Мел Одом
Споразумението (31)

Двадесет и девет

— Не очаквах да го признаеш — каза Саймън.

— Ако не бях признала, един от нас щеше да е глупак. Но не мога да ти кажа нищо повече за нея. — Лея съжаляваше за това, но бе дала обещания, които трябваше да спази.

— Не възразявам — каза Саймън. — Ти и твоите загадъчни благодетели ни бяхте от помощ в миналото. Готови сме да разменяме информация, стига това, което знаеш за нас, да не може да ни навреди.

— Хората, за които работя — каза Лея тихо и бавно, — биха искали да ви окажат по-голяма помощ.

Саймън скръсти ръце и се изпъна в целия си внушителен ръст.

— Колко по-голяма?

— Положението ви не е добро, Саймън — изтърси направо Лея. — Демоните ви нападат дори тук и изпитвате недостиг на провизии.

— Така е.

— Според това, което знаем за тамплиерското Подземие и неговите хранилища…

— … а ти си човекът, който достави по-голямата част от тази информация на твоите хора — каза Саймън.

— Да. — Лея отказа да почувства вина заради хитрината, която бе използвала, за да се промъкне в тамплиерското Подземие. — Та както казвах, според това, което знаем за тях, те имат достатъчно храна и лекарства, за да се погрижат за твоите хора тук.

— Те не са склонни да приемат още гърла. Вече опитах.

— Може да не си в състояние да ги промениш — каза Лея. — Но би могъл да смениш ръководството им.

Очите му проблеснаха и той я изгледа по-твърдо.

— Няма да предизвиквам никого на борба за водачеството на тамплиерите, Лея — заяви меко той. — Така че, който и да натрапва тези идеи в главата ти, си губи времето. А също и твоето.

— Не става дума да предизвикваш някого от тях — каза Лея. — Просто… нека тамплиерите разберат, че искаш да се върнеш.

— Не искам.

— Те са склонни да те приемат отново.

Саймън се поколеба.

— Откъде знаеш?

— Защото това ни е работата.

Той поклати глава.

— Ако питаш мен, това е прекалено гадна работа, за да се захваща човек с нея.

Заболя я малко. Лея предпочете да не възразява. Работата й наистина си имаше лошите страни.

— Може би. Но от това, което правим, има полза. Тайните спасяват животи.

— А също и отнемат — каза Саймън.

— Имаме наши хора край тамплиерите — каза Лея. — Не в Подземието, но сме сложили няколко човека по периферията на техните операции.

— Те не провеждат никакви операции извън Подземието.

— Не, но понякога — при удобен случай — излизат, за да спасят някого или просто да проверят колко са се влошили нещата. — Лея му се усмихна криво. — А имаме и няколко приятели сред тамплиерите в Подземието. Някои тамплиери по-рано са били в моята професия.

— Разбирам. Но без съмнение още са твърдо предани на ордена.

— Наистина ли? — Лея се втренчи в очите му, знаейки, че следващите й думите са рисковани. — Също както си му предан ти ли, Саймън?

Саймън скръсти ръце. За миг й се стори, че ще си тръгне.

— Аз съм различен — каза той рязко. — Аз скъсах с тамплиерите много отдавна.

— Наистина ли? Затова ли си тук и рискуваш живота си, за да спасяваш други?

Саймън се поколеба.

— Баща ми би искал…

— Ти не си тук заради баща си, Саймън. Не поемаш тези рискове заради него. Тук си, защото лорд Томас Крос е отгледал чудесен син и го е научил да бъде тамплиер.

— Не съм толкова добър.

— Саймън, другите тамплиери тук не те следват от желание да ти помогнат да преодолееш чувството си за вина към своя баща.

Гневна руменина изби по лицето му. Лея разбра, че е стигнала опасно близо до това да го нарани или обиди.

— Те вярват в онова, което правиш. Ето защо излязоха от Подземието да си рискуват живота заедно с теб. Ти правиш онова, което смятат за нужно. — Тя направи пауза. — Те вярват в теб.

