Мел Одом
Споразумението (33)

Тридесет и едно

Лея изчака Саймън и тамплиерите да се махнат, после прекоси перона и скочи долу в тунела. Кръпките, които бяха запечатали устройствата в земята, още не бяха придобили съвсем температурата на пода наоколо и се виждаха с термографско зрение.

Тя измъкна бойния нож от калъфа на десния си пищял и коленичи. Забави се за миг, разколебана.

— Черна орхидея — обади се Лира Дариус. — Затруднения ли изпитваш?

„Да — искаше да отговори Лея. — Саймън ми се довери. Освен за това — каза си тя. — А това е нещо, което може да промени облика на тази война“.

— Черна орхидея, чуваш ли ме?

— Черна орхидея слуша — отвърна Лея. — Притеснявам се, че ще повредя устройството.

— Ако не си сигурна в способностите си, мога да пратя технически екип.

Единственият недостатък на това предложение беше, че тамплиерите можеха да се върнат за устройствата по всяко време или пък демоните да ги изровят. Някои демони бяха доста хитри.

— Не — каза Лея. — Ако ще ги вземаме, сега е моментът. — Тя заби острието на ножа в кръпката и заработи внимателно. Докато изравяше устройството, окулярът й автоматично правеше снимки и ги изпращаше в базата.

След като свърши с първото, тя премина на второто. Обаче забеляза една неподвижна мълчалива фигура в сенките до входа към перона. Позна сребристосинята броня и разбра кой е. Едновременно засрамена и ядосана, тя се обърна към Саймън Крос.

— Трябва ли ти помощ? — попита той тихо.

Лея се изправи, но не знаеше какво да каже.

— Мислех, че си си тръгнал. Той стоеше със скръстени ръце.

— Знаех, че си тук някъде. Предположих, че ако се престорим, че си тръгваме, ще излезеш.

— Как разбра?

— Казаха ми, че си избягала от укреплението.

— Избягала намеква, че съм била затворничка. Ти ми каза, че съм свободна да идвам и да си отивам.

— Така е. Затова никой не се опита да те спре. Ти избра да избягаш, когато се измъкна тайно, вместо просто да кажеш на някого, че си тръгваш.

Лея се почувства глупаво.

— Видели ли са ме?

— Да.

— Черна орхидея, имаш ли нужда от помощ? — попита Лира.

С движение на брадичката си Лея заглуши външното предаване, така че гласът й да се чува само в бронираната маска.

— Не. Докато някой стигне дотук, всичко ще е приключило. — Тя не искаше сблъсък между Агенцията и тамплиерите. Нещата и без това бяха достатъчно зле. — Нека аз да се оправя.

— По-близо сме, отколкото си мислиш.

Това ядоса Лея. Не стигаше, че тя следи Саймън, но Лира явно бе възложила и на други да следят тамплиера — или нея.

— Задръж ги — нареди Лея. — Дай ми малко време да се оправя с това.

— Ще имаме ли компания? — Саймън не изглеждаше притеснен. Разбира се, ако се съди само по езика на тялото.

Лея не можеше да види абсолютно нищо през наличника на шлема.

— Не — отвърна тя. — Но не са далеч.

— Значи предложението да ми помогнете да придобия влияние сред другите тамплиери е било… какво? Уловка?

— Не. Истинско е.

— Разбирам. — Хладният му, безучастен отговор я уязви.

Лея мразеше да разговаря с него така. Маските, които носеха, скриваха всичко — както лицата им, така и всяка човешка емоция, — а променените от техниката в костюмите им гласове бяха студени като лед.

— Но ти не проявяваш особено доверие от своя страна — продължи той.

„Не зависи от мен — искаше да каже Лея. — Агенцията го решава. Просто така работя“.

— Изглежда, доверие липсва и от двете страни, лорд Крос. — Лея вдигна устройството, което държеше в ръка.

Недей — предупреди я Лира. — Той може да го унищожи.

Лея не се тревожеше за това. Ако Саймън не искаше тя да се сдобие с устройството, досега щеше да го унищожи. Или поне да се опита. Тя не пренебрегваше способността си да се измъкне.

