Мел Одом
Споразумението (28)

Двадесет и шест

Саймън напрегнато следеше операцията, която се провеждаше в залата долу. Един монитор показваше близък план на извършваните действия. На операционната маса Лея изглеждаше дребна и уязвима. Саймън започваше да се съмнява дали решението му да остане да гледа е било добро.

„Тя поиска да бъдеш тук — напомни си той. — И ще бъдеш“.

Лекарите боравеха с премерени, но ефективни движения. Първо, почистиха още веднъж очната кухина, отвориха тъканта отзад и вкараха наноботи, които се свързаха със съответните зрителни центрове на мозъка. Саймън не беше сигурен как се наричат. Хирургът му бе обяснил процедурата по-рано, както и Оуен Мърдок. Подробностите обаче бяха излетели от главата му.

Докато наноботите свързваха нервните пътища, нужни за възстановяване на зрението на Лея, лекарите подготвиха присадката, около която следващите наноботи щяха да градят. Присадката представляваше изключително сложна камера, която наноботите щяха да вложат в окото, докато го изграждат наново от плът и кръв. Завършеното око нямаше да е съвсем човешко, но конструкцията се нуждаеше от нещо, с което да работи.

Външният слой тъкан щеше да премахне всяка възможност за отхвърляне.

Главният хирург вдигна поглед.

— Лорд Крос.

Саймън включи микрофона от пулта до прозореца за наблюдение.

— Да, докторе.

— На този етап имаме възможност да инсталираме в окото й и модул за проследяване — каза лекарят.

„Някой е приказвал повече от необходимото“ — помисли си раздразнено Саймън. Не всички в укреплението споделяха доверието му към Лея. Мнозина изпитваха съмнение поради факта, че тя знаеше повече за тях, отколкото те за нея. Липсата на информация притесняваше и Саймън.

— Не — каза той.

— Тя няма да разбере, освен ако някой не й каже — настоя лекарят. — За когото и да работи тази жена, не разполагат с достатъчно сложно оборудване, за да открият онова, което бих могъл да й сложа.

— Казах не, докторе. Благодарен съм ви, че ми съобщихте. — Саймън знаеше, че мъжът би могъл просто да сложи модула и да му каже чак когато всичко е свършило. Най-тревожното в цялата работа беше, че се поставяше под въпрос властта на Саймън в укреплението. Но той знаеше, че това не би трябвало да го изненадва, като се имат предвид възникналите проблеми с храната. Страхът от незадоволяване на основни потребности бързо разединяваше хората.

Докторът насочи отново вниманието си към заместването на окото.

Саймън наблюдаваше операцията върху екрана. Докторът използва спринцовка, за да вкара наноботите в очната кухина на Лея. За миг изглеждаше, сякаш тя е наполовина запълнена със сребро.

— Ще минат няколко минута, преди да започнете да виждате резултати, лорд Крос — каза хирургът.

Саймън механично зададе на ИИ-то на костюма си да го уведоми, когато минат пет минути. Не бе сложил шлема, но ИИ-то можеше да издава звукови сигнали.

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и влезе Нейтън.

— Здрасти, друже. — Той му протегна една чаша. — Чух, че си бил тук. Помислих, че малко чай ще ти дойде добре. А може би и известна компания.

— Благодаря — каза Саймън.

Нейтън застана до него край прозореца. Няколко минути двамата стояха в приятната тишина.

— През цялото време ли смяташ да стоиш прав?

— Столовете не са предназначени да издържат тежестта на бронята. Нямам друг избор, освен да стоя.

— Вярно. Ние с теб го знаем, но не мислиш ли, че онзи доктор ще се чувства малко неспокоен?

Саймън знаеше, че приятелят му има право. Пое си дълбоко дъх и се отпусна.

— Обещах на Лея, че ще бъда тук.

— Ти си тук. Дори и да не беше, пак щеше да си тук. На това място нищо не можеш да направиш. Тя е в добри ръце, друже. Знаеш го, иначе нямаше да я доведеш.

— Знам.

ИИ-то на костюма изсвири.

— Изтекоха пет минути.

Саймън се втренчи в монитора. Различи новите кръвоносни съдове и нерви, създадени и оформени от наноботите в очната кухина на Лея. Хирургическият екип беше задал на програмата да идентифицира различните части на окото, върху което работеха наноботите.

— Това е отвратително, друже — каза Нейтън.

— Гади ли ти се? След всички битки, които сме водили през последните четири години?

— Заради очите е, друже. Винаги съм бил доста чувствителен по отношение на очите. — Нейтън потрепери и извърна поглед.

Саймън също усети пристъп на гадене в стомаха си. Но не можеше да отмести поглед. Имаше добри шансове, 93 процента, Лея да си възвърне зрението, и то по-добро отпреди. Не това го тревожеше. Обаче Нейтън беше прав: в очите имаше нещо, което предизвикваше гадене.

— Нямаш ли си друга работа? — попита го Саймън.

Нейтън продължаваше да стои до него, обаче подчертано не гледаше към екрана.

