно, това е споменът за него. Този свят вече не съществува, но между страниците на Книгата може да живее вечно. Или поне докато Книгата е цяла.

Такелрот тръгна към едно бавно течащо поточе.

— Ела с мен.

* * *

Известно време Уорън крачеше мълчаливо редом с дребното същество. Красотата на гората го омайваше. Преди нашествието бе приемал парковете за даденост. После, когато Изгарянето започна да поглъща Лондон и вече не бе безопасно да стоиш на просторни, открити места, той започна да съжалява, че не е ходил в тях по-често.

Такелрот спря до едно ябълково дърво. Клоните бяха натежали от червени плодове. Той ги изгледа преценяващо, после откъсна един и го подхвърли на Уорън.

Уорън улови ябълката и я огледа внимателно. Изглеждаше идеална. Достатъчно добра, за да…

— Яж — окуражи го Такелрот.

— Безопасно ли е?

— Да.

— Чувал съм твърде много истории за зли вещици и ревниви кралици, за да приема с готовност подарена ябълка.

— Не искам да ти навредя. Ако исках, щях просто да те оставя в онзи проход. Гремлините щяха да те убият.

— Може би.

— Ако бе останал в съзнание, щеше да разбереш, че ти казвам истината. — Такелрот откъсна още една ябълка и я разчупи с голи ръце. Пусна парчетата в потока. Почти незабавно на повърхността изплуваха рибки и загризаха късчетата. Никоя от тях не умря.

Гладен и обзет от желанието да си припомни вкуса на ябълка, която не е направена на пюре и натъпкана в консерва, Уорън избърса плода в палтото си и отхапа. Ябълката беше сладка и точно толкова тръпчива, колкото да го заболят челюстите. Сок потече по брадичката му. Въпреки странните обстоятелства, неволно се усмихна.

— Вкусна е, а? — попита Такелрот.

— Да.

Създанието се обърна и отново тръгна покрай потока. Уорън го последва, като продължаваше да дъвче ябълката.

— Исках сега, когато най-после сме сами, да се възползвам от тази възможност, за да поговоря с теб. Имаме да си кажем много неща.

— Защо не ми ги каза по-рано?

— Защото Лилит беше тук. Криеше се сред нас. Има някои неща, които тя не бива да узнава. Или поне не бива да узнава, че ти ги знаеш. Иначе ще те убие. И нито за миг не си въобразявай, че няма да го стори и без това, веднага щом й станеш ненужен.

— Знам.

Такелрот се ухили през рамо.

— Не й вярваш повече, отколкото на мен, а?

— Не. — Уорън хвърли огризката от ябълката в потока. Дузина рибки веднага й се нахвърлиха.

— Все трябва да вярваш на някого.

— Вярвам на себе си.

— Не знаеш достатъчно.

Уорън не оспори това.

— Какво си ти?

— Засега, а може би завинаги, аз съм тази Книга. Но някога бях като теб. Създание от моя собствен свят. Имах семейство. Жена. Деца. — Болка се появи в очите на дребното същество. — Демоните избиха всички.

Уорън не знаеше какво да каже, особено след като не бе сигурен дали да вярва на тази история или не.