— Това е голяма отговорност.

— Тогава предай я на друг.

— Предложих го.

— И никой не прие.

Саймън помълча за кратко.

— Не.

Лея остана безмълвна известно време, за да позволи на отговора да попие в ума му.

— Саймън, ти не само водиш бегълци тук, но и още тамплиери се присъединяват към теб. Тази операция, която си задействал, се разраства повече от очакванията ти и ти не успяваш да се справиш с оцелелите, както си смятал първоначално.

— Знам.

Лея си пое дълбоко дъх.

— Един от хората, с които работя, има влияние над Джесика Съмърайл.

— Тя е само дете.

— И е наследница на водача на тамплиерите. Освен това днешното време не е за деца. Тази вечер те видях как тренираш деца да се бият и да убиват.

Гласът на Саймън стана по-остър.

— Учих ги да оцеляват.

— Да, а това включва битки и убийства. Иначе ще умрат без надежда, уплашени и сами. — Саймън не възрази. — Точно както тези деца вече не са деца, защото светът не им позволява да имат детство, така и Джесика Съмърайл е пораснала. Тя не притежава властта, която ще има един ден, защото сега чичо й управлява, но все пак има някаква власт. Достатъчно, за да те върне при тамплиерите.

— Имаше си причина да ги напусна. Не искам отново да се боря с тяхната умствена нагласа. Не мога да водя война на два фронта.

— Знам. Но все повече от тях биват привлечени от твоите възгледи. Те знаят, че в Лондон все още има оцелели хора. Вярно, че намаляват с всеки изминал ден, но ги има.

— Ами хората, за които работиш ти? — попита Саймън. — Те смятат ли, че трябва да спасяват оцелелите?

— Ние не сме подготвени като тамплиерите — каза Лея. — Не разполагаме с достатъчно ресурси, човешка сила или пространство, за да провеждаме операции по издирване и спасяване. Но вярваме в онова, което ти се опитваш да направиш.

— Звучи ми като прехвърляне на отговорността, мен ако питаш.

Лея не можа да скрие гнева в гласа си.

— Не. Това е признаване на фактите. Ти не осъзнаваш колко голяма крачка за моята организация е предложението да използва своето влияние, за да помогне на теб и хората тук. Ние не сме били създадени да спасяваме животи, Саймън. Били сме създадени да отнемаме живота на враговете си. И сме го правили. Но сега хората ни разбраха, че не могат да се отърват от демоните сами. Това беше болезнен удар по тяхното самочувствие, повярвай ми.

— С всички ни беше така. — Саймън извърна очи за момент, сякаш обмисляше нещо. После срещна отново погледа й. — Обаче аз работя върху нещо друго. Нещо, което може да ни даде по-голям отдих, отколкото, ако се опитаме да наблъскаме всички тези хора в тамплиерското Подземие.

В Лея се разгоря интерес и тя усети какво намекваше.

— Намерили сте нещо в ръкописа „Гоетия“, нали?

— Да.

— Какво?

Саймън поклати глава.

— Не мога да го обсъждам прекалено нашироко на този етап.

В Лея закипя гневно недоволство. Той не й вярваше. Това поне беше очевидно. Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна.

„Не можеш да го виниш — каза си. — На негово място ти също нямаше да си вярваш“.

— Желая ви успех — каза Лея.

— Ако проработи — каза той, — в крайна сметка ще бъде от полза за всички ни.

Ако някой друг бе казал това на Лея, тя щеше да е сигурна, че се отнасят покровителствено с нея. Но това бе Саймън Крос и тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той не би я излъгал, нито пък би й казал нещо просто защото си мисли, че иска да го чуе.

— А ако реша, че искам да говоря пак с тамплиерите — каза той, — ще те уведомя.

Тя пусна една насилена усмивка, която не отговаряше на чувствата й — защото по природа не беше толкова искрена като него, — и каза:

— Какво ще кажеш за един реванш?

Саймън захвърли хавлията си.

