Мел Одом
Споразумението (35)

Тридесет и три

Кордадж се издърпа в стаята. Трябваше да си наведе главата, за да може да се побере. Втренчи се надолу към Лилит, която бе като дете пред него и определено изглеждаше беззащитна.

— Къде беше през всичките тези години? — попита Кордадж.

— Чаках Сидонай да изпълни обещанието си. Той ме бе пратил тук да победя хората и да подготвя мястото за Адската порта.

Уорън гледаше лицето й и се чудеше дали плътта й не е мъртва и прилепнала толкова здраво към черепа, че да не може да покаже страх.

— Ти се провали — подразни я Кордадж.

— Хората са по-умели и по-силни, отколкото си мислехме.

— Но умират толкова лесно. Дори тамплиерите гинат пред нас.

— Сидонай тук ли е? — попита Лилит.

Изведнъж гремлините изпълниха отвора на вратата зад Уорън. Той се разколеба за миг, щом усети злобните им погледи да се впиват в гърба му.

— Не мисли за тях — заповяда Лилит. — Има кой да се погрижи.

— Сидонай е там, където иска да бъде — отвърна Кордадж. — Той е Първородния. Неговата воля е закон. Най-добре ще е да научиш къде ти е мястото спрямо него. Иначе ще изпълзиш от Среднощния извор като нещо далеч по-нищожно от всичко, което си била някога.

— Виждам, че още носиш белезите си.

Кордадж прокара смутено трипръстата си ръка по металната част на лицето си. После усети какво прави и се ухили.

— Това беше твое дело.

— Трябва да помниш къде ти е мястото спрямо мен — рече Лилит.

— Някога може и да е било така. — Кордадж поклати глава. — Но сега вече не. Ти вече нямаш покровителството на Първородния.

— Но ще го имам отново.

— Ако бях склонен да те оставя жива, можеше да ми е интересно да видя изхода от това. Но след като те усетих на това място, как събираш силите си, разбрах, че не мога да те търпя отново жива.

— Внимавай, смотаняко. По-могъща съм, отколкото изглеждам.

Кордадж се ухили, оголвайки двойна редица големи зъби.

— Не ти вярвам. Всичко, което виждам пред себе си, е една съсухрена демоница, която не си струва труда да бъде одрана и изядена. Обзалагам се, че мършавата ти плът ще ми заседне между зъбите. Но ще те изчовъркам със собствените ти кости.

— Бъди готов — каза Лилит на Уорън.

— Да.

— Като настъпи моментът, трябва да се целиш във врата му. Пронижи го и ще живеем.

Уорън преглътна тежко. Усещаше ръката си потна. Откъм демона идеше горещина, която го заливаше. Засега гремлините стояха на вратата.

— Аз ти причиних тези рани, които криеш — каза Лилит. — Бях милостива и те оставих жив. Те са останали с теб хиляди години и не са се изцерили.

— Хиляди години ми напомняха защо те мразя толкова. — С бързо движение Кордадж сви невероятно голямата си длан около Лилит. Докато го правеше, ръката му порасна толкова, че покри съсухрената демоница от раменете до коленете. — Днес обаче ще си отмъстя. — Той вдигна Лилит и отвори уста.

Ярка светлина блесна изведнъж в стаята, връхлетя Уорън и го накара да се олюлее. Той едва запази равновесие. Гремлините се дръпнаха от вратата.

Ръката на Кордадж се разтвори бързо и той изпищя от болка, когато пламъци обгърнаха дланта и пръстите му.

— Сега, Уорън! — заповяда Лилит. — Удряй сега!

Слепоочията на Уорън туптяха от страх, когато той замахна и хвърли копието с всички сили. Обсидиановият прът полетя точно и се заби във врата на Кордадж, непосредствено под челюстта му.

Очите на демона се опулиха от внезапен страх. Той се обърна към Уорън.

— Не! — изрева невярващо Кордадж. — Какво направи? — Той посегна към копието, но изведнъж вратът му се превърна в супа и потече по раменете му. Само костите му останаха цели.

