Мел Одом
Споразумението (36)

Тридесет и четири

— Какво правиш още тук, Крийзи? Всички мислеха, че ще стоиш при тамплиерските си приятелчета, вместо да си рискуваш живота с нас.

„Запази хладнокръвие — каза си Лея. — Не им обръщай внимание“.

Обаче това беше трудно. Откакто се бе върнала в комплекса на Агенцията, очевидното неприемане от страна на своите беше като жулене на шкурка по гол нерв. Това бе започнало още преди да отиде да предаде предложението на Лира Дариус. Но сега враждебността се бе усилила.

Тя стъпи с ботуш на пейката в общата съблекалня и се зае с връзките. Ботушите, както и останалата част от бронята й, бяха покрити с кръв. Повечето принадлежеше на демоните, но имаше и кръв от ранени хора, както и от двамата мъже, които бяха умрели в ръцете й тази нощ.

— Слушаш ли ме, Крийзи? — изрева Докъри.

„Остави го“ — помисли си Лея. Почти бе свалила ботуша. От кръвта ръкавиците й бяха станали хлъзгави и това затрудняваше задачата й.

Една тежка ръка падна на рамото й и я завъртя. Докъри се извисяваше с една глава над нея — едър мъж с гръден кош като буре. Беше в началото на трийсетте. Бе свалил маската на шлема си. Ниско остригана коса покриваше главата му, а по челюстта му бе набола лека четина. Лицето му бе широко и мулешко.

Лея отблъсна ръката му. Вдигна юмруци пред лицето си в готовност за бой.

— Чух те, Докъри — каза тя. — Разкарай се. Не искам да говоря с теб.

— Може пък аз да искам да говоря с теб, миличка — озъби се Докъри.

— Ще подам оплакване срещу теб.

Докъри се изсмя.

— Аз всеки ден излизам навън да воювам с демоните, миличка. Наистина ли мислиш, че някакво си оплакване срещу мен ме притеснява?

Лея се почувства глупаво. Преди нашествието обвиненията в Агенцията бяха сериозно нещо.

— Бях в Кралската морска пехота, преди всичко да рухне — каза Докъри. — Познавах трудностите още тогава, докато ти си се учила на шпионски номера. По онова време се биехме с хората лице в лице. Нямаше ги тези глупости с криенето в сенките, на които ви учат сега.

В съблекалнята се бе събрала тълпа. Изглежда, никой нямаше желание да се намеси и да спре назряващия бой.

— Прекарал си тежка нощ — каза Лея. — Както и всички ние.

— Но не всички са имали приятел, който е умрял в ръцете им — рече Докъри. — Уендъл Тейт беше добър човек. Кралски морски пехотинец. Струваше поне четири-пет пъти повече от хора като теб.

Това предизвика малко протести откъм тълпата. Макар че шпионските организации и военните отдели се бяха събрали под един чадър в резултат от нашествието през Адската порта, това обединение на силите не беше съвсем гладко.

— Много хора умряха тази нощ — каза Лея. — Много добри хора.

— Знам. А ти упорито искаш да избягаш и да идеш при онези страхливи тамплиери.

„Той просто те предизвиква“. Лея си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Искам да ме оставиш на мира — заяви тя.

— Съжалявам. Мисля, че е време да решиш на кого си вярна. — Докъри протегна напред голямата си длан и я блъсна в рамото.

Лея улови китката му с лявата си ръка, а лакътя му с дясната, и се опита да му приложи ключ. Докъри протегна крак и я препъна, като същевременно изви горната част на тялото си. Извадена от равновесие, Лея нямаше друг избор, освен да го пусне и да отстъпи бързо. Едва успя да вдигне отново ръце, преди Докъри да налети срещу нея.

— Не трябваше да го правиш, миличка — изръмжа той. Злобна усмивка разтегли устата му. — Сега ще съжаляваш за това.

Лея избягна един удар, който профуча покрай ухото й. Умишлено отстъпи към една редица шкафчета. Зрителите зад нея отстъпиха неохотно, тъй като не искаха да губят местата си на първия ред, после се заблъскаха за същите тези места, когато кръгът се раздели на полукръг.

Докъри приложи лъжлива маневра, но Лея разбра по позата му, че не влага никакво усилие. Сви ръце и остави следващия му удар да я улучи. Въодушевен от успеха си, Докъри замахна пак, като този път пристъпи напред и вложи повече сила в удара си.

Лея подви колене и падна, озовавайки се под свирепия замах. Големият юмрук на Докъри се вряза в шкафчето и проби тънката врата. Той се помъчи да освободи ръката си от разкъсания метал. Преди да успее, Лея се плъзна покрай него, после се завъртя и подсече противника си зад коляното.

Кракът на Докъри се подгъна и той рухна. Падането заклещи по-здраво китката му, което бе неочаквана екстра. Лея го сграбчи за косата и извъртя лицето му към себе си.

— Да не си ме приближил повече — каза спокойно тя. — Никога.

Едрият мъж изруга и се опита да стане. Лея залепи длан върху тила му и освободи заряда от петдесет хиляди волта, който се съхраняваше в кондензаторите на костюма й. Докъри се разтресе диво за миг, щом всеки мускул в тялото му се сви от напрежението, после се свлече в безсъзнание.

— Ще си платиш за това — заплаши я един от другите кралски морски пехотинци.

Лея зае отново отбранителна поза. Стаята остана разделена, но Докъри и военните образуваха стегната малка групичка. Тя се съмняваше, че някой ще излезе да я защити.