— Разбира се.

* * *

В укреплението Лея не беше ограничена по никакъв начин. Саймън й бе дал достъп до целия комплекс, освен до охраняваните зони. Тя правеше упражнения и се подлагаше на рехабилитационните процедури за възстановяване на координацията между окото и ръката й, като надхвърляше очакванията на хирурга.

Все още сутрин се взираше в огледалото и се мъчеше да види разлика между двете си очи, но не можеше. Това бе посвоему смущаващо, защото й се струваше, че би трябвало да е в състояние да различи изкуствено създаден обект от собствената си плът и кръв. А което бе още по-интересно, не можеше да си спомни неравната дупка, която бе видяла на лицето си няколко дни след първата операция.

Старите навици обаче не искаха да умират и я гризеше любопитство какво ли е узнал Саймън от ръкописа „Гоетия“. Тя познаваше обичайния му график в укреплението. Когато го наруши и излезе навън, любезно й каза, че ще отсъства няколко дни, и я увери, че е добре дошла да остане колкото дълго й се иска.

След като излезе, тя облече бронята си, а върху нея — малко зимни дрехи, разглоби пушката, за да може да я окачи на гърба си под зимното палто и задигна малко провизии от столовата. Когато тръгна след него, Саймън имаше половин час преднина.

* * *

— Чакай.

Когато чу насочения към нея женски глас, Лея си помисли, че хитрината й е била разкрита. Положи усилия да се успокои и се обърна.

Жената беше тамплиерка. Едра и с огненочервена коса, в бронята си приличаше на олимпийска атлетка и се извисяваше с половин глава над Лея. Част от тази разлика в ръста се дължеше на ботушите, макар и неголяма.

— Не успяхме да поговорим — каза жената.

— Виждала съм те — каза Лея. — В доджото.

— Казвам се Кира.

— Радвам се да се запознаем, Кира. — Лея протегна ръка. — Аз съм…

— Знам коя си.

При този неприятелски тон Лея отдръпна ръката си. Зачака.

— Никой тук не те вини, че дойде при Саймън, за да ти бъде направено ново око — каза Кира.

— Всъщност — рече Лея — не знаех, че това е възможно.

— Хората се тревожат, че, изглежда, знаеш за тамплиерите повече, отколкото трябва.

Лея скръсти ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Никой тук не ти вярва.

— Саймън ми вярва. — Но още докато го казваше, Лея се почувства виновна, защото бе възнамерявала да го шпионира. Това нейно поведение не заслужаваше особено доверие.

— Саймън е доста наивен — сопна се Кира. — Някоя като теб…

— Като мен ли?

— Жена.

— Аха. — Лея кимна. Започваше да разбира. В думите на тамплиерката звучеше ревност. Това беше племенна реакция. Лея представляваше външна женска, която заплашваше да отдели един мъжкар от групата.

— Въпреки че Саймън има много достойнства — рече Кира, — някоя като теб може да го прави на глупак.

— Предполагам, че би трябвало да се чувствам поласкана — отвърна студено Лея. — Но по някаква причина не се чувствам. Може би намекваш, че съм прекалено привлекателна или че Саймън е тъп. Честно казано, не смятам, че и той ще се почувства поласкан.

— Това не е ласкателство. Намеквам, че може би, когато си тръгнеш този път — и то скоро, — не бива да се връщаш повече.

Докато Лея се опитваше да измисли как да отговори на това, Кира се обърна и си тръгна. Зад нея още три тамплиерки се размотаваха демонстративно в коридора, за да покажат, че подкрепят Кира. Ядосана и усещайки, че са се отнесли неуважително към нея, Лея едва не се насочи право към тях, само за да ги подразни. Макар че бяха три срещу една и носеха тамплиерски брони, тя смяташе, че може да им окаже сериозна съпротива.

„Не си заслужава — каза си Лея. — Не ти трябват такива драматични сцени“. Но не й се нравеше да й казват какво да прави. Без да обели и дума, се обърна и тръгна към вратата.