— За какво говориш? — попита Саймън.

— Не ми каза за това.

— До днес нямаше нищо за казване.

— Вие разполагате със средство за относително лесно унищожаване на демоните.

— Разполагаме със средство за защита от тях. Този Възел — това поле — не е преносимо. След като веднъж бъде поставено на едно място, трябва да си остане там.

— Това е предимство, което скрихте от нас.

За миг Саймън не продума. Наличникът му остана безизразен и непроницаем.

— То стана предимство едва когато проработи преди няколко минути. Дотогава беше просто надежда.

— Това сериозно променя нещата.

— В известен смисъл, може би. Но тази защита е само последна възможност. Ако я използваме — ако бъдем принудени да я използваме, — това ще означава, че демоните са ни открили. Можем да вдигнем прегради между нас и тях, но това няма да им попречи да обсадят мястото, където сме се сврели. Сама видя колко сме отчаяни вече. И то, при положение че имаме възможност да ловуваме редовно. Можеш ли да си представиш какво би станало, ако нямаме възможност да ловим сърни? Или да тършуваме в града за храна?

Лея можеше. По време на престоя си в укреплението си го бе представяла. Саймън се беше нагърбил с невероятно тежка задача, вземайки решение да осигурява провизии за своята общност от оцелели.

— Освен това не съм го крил от теб — продължи Саймън. — Сигурен съм, че копието на ръкописа „Гоетия“, което ти ми даде, не е било единственото. Особено след като видях действията ти.

Отвращението в думите му пролича въпреки механичния тон на говорителите на костюма. От това обвинение я заболя силно — особено защото бе вярно. Агенцията не бе доверчива организация.

— Вие сте имали достъп до същата информация като мен — каза Саймън.

— Не — рече студено Лея. — Ти си разполагал с цялото тамплиерско знание, събирано стотици години.

— Ние сме платили за това знание. Орденът е бил нападнат, приятелите му са се обърнали срещу него, видял е как богатствата му са били отнети от техните притежатели и е бил принуден да мине в нелегалност.

— Можели сте да се покажете по някое време.

— И да кажем на света, че демоните наистина съществуват? Та аз самият не вярвах, че те съществуват, забрави ли? Напуснах Ордена. Напуснах баща си. Зарязах всичко, което ми бе познато, защото не вярвах. — Саймън замълча за момент. — Никой не искаше да слуша за демони. Не и преди те да се появят сред нас.

— Ти имаш Макомбър. Той ти помага да преведеш ръкописа „Гоетия“.

— Да. Но само защото имам още един човек, който допълва това, което Макомбър не знае. Ако твоята… организация бе задържала Макомбър, което те решиха да не правят, нямаше да успеят да постигнат онова, което постигнахме ние.

— Знам. Хората, с които работя, също го знаят. Но не можеш да очакваш от нас да не се опитваме да се борим. Предимството, което вие сте спечелили…

— … е ваше — прекъсна я Саймън. Ръката му се стрелна напред и една правоъгълна кутийка за дискове полетя във въздуха към нея.

Лея с лекота я улови и погледна вътре. Кутийката съдържаше нанотехнологичен микроточков компютърен диск. Беше червен като капка кръв и не по-голям от нокътя й.

— Това съдържа всичко, което сме открили в ръкописа „Гоетия“ — каза Саймън. — Включва и инструкциите за създаване на Възлови полета. Или поне онова, което сме успели да разберем досега за тях.

— Вярваш ли му? — попита Лира.

— А ти не му ли вярваш? — отговори с въпрос Лея.

След съвсем кратко колебание Лира отвърна:

— Вярвам му.

Лея усети прилив на гордост. Саймън Крос беше точно това, за което се представяше: рицар, готов да пожертва живота си, за да могат другите да живеят. Обучението на Лея бе точно противоположното. Тя трябваше да принася в жертва другите, да ги кара да умират за своята страна или вяра.