Лилит се хвърли напред, когато Кордадж започна да пада. Ръцете й се движеха с мъка, но тя улови голямата му глава в дланите си. Невероятно, но успя да задържи демона прав, докато той се бореше за живота си. После ярка синя светлина проблесна в ръцете й.

Уорън усети потока от мистична енергия, преминаващ от Кордадж в Лилит. Част от енергията се разплиска върху него и той я засмука в себе си. Тя обаче бе твърде мощна и от опита му да я задържи, го прониза болка. Налагаше се да я изпусне, преди да го е разкъсала.

— Дръж я — каза Лилит. — Ще ти е нужна. Чакай моя сигнал.

В очите на Уорън избиха сълзи, докато се бореше с болката. Кордадж се сви, хлътна в себе си като гниещ тиквен фенер. Но Лилит се подмладяваше, докато заприлича на двайсетгодишна жена. Косата й бе пищна и бухнала. Тя се обърна към Уорън и очите й задържаха неговите.

— Сега. Повикай копието при себе си и го използвай, за да насочиш енергията, която държиш, срещу гремлините.

Връзката с копието пулсираше в ума на Уорън. Той протегна ръка и го призова. То затрептя, освободи се от демонския труп и се понесе през стаята, за да легне в дланта му. Той се завъртя точно когато гремлините, пришпорвани от своите командири, нахлуха в стаята.

Уорън развъртя копието, сякаш го бе използвал цял живот. Върхът разсече първата вълна от нападатели. Някои от тях умряха моментално, когато копието прониза сърцата им. При други настъпи бавна смърт от прерязани гърла, пробити дробове и изтърбушени вътрешности. Кръвта плисна и заля пода като морска вълна.

Гремлините отстъпиха, обзети от страхопочитание. Уорън остана вцепенен за миг, без да може да повярва какви поражения е нанесъл.

— Останеш ли там, ще умреш — извика му Лилит. Протегна ръка и силен електрически заряд се вряза в струпаните гремлини. Много от тях избухнаха и крайниците им се разлетяха, откъснати от преминалата през телата им енергия.

Няколко от гремлините на вратата вдигнаха оръжията си и се прицелиха в Уорън и Лилит. С един жест Уорън създаде щит. Куршумите спряха внезапно насред въздуха, задържани от него. Лъчите, киселините и рояците насекоми, изстреляни от още по-странни оръжия, се размазаха по щита, без да причинят вреда.

— Прекалено много са — извика Наоми в ухото на Уорън. — Ще трябва да излезем през прозорците.

— Не — отвърна Уорън.

— Можем да забавим падането със силите си.

— Не. Твърде много от тях ни чакат навън.

— Не можем да се измъкнем оттук.

— Ще се измъкнем. Стой до мен. — Уорън вдигна копието с две ръце пред себе си. Насочи свръхконцентрираната мистична енергия и сътвори плътна стена от огън, която заля гремлините. Само щитът на Уорън пречеше на пламъците да погълнат и тях.

Демоните нямаха никакъв шанс да се спасят. Пламнаха до един, изгаряха като трески и падаха на пода на криви, почернели буци. Някои се разпиляха на пепел.

Само след миг стаята бе празна.

Горещината заля Уорън въпреки щита. Той се съсредоточи отново и насочи още веднъж енергията през копието, пращайки ударна вълна към стената до вратата, където гремлинските трупове препречваха пътя.

С гръмотевичен трясък стената се пръсна навън, като остави зейнала дупка. Гремлините зад стената бяха смазани или издухани. Зад тях вратите на асансьора хлътнаха с метално скърцане.

— Хайде! — Уорън сграбчи Наоми за ръката с човешката си длан и я повлече. Хвърли се през дупката. Лилит го последва.

Без да забавя ход, Уорън притича през повалените гремлини право към асансьорната шахта. Протегна копието и насочи друг поток от сила към висящите накриво врати. Те се изтръгнаха и паднаха в тъмната шахта.

— Скачайте! — извика Уорън.

Наоми се дърпаше, но гремлините вече се бяха окопитили достатъчно и започнаха да стрелят по тях. Той стисна по-здраво ръката й и я дръпна след себе си, когато прекрачи ръба и полетя в мрака.

Наоми изпищя.

