Мел Одом
Споразумението (34)

Тридесет и две

Ставай, Уорън! Трескавият глас измъкна Уорън от съня. Той избута възглавницата от лицето си и се огледа замаяно. Навън беше светло, но когато той си бе легнал, вече започваше да се зазорява. Цяла нощ бе будувал, усъвършенствайки нови начини за използване на достъпната му мистична енергия. Откакто се бяха върнали в сградата, която бе присвоил за себе си в квартала Сохо, двамата с Лилит работеха. Наоми нацупено се мотаеше наоколо, но дори тя беше изоставила враждебността си към демоницата, за да научи повече.

Сега кабалистката стоеше до леглото и навличаше дрехите си. Очите й бяха впити в мониторите на охранителните камери на стената до леглото.

— Какво става? — попита Уорън. Втренчи се в празните монитори. Те не трябваше да са празни. Беше поставил генератор в мазето на сградата и го бе заслонил така, че звукът му да не се чува, нито пък да се усеща по някакъв друг начин от бродещите демонски патрули. Един голям петролен резервоар гарантираше, че генераторът ще работи непрекъснато в продължение на седмици. Уорън го беше напълнил отново при връщането си.

— Охранителната система не работи — отвърна Наоми, докато нахлузваше ботушите си.

— Виждам.

— Чух шум и се събудих. Като погледнах мониторите, бяха изгаснали.

— Откога са изгаснали?

— Не знам.

Уорън обу панталоните си и навлече една ръгби фланелка. Бойните ботуши му отнеха няколко секунди повече. Стаята му се намираше на четвъртия етаж. Който и да се появеше в сградата, щеше да му е нужно известно време да се качи по стълбите.

„Не и на крилатите демони“ — поправи се той. Хвърли поглед през стоманените решетки на прозорците. Преди нашествието много от сградите в околността бяха имали такива, за да спират крадците, така че тези тук не привличаха специално внимание.

Уорън докосна палтото, което му бе дала Лилит, и то се плъзна по тялото му, като че ли имаше собствен разум. Може и така да беше. Той още не бе сигурен в това, но палтото му осигуряваше по-добра защита от всички брони, които бе носил. Уорън само си помисли за обсидиановото копие и то се озова в ръката му — прелетя през стаята и се намести в нея.

Бръкна в куриерската чанта, която обикновено носеше. Тя съдържаше различни предмети, създадени от него. Уорън можеше само с опипване да разбере кое къде е. Един самостоятелен джоб съдържаше очи на Кървави ангели, които той бе събрал и бе свързал със собствените си сетива. Избра четири от тях, които бяха още мокри и лепкави. Две бяха изсъхнали.

Изпълни очите с мистична енергия, зададе маршрута, по който трябваше да поеме всяко от тях, и ги хвърли във въздуха. Те увиснаха там за момент, сякаш осмисляха нарежданията, а после се раздвижиха бързо. Две от тях излетяха през прозореца, а другите две се стрелнаха през вратата на стаята.

— Къде е Лилит? — попита Наоми.

— Не знам.

Наоми се намръщи.

— Ужасно удобно за нея да не е наоколо, когато се случва това.

— Тя не иска да ми се случи нищо лошо. — Уорън отвори ума си за очите на Кървавите ангели, включвайки се към онова, което виждаха те. — Все още има нужда от мен.

— Не бъди прекалено сигурен.

Уорън обаче беше. Докато Лилит не възвърнеше пълната сила на тялото си, щеше да има нужда от него, за да се грижи за нея и да й помага.

Едно от очите, които бяха излетели навън, се отдели и прелетя над покрива на пететажната сграда. Другото се насочи към улицата.

Десетки гремлини нахлуваха през входната врата на сградата. Те бяха едри, с приблизително човешка форма, и имаха широки крака с по два нокътя. Уродливи и силни, гремлините бяха свирепи врагове в битка. Върху плоските им лица имаше по няколко малки черни очички. Три рога стърчаха отгоре на големите им издути глави и още два отдолу на квадратните им челюсти.

Окото, което оглеждаше от другата страна на зданието, показа още гремлини, влизащи през вратата откъм Олд Комптън Стрийт. Демоните бяха преодолели бронираните врати без проблем.

Двете очи в сградата се устремиха надолу по двете стълбища в краищата на коридорите. Тъй като Кървавите ангели виждаха в тъмното, те успяха лесно да забележат гремлините, пъплещи нагоре по стълбите. Бяха стигнали до втория етаж.

Докато Уорън ги наблюдаваше, а умът му препускаше бясно, един от гремлините забеляза окото, реещо се на площадката на третия етаж. Демонът вдигна пушката към рамото си и стреля.

Ярка светлина се вряза в зрението на Уорън. Болка прониза слепоочията му. Той извика.

— Уорън? — Наоми го хвана за ръката.

Той я отблъсна нетърпеливо, доста уплашен.

— В сградата има гремлини.

— Как са ни открили?

— Не знам. Сега са на втория етаж. Трябва да се махаме оттук.

Движение привлече вниманието на едно от очите на Кървавия ангел извън сградата. То се завъртя и фокусира върху един летящ демон точно преди създанието да улови окото в острата си човка.

Още една вълна на болка прониза главата на Уорън. Той се сдържа да не извика, но в стомаха му се надигна гадене. Когато предната врата на апартамента се отвори рязко, той вдигна копието да се защити.

Пред него се рееше Лилит. Нозете й висяха на сантиметри от пода. Тя не можеше да върви достатъчно бързо, за да избяга. Тялото й бе започнало постепенно да възстановява формата и плътта си, но това й придаваше уродлив вид и изсмукваше силите й.