— Не. Изцяло съм на твое разположение, друже. Мислех си, че може би ще ти помогна да понесеш по-леко това.

— Благодарен съм ти. — Саймън трябваше да признае, че му е приятно да има някого до себе си.

* * *

Три часа по-късно окото заприлича на око. То се взираше безизразно и нетрепващо в ярките лампи на операционната. Гледката на нереагиращото око притесняваше Саймън, защото така му се струваше отблъскващо и изкуствено, но пък бе придобило същия виолетов оттенък, какъвто имаха очите на Лея в спомените му.

— Колко дълго продължава това? — попита Нейтън.

— Казаха ми, че изграждането на окото ще продължи между дванайсет и тринайсет часа. Създаването на нов бъбрек или черен дроб отнема два пъти по-малко време. Структурата на окото и нервите в него са по-сложни.

— Чух, че на Мърдок му били заменили едното око.

— Всъщност и двете.

Нейтън поклати глава.

— На мен лично не ми харесва идеята тези роботи да щъкат из тялото ми. През цялото време ще се чудя кога ще се опитат да поемат контрол над него.

— Наноботите не действат така. След като приключат със задачата си, се дезактивират и изхвърлят от организма.

— Прелестно. Изобщо не ща да знам как.

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и влезе Вертам. Той беше широкоплещест и набит, със сива коса и къса сива брада.

— Лорд Крос — поздрави го той.

Саймън знаеше, че не е възникнал никакъв проблем. Иначе щяха да го уведомят по ИИ-то на костюма. Той поздрави другия мъж и зачака.

— Как вървят нещата? — Вертам надзърна към операционната долу.

— Засега добре — отвърна Саймън. — Но не си дошъл само за да се поинтересуваш от здравето на Лея.

— Разбира се, че ме интересува, лорд Крос. Доста харесвам младата дама. Но причината да ви търся не е да питам за здравето й. Професор Макомбър и професор Брюър искат да говорят с вас. Изглежда са направили някакво откритие.

— В ръкописа „Гоетия“ ли?

— Да, милорд. Отнасяло се за конструкцията на възлови полета.

Саймън се поколеба.

— Лекарят ще те повика, ако става нещо, за което трябва да знаеш — каза Нейтън. — Макомбър и Брюър от месеци се мъчат да се оправят с проектите си. Не говорят с никого. Аз поне съм любопитен защо искат да те видят сега.

— Тогава да вървим да видим какво са открили.

Вертам отвори вратата и излязоха начело със Саймън.

* * *

— Това, което открихме, е, че ръкописът „Гоетия“ е написан на осем различни езика — каза професор Арчибалд Ксавиер Макомбър на Саймън.

— А може би и на десет — намеси се Джералд Брюър. Въпреки че в лабораторията, където работеха, бе тихо, гласът му гърмеше.

Макомбър махна с ръка.

— Както виждате, не сме постигнали пълно съгласие по въпроса.

Саймън не беше изненадан. Двамата учени рядко постигаха съгласие за нещо, преди да усетят, че разполагат с истински отговор на някой от въпросите си относно ръкописа. За нещастие, въпросите бяха много.

Макомбър беше над шейсетгодишен, с крехко телосложение, бавни, внимателни движения и мек глас. По лицето и ръцете му се виждаха белези от страданията, които бе понесъл като неволен обитател на един парижки санаториум. По останалите части на тялото му имаше още. Саймън знаеше, че има и душевни белези, които никога няма да се видят, но бяха там. Макомбър беше плешив, с малко сребриста коса отстрани на главата и къса брадичка.

— За щастие — продължи Макомбър — ние двамата сме в състояние да дешифрираме повечето езици.

— Дешифрирането беше още по-трудно — каза Брюър — поради факта, че всички езици са изкуствени. Нещо повече, нямат обща основа. Затова при всеки от тях трябваше да започваме от нищото.

— Много трудоемък процес — рече Макомбър.

Брюър кимна. Явно по този въпрос бяха единодушни.

Брюър беше над петдесетте, с тъмна коса и втренчен поглед. Преди нашествието бе работил като професор по история и компютърни науки в „Харвард“. Беше използвал тези две свои умения, за да създава доста популярни компютърни игри. Саймън смяташе, че не са много хората, по-интелигентни от него.

— Току-що разшифровахме един от най-новите езици — каза Брюър, като поде отново нишката на разговора. — Беше доста интересно. — Той докосна безжичния компютър, който носеше.

Моментално върху големите стенни екрани, ограждащи стаята, се появи страница от ръкописа „Гоетия“. На нея се виждаха петна от дим и следи от обгаряне по краищата.

— Както виждате — рече Брюър, — това е една от страниците на ръкописа, които пострадаха най-тежко при опита ви да го вземете.

— Нямаше как да го избегнем в онзи момент, друже — рече отбранително Нейтън. — Скапаният санаториум гъмжеше от демони. Да вземем ръкописа и да се измъкнем живи, не беше лесна работа.

— Разбирам това — усмихна се насърчително Брюър. — Не исках да проявявам неуважение. Знам, че обстоятелствата са били тежки. Исках просто да поясня защо ни отне толкова дълго време да разшифроваме тази страница.