Уорън не я винеше. Да летиш надолу в тъмна асансьорна шахта се оказа ужасяващо. Той превключи на нощното си зрение и видя как клетката на асансьора връхлита насреща им. Разбира се, тя всъщност не се движеше, защото той не я бе свързал с аварийния генератор, но изглеждаше сякаш се движи.

Той се свърза със силата си и спря устремното си падане, като стисна здраво Наоми. Теглото й увисна накрая на ръката му и го извади от равновесие. Започнаха отново да падат, но височината вече бе по-малка, което доста смекчи удара. Въпреки това Уорън усети как ребрата от дясната му страна изпукаха, когато се стовари върху покрива на асансьорната клетка.

Лилит се спусна грациозно и спря над него.

— Ти ни вкара в капан — изръмжа тя.

Без да може да си поеме дъх от болка в спуканите ребра, Уорън успя да се изправи. Олюляваше се и му се гадеше, и той съжали за онова, което се налагаше да направи сега. Съсредоточи се и прати нова вълна от сила през асансьорната клетка. Тя се смачка под тях и те отново полетяха надолу.

Ребрата го боляха, когато се надигна на колене. Постави свободната си длан върху вратите на асансьора и ги взриви. Те се изтръгнаха от окачването си точно когато гремлините се наведоха през отвора на четвъртия етаж. Куршуми и лъчи заехтяха в шахтата.

Уорън излезе със залитане навън. Лилит се плъзна покрай него още преди да е излязъл съвсем. Той издърпа Наоми от смачканите останки и я помъкна към мазето на сградата.

Районът „Сохо“ беше стар. Тази сграда бе една от най-старите и нямаше подземен паркинг. Мазето бе склад, пълен с изоставени машини, сандъци и кутии.

Най-сетне яростната болка в гърдите на Уорън отпусна хватката си и той вдиша. Пред очите му вече танцуваха тъмни петна. Той извика, но дори от това го заболя.

— Къде сме? — попита Наоми.

— Водиш ни от един капан в друг — оплака се Лилит.

— Винаги — изхъхри Уорън, — винаги… трябва да има… изход. — Той прекоси стаята и махна с ръка към купчина сандъци. Пометени от невидим вятър, те се катурнаха настрани и разкриха празна стена.

— Тук няма врата — каза Наоми. Уорън си пое отново дъх.

— Няма — съгласи се той. — Пътищата за бягство… трябва да се… отбелязват. — Притисна се към стената. — Има… стар тунел… близо до… това мазе. Вероятно… са го използвали… за контрабанда. Или за доставка на провизии. Открих го… на чертежите. Пробих… стената… и я зазидах наново… със слаб хоросан.

Той блъсна тухлите със силата си и ги разби. Те се посипаха пред него, като се трошаха на парчета и се разпиляваха по грубия под на тунела отзад.

Проходът вонеше на старост и мухъл. По тавана имаше петна от сажди — Уорън можеше да ги види с нощното си зрение. Драскотини покриваха каменния под.

— В коя посока? — попита Лилит, като се плъзна в прохода.

— Наляво. — Уорън пристъпи след нея. Вече дишаше по-лесно, но болката още го бе стиснала.

— Накъде води?

— Надалеч оттук. — Уорън спря, за да щракне лостчето за задействане на един дистанционен детонатор, който бе поставил на стената, когато проникна в тунела.

— Какво е това? — попита Наоми.

— Пластичен експлозив. — В днешно време такъв се намираше лесно, след като арсеналите бяха останали без охрана. Имаше дори упътвания как да го използва.

— Ти си луд.

— Не можем… да ги надбягаме.

— А можем ли да надбягаме взрива?

— Налага се… да разберем. — Уорън ускори крачка и откри, че не може да тича.

Наоми го хвана за свободната ръка и го затегли по-бързо.

Няколко от гремлините успяха да стигнат до отвора, преди пластичният експлозив да избухне. Взривът изпълни тунела със светлина и грохот. Ударната вълна събори Уорън на пода. Крепейки се несигурно на ръба на съзнанието си, той смътно разбра, че голяма част от тунела — по-голяма, отколкото предполагаше, — се е срутила.

После потъна в мрака.