— Открили са ни — каза тя.

Наоми изруга.

— Как са успели?

— Сега не е време за въпроси — заяви Лилит. — Уорън, вземи Книгата. Ако искаме да живеем, ще ни е нужна.

Уорън се втурна към резбованото бюро, което бе открил и бе накарал зомбитата да качат в стаята му. Хвана чекмеджето, в което се намираше Книгата, и прати мистична енергия към ключалката, докато изричаше кодовата фраза.

Ключалката се отвори с поредица от ясно доловими щраквания.

Навън в коридора демоните бяха стигнали до площадката на третия етаж. После картината угасна, когато един от тях простреля окото, реещо се пред тях.

Уорън се облегна за миг на бюрото, после се овладя отново. Бръкна в чекмеджето и извади Книгата.

Тя беше с размери четирийсет и пет на трийсет и пет сантиметра и дебела петнайсет сантиметра, и бе покрита с отровно пурпурна кожа, по която — умишлено или случайно — имаше линии, които приличаха на вени. Както винаги, Книгата мъркаше като котка. Едно кехлибарено зелено котешко око се отвори по средата й. Под него се появи зъбата уста.

— Аз съм в опасност — каза Книгата.

— Знам — каза Уорън. — Ще те измъкна оттук. — Известно време бе смятал, че гласът, идващ от Книгата, принадлежи на Лилит. Но след като тя се бе отделила от Книгата, гласът продължи да му говори. Лилит не му беше дала никакво обяснение.

— Добре — каза Книгата. — Не искам да бъда унищожена.

— Няма. Повярвай ми.

— Вярвам ти, Уорън Шимър. В противен случай щях да те убия.

Забавно бе, помисли си Уорън, колко много демони и хора — и други неща — твърдяха, че са му приятели, но казваха, че ще го убият, ако някога им измени. Само че не забавно в хубавия смисъл. Тази склонност на демоните и демонските творения силно му напомняше за живота му преди нашествието.

Притисна Книгата към палтото си. В него моментално се образува джоб, който я погълна. Окото го гледаше, докато джобът се затвори. За миг върху палтото ясно личеше изпъкналост, после изчезна. Дрехата можеше да образува неограничен брой джобове, в които Уорън да съхранява безброй предмети. Най-изумителното беше, че никой от тях нямаше физическо тегло или форма, след като джобът се запечаташе. Можеше дори да отваря джоб върху друг джоб.

В коридора отекна врявата на приближаващите се демони.

Наоми стоеше до един прозорец, хванала решетките.

— Не можеш да излезеш — каза Уорън. — Там навън има други.

Раздразнена и уплашена, Наоми се обърна към него.

— Тогава какво ще правим?

— Първото правило за едно убежище е да имаш изход от него. — Той прекоси стаята, хвана я за ръката и я дръпна.

Експлозия разби прозореца, на който бе стояла Наоми. Ударната вълна събори нея и Уорън. Късове зидария и стоманени пръчки се разлетяха из стаята. Две от пръчките се забиха в отсрещната стена. Лилит бе залепена от ударната вълна към стената, но, изглежда, не пострада.

— Лилит! — прогърмя чудовищен глас.

— Кордадж — изръмжа Лилит.

Уорън се изправи и дръпна Наоми зад себе си. Палтото му предлагаше по-голяма защита от нейната броня.

Кордадж седеше вкопчен в стената на зданието. Трябва да бе висок поне четири-пет метра и изглеждаше грамаден. Огромни прилепови криле, които едва се виждаха през направената от него дупка, му помагаха да пази равновесие върху стената. Демонът беше покрит с лъскави червени люспи, които създаваха впечатлението, че е обвит от огън.

Някои части от тялото му обаче бяха скрити под сребърен метал, който сякаш се движеше непрестанно. Уорън видя, че това не е броня. Металът беше прикрепен към тялото като присадена кожа и покриваше половината от лицето на демона, включително едното му око.

Лилит се отблъсна от стената. Уорън усети как мистичната енергия се натрупва около нея.

— Не се страхувай от него, Уорън — проговори Лилит в ума му. — Той е голям…

„И силен“ — помисли си Уорън.

— … но може да бъде унищожен. Удряй бързо с копието, когато ти кажа.

— Трябва да бягаме. Разполагам с изход.

— Ако побегнеш, той ще те унищожи.

Уорън стисна копието. Наоми го сграбчи изотзад, дръпна го и прошепна:

— Да вървим. Остави ги да се избият взаимно.

Без да продума, Уорън се отърси от нея.

— Чакай.

— Ще ни убият.

— Чакай.

Лилит се носеше над пода и изглеждаше невероятно крехка и изтощена пред гиганта, вкопчил се в стената като някакъв демоничен Кинг Конг. Вятър зафуча през стаята и разхвърля мебели и хартии навсякъде. Чаршафите и завивките се вдигнаха от леглото и закръжиха бясно.

— Мислех, че си мъртва, Лилит. — Кордадж изби още едно парче от стената с огромния си юмрук. Късове камък полетяха към улицата и стаята се разтресе от вибрации.

— Бях изоставена — каза Лилит. — Сидонай ме предаде.

Кордадж се изсмя.

— Разбираш ли ги? — прошепна Наоми в ухото на Уорън.

Уорън разбираше. До този момент даже си бе мислил, че говорят на английски.

— Да.

— Какво казват?

— Тихо. Ще ни убият заради теб. — Уорън стисна по-здраво копието.