Саймън неволно се ухили.

— Имате предвид, освен факта, че е написана на изкуствен език, който досега е бил известен само на автора на ръкописа?

Усмивката на Брюър се разшири. Това му придаде още по-уморен вид.

— Точно така. Наистина схващате с какво се сблъскахме.

— Да. — Саймън забеляза походни легла в ъгъла на стаята. А също така забеляза, че двамата мъже явно са спали с дрехите. — Почивахте ли си достатъчно?

Брюър и Макомбър размениха погледи.

— Почивахме, колкото можем — рече Макомбър. — Всички жадуваме час по-скоро да разкрием знанието, съдържащо се в този ръкопис.

— Почивайте си повече — предложи Саймън.

— Работата, която вършим тук — възрази Брюър, — е много…

— … важна — прекъсна го Саймън. — Разбирам това. Знам също, че вие двамата сте единствените, които могат да разчетат този език — тези езици. Но ако сте болни или изтощени, губим време.

— Почивахме, колкото можем.

— Почивайте повече — каза Саймън, — иначе ще поставя пазач, който да ви слага да спите през нощта.

— Добре — каза Брюър.

Макомбър също кимна.

Саймън погледна към екрана.

— Предполагам, че знаете какво е това, което гледаме.

— Знаем. — Брюър посочи към части от странния на вид текст. — Прекарахме седмици в разшифроване на този език. Онзи, който е създал оригиналния ръкопис, е бил невероятно умен. Щях да съм много щастлив да се запозная с него. В тази част от ръкописа се говори за Истините.

— Какви истини? — попита Саймън. — Истините за демоните ли?

— Това понятие отначало ни затрудни, лорд Крос. Ние също мислехме, че е общ термин. С две думи, в ръкописа се твърди, че той ще разкрие природата на Истините. Според нас има се предвид фактът, че демоните са били скрити толкова дълго, че вече никой не вярвал в тях.

— Тамплиерите никога не са забравяли, че демоните съществуват — каза тихо Нейтън.

— Не — съгласи се тихо Брюър. — Но не всички вярвахме еднакво пламенно. — Той погледна към Саймън.

Саймън усети как го пронизва чувство за вина.

— Вие не бяхте единственият, който не вярваше, лорд Крос. — Тъга помрачи очите на Брюър. — Аз самият доста се увлякох по университетската дейност и разработката на компютърни игри. Не отделях много време да мисля за демони, освен за онези, които създавах за игрите. Едва ли някой е бил по-потресен от мен, когато Адската порта се отвори.

— Но тези Истини представляват нещо друго — каза Макомбър. — Не знаем дали са идеали или физически предмети.

— Физически предмети ли? — попита Саймън.

— Да. Начинът, по който се говори за тях в ръкописа, ни кара да мислим, че са физически предмети. — Брюър се обърна пак към образа на стената и зачете:

За да могат демоните да бъдат отблъснати, за да се спре злият прилив, преди да е станал напаст, която не може да бъде премахната, трябва да се открият Истините.

Докато Брюър четеше, думите изникваха на английски върху страницата от ръкописа.

— Този свят е защитен от демоните — продължи Брюър. — Когато той е бил отворен за демонските орди, тук са били поставени и Истините. За първи път Светлината посяла семената на унищожението в свят, който Среднощният извор един ден щял да застраши.

— За първи път ли? — повтори Нейтън. — В колко свята са нахлували тези демони?

— Не знаем — призна Макомбър. — В ръкописа се казва, че съществуват стотици светове. Не всичките са населени, но много от тях са.

— И всички те са били смазани от демоните — каза Брюър.

— Какво прави нашия свят толкова специален, че тези Истини да бъдат поставени тук? — попита Саймън.

— В ръкописа се споменава, че в този свят има воини на Светлината.

— Отначало мислехме, че става дума за тамплиерите — рече Макомбър. — Но времевият период е твърде далеч в миналото. Оригиналният ръкопис датира отпреди създаването на тамплиерския орден.

— Тук не сме единодушни — каза Брюър. — Макар че тамплиерският орден официално е основан на по-късна дата, идеалите, които тамплиерите защитават, са съществували далеч преди това. Смятам, че въпросните Истини са били дадени на тези хора.

— Тогава как те са загубили нещо толкова важно? — попита Нейтън.

Брюър поклати глава. Макомбър също.

— Не знаем. Въпросите, които поставя ръкописът, са повече от отговорите, които дава.

Саймън разгледа внимателно страницата.

— Значи не знаем какво представляват тези Истини или къде могат да бъдат намерени?

— Това е главоблъсканица — рече Макомбър. — В ръкописа пише просто: „Истините ще бъдат открити вътре, а после отвън. Отключването на вътрешната врата ще отключи външната врата“.

— Онзи, който е писал това, би могъл да бъде малко по-ясен — каза Нейтън.

— Щеше да ни е от помощ — съгласи се Брюър. — Но сега поне знаем, че има някаква надежда.