— Край на разправиите — обяви един ясен глас. — Следващият, който нанесе удар, ще се присъедини към сержант Докъри в ареста.

Тълпата се разтвори и Лира Дариус мина през нея. Отзад вървяха четирима тежковъоръжени стражи. Тя спря до Лея и се втренчи в насъбралата се тълпа.

— Риърдън и Джейкъбс — каза Лира. — Вие твърдите, че сте приятели на сержанта. Отнесете го в лазарета да го прегледат. След като лекарят реши, че е достатъчно добре, ескортирайте го до ареста. После ще мина да се уверя, че сте го направили. Ако не сте, и вие ще се присъедините към него. Ясно ли е?

— Като бял ден, госпожо — отвърна неохотно един от двамата мъже.

Лира погледна към Лея.

— Ти идваш с мен.

Лея потисна импулса си да възрази, че се отнасят с нея, сякаш е виновна за нещо.

— Слушам, госпожо.

* * *

Когато влязоха в личния кабинет на Лира Дариус, Лея застана мирно пред бюрото. Погледът й обхвана стаята. Тук нямаше нищо лично, нищо, което да намеква каква е била Лира Дариус преди или след присъединяването си към разузнавателната агенция.

— Не бъди глупава. Няма да имаш никакви неприятности. Просто е по-добре, ако Докъри и неговите хора си мислят, че ти чета конско.

Изпитвайки леко облекчение, Лея седна в един от двата невзрачни стола пред металното бюро. Лира седна срещу нея.

— Сигурно ти е трудно — каза Лира.

— Справям се добре, госпожо. — Лея запази лицето си безразлично.

— Да, виждам. Да се сбиеш в една от общите стаи с другарите си ясно показва колко добре се справяш.

— Сбиването не беше по моя вина.

— Разбира се, че беше. — Лира се облегна в стола си.

Лея едва успя да остане седнала.

— Простете, госпожо, но не аз започнах всичко това.

— Напротив. Започна го още в мига, щом прекрачи границите, определени от Агенцията, и се забърка със Саймън Крос преди четири години.

„Не с тамплиерите. Със Саймън Крос“. Лея отбеляза разликата.

— Недоволна ли сте от мен, госпожо? — попита Лея.

— Не от теб. От ситуацията. — Лира поклати глава. — А и по-скоро се тревожа за теб, отколкото да съм недоволна.

— Не разбирам.

— Поставила си се в незащитима позиция.

— Не разбирам как.

— Защото получаваш специални облаги от тамплиерите. Другите хора тук не ги получават.

— Те не ги искат.

— Разбира се, че не ги искат. Те са твърде горди и затънали в своето елитаристично мислене. Вярват, че са по-добри от тамплиерите, значи са такива.

— Изобщо не е така.

— Те смятат, че водят военно настъпление срещу демоните. Цял живот са били обучавани за това. Да карат другата страна да търпи също толкова тежки загуби като нашите. За нещастие никои от хората, срещу които са се изправяли тези войници и агенти в миналото, не са пилеели с такава лекота бойците си. Нито пък са били толкова добре екипирани — дори терористите от Близкия изток в първите години на века.

Лея запази мълчание.

— Това ще се оправи, по един или друг начин — каза Лира. — Щеше да е по-добре, ако тук нямаше толкова много хора, които са се съсредоточили върху теб като част от проблема. — Тя изгледа загрижено Лея. — Нямам желание да те пускам отново в акция.

— Защо? Не ми вярвате ли?

— Вярвам ти. Просто не вярвам на всички онези хора, че ще те защитят, ако се наложи.

— Мога сама да се грижа за себе си.

Лира се усмихна тъжно.

— Дните, в които сами се грижехме за себе си, свършиха.

— Все още имам няколко приятели — каза Лея.

— Да. Знам, че имаш. Ами когато хората като Докъри започнат да ги отбягват? Какво ще направиш тогава? Докъде ще стигне това разделение, преди центърът ни да се разпадне?

Лея се замисли върху казаното.

— Предлагате да се махна ли?

Лира я изгледа спокойно.

— Не още. Засега не мисля, че нещата са стигнали дотам. Но може да стигнат. Когато това стане, ще те уведомя.

Лея кимна отсечено.

— Ако това се случи, мислиш ли, че ще намериш безопасно убежище при тамплиерите?

С отработена небрежност, Лея излъга:

— Да, госпожо.

Лира се намръщи.

— Това е най-добрата преструвка, която съм виждала. Колкото и да е добродушен Саймън Крос, смея да твърдя, че след последната му среща с теб търпението му може да се е изчерпало.

— Възможно е.

— Преди да те изхвърля оттук, ще ти намеря друго място. Имаш думата ми.

— Да, госпожо. Благодаря. Има ли още нещо?

— Да. — Лира се подпря на бюрото и заговори мило. — Внимавай, докато си там навън, Лея. Враждебност като тази невинаги получава нужното време, за да се разсее. Приятелят, когото смяташ, че имаш зад гърба си… може да не е приятел.

— Да, госпожо. Вече знаех това. — Лея стана и отдаде чест.

Лира също се изправи и й отвърна.

— Исках да те помоля за още нещо. В случай че някой пита, кажи им, че съм била груба и рязка с теб.

— Да, госпожо. — Лея излезе от стаята в коридора. Още преди да влезе в кабинета на Лира, комплексът не й се беше струвал сигурно убежище, но беше изненадана колко по-малко безопасен й се струваше сега.