— Нали видя всичко тук в тунела? — попита Саймън. — Това е най-голямото поле, което можем да създаваме засега. Макомбър и другите продължават да работят по въпроса за уголемяването му, но още не са стигнали до решение. Когато — и ако — намерят такова, ще те уведомя.

Лея си спомни острите думи на жената в укреплението.

— Щедростта ти е удивителна, Саймън, но знам, че не всички тамплиери мислят като теб.

— Те не обичат да се доверяват на хората.

— Биха предпочели да запазят тайната на Възлите за себе си.

— Да. Но това решение не беше взето само от тях. А от мен. Аз ги убедих да направят така, че знанието за Възлите да облагодетелства всички. Колкото повече други хора се борят срещу демоните, толкова по-дълго ще издържим. Накрая го проумяха.

Лея сви ръце около диска и й се прииска да не се чувстваше толкова отвратително. Но част от вината беше на Саймън. И то по-голямата част. Той беше отговорен за това.

— Можеше да ме вземеш със себе си днес — каза му тя. Знаеше, че гласът й е студен и обвинителен.

— Това беше друг мой избор.

— Опита се да го скриеш от мен.

— Исках да те държа встрани от опасността — каза Саймън. — Знаех, че това ще е кървава работа.

„Типично за теб“ — помисли си тя ядосано.

— Ако полето не заработеше, щеше да е безсмислено — каза Саймън. — Не виждах причини да ти вдъхвам големи надежди. Затова не казахме и на никой друг в укреплението. Няма и да кажем, докато не намерим начин да увеличим размера на Възела. Да разполагаме със защитно поле, покриващо двайсетина души, няма да ни е от кой знае каква полза.

Лея предпочете да не спори.

— Вие също можете да участвате в изследванията — рече Саймън. — Само ще помоля, ако вашите хора намерят начин да увеличат размера, да ни кажат.

На Лея й се искаше да отговори, но не можеше.

— Кажи му, че сме съгласни — каза Лира.

— Ще го излъжа ли? — попита Лея. „Ти лъжеш ли ме?“

— Не. Това е истината. Кълна се.

Лея знаеше, че обещанието не значи нищо. За агентите умението да се лъже бе едно от най-важните. Но тя искаше да го каже на Саймън.

— Ако намерим нещо — каза Лея, — ще ви съобщим.

Саймън кимна.

— Благодаря ти за това. — Той остави неловката тишина да се проточи още малко. — При дадените обстоятелства, особено предвид факта, че повечето хора в укреплението знаят, че си избягала, може би ще е по-добре да не се мяркаш известно време.

Думите му увиснаха сухи и безжизнени във въздуха между тях. Лея се почувства уязвена и объркана. Използва обучението си, за да изтласка тези чувства.

— Добре — каза тя. — Щом така искаш.

— Въпросът не е какво искам — каза Саймън. — Открих, че нямам голяма власт над нещата, които искам. Просто така трябва.

Лея се опита да измисли какво да каже, но не успя.

— Ще можеш ли да се добереш оттук до някое безопасно място? — попита Саймън.

— Да — каза Лира на Лея. — Имам група за изтегляне, която чака наблизо.

— Да — отвърна Лея.

— Тогава върви и се пази, Лея. Желая ти всичко хубаво. — Саймън се завъртя кръгом и изчезна през вратата на перона.

Неспособна да помръдне или да проговори, Лея го гледаше как си отива.

— Ти стори това, което трябваше — каза Лира.

— Но това не го прави правилно — рече Лея.

— Ще го направи. Нямаше как да знаеш какво замисля лорд Крос.

— Можех да изчакам друг момент. Или да го питам за тези устройства.

— Ако е искал да ти каже, щеше да ти каже по-рано.

— Смяташе да ми каже.

— Така твърди сега.

Лея тръгна към перона.

— Нали ти дойде при мен и поиска да го избутаме по-високо в йерархията на тамплиерите?

— Да.

— Тогава трябва да вярваш в него.

— Това не означава…

— Направи ми услуга — прекъсна я Лея. — Махни ми се от главата за малко. — Тя прекъсна връзката и продължи да крачи през мрака.