Мел Одом
Споразумението (27)

Двадесет и пет

Нещо изщрака под левия крак на Уорън. Той знаеше, че това не е на хубаво. Тъй като в следващия миг не се случи нищо, Уорън остави крака си там, където беше, и зашари с фенерчето из мрака. Батериите вече свършваха и светлината беше слаба.

— Не се доближавай — каза той на Наоми.

— Какво има?

— Изглежда, настъпих нещо.

Наоми бавно се оттегли назад.

Вече бяха открили в подземието три капана и ги бяха обезвредили. Всички те представляваха гадни неща с шипове и наточени остриета. Който и да беше правил подземието за Лилит, бе притежавал садистичен ум и жажда за кръв.

Уорън реши, че въпросният мъж — или може би жена — е останал разочарован от факта, че е приложил такива изтънчени хитрости, а после не е имал възможността да узнае дали някой се е хванал в тях. В момента Уорън се надяваше, че накрая този отвратителен гений е попаднал в някой от собствените си извратени капани и е умрял в ужасни мъки.

— Лилит — извика Уорън.

Не получи отговор. Когато се върнаха в сградата, тя бе тръгнала да изследва вътрешността. Явно настоящата й форма си взаимодействаше с физическия свят, но това ставаше само по нейно желание. Лилит все още минаваше през стени и не задействаше никакви капани.

— Мога ли да направя нещо? — попита Наоми.

— Освен да дойдеш тук, така че и двамата да бъдем убити ли? — попита саркастично Уорън.

— Нямах това предвид.

Уорън не я винеше. Той също не би го сторил. Много внимателно коленичи и разгледа по-добре камъка под крака си. Докато изследваха първите две нива — бяха общо пет, — не бяха видели никакви хлабави камъни.

Освен ако това не беше част от капан.

Фенерчето светеше точно толкова ярко, колкото Уорън да може да види, че камъкът под крака му е хлътнал надолу с част от сантиметъра. Това трябваше да е плочка, реагираща на натиск. Но с какво беше свързана?

— Е? — попита Наоми.

— Това е спусък.

Тя изруга.

Съсредоточавайки се върху положителното — че не е вече мъртъв — Уорън се опита да измисли какво да прави. „Не можеш да останеш тук“ — каза си той.

— Може би ще успееш да го заклиниш — предложи Наоми.

— Как?

— Не знам. Не можеш ли да натикаш нож между камъните?

Уорън погледна, но отслабващата светлина на фенерчето не беше достатъчна, за да разбере дали ще може да го направи. Дори и да имаше толкова тънък нож, не виждаше достатъчно добре.

— Не — каза той. — Не мога.

— Значи ще се наложи да се раздвижиш.

Уорън знаеше, че това е единственото, което може да стори. Имаше късмет, че бе чул и усетил щракването. Първия път нямаше никакво предупреждение. Той едва не бе пронизан от три копия, щръкнали внезапно от стената. Ако рефлексите му не бяха толкова бързи, ако беше съвсем мъничко по-бавен, вече да е мъртъв.

А сега… дали щеше пак да е достатъчно бърз.

Решението, което трябваше да вземе, бе в коя посока да скочи. Как би разсъждавал създателят на капана? Уорън издиша. Той би си помислил, че никой няма да е такъв късметлия, че да забележи спусъка.

— Добре — каза Уорън, колкото можеше по-спокойно. — Ще скачам. Пази се.

— Ще се пазя.

— На три — обяви Уорън. — Едно. Две. Три. — Той се метна напред, колкото можеше по-надалеч. Отгоре се разнесе тих шум. С ъгълчето на окото си той зърна голяма форма, връхлитаща върху него.

Следващата стая беше два пъти по-висока от тази горе. Това обясняваше начина, по който е изграден първият етаж, и защо подът не се снижаваше, както му се струваше, че би трябвало.

Уорън обаче нямаше никакво време да се замисли върху това. Големият обект се оказа чук, покрит с шипове, който се люшна към него, без да издаде и звук. В мрака, с гаснещото фенерче, той видя, че чукът е ужасен и грозен.

Успя да свие в последния миг и чукът с шиповете профуча покрай него. Болка проряза гърдите му. Той падна на четири крака и задрапа напред. Знаеше, че чукът скоро ще се върне, затова се прилепи към пода.

Отгоре се чу тракане. Когато Уорън вдигна поглед, видя, че механизмът на чука го е спуснал по-ниско. Стоенето легнал нямаше да му помогне. Той се претърколи настрани и едва успя да изпревари чука.

Фенерчето му лежеше до стената, отдалечено на шест метра. Около Уорън цареше мрак. Почти без усилие той превключи на нощното зрение, което мистичната енергия му даваше. От дългото използване на тази способност го заболяваше глава, затова той не бе прибягнал към нея за претърсването на сградата. Сега обаче тя му помогна.

Чукът изтрака пак и се спусна още по-ниско. Този път се заби в земята само на метър-два от мястото, където се бе намирал Уорън. Ако не беше по-бърз, ако не беше забелязал, че чукът се спуска, той би могъл да го улучи.

Уорън си пое дълбоко дъх и се изправи на треперещите си крака. Сведе поглед към парещите от божа гърди и видя, че ризата и палтото му са нарязани. Дълги драскотини минаваха по гърдите му и платът бе изцапан с кръв.

— Добре ли си? — Наоми го освети с фенерчето си и лъчът веднага се спря на ранените му гърди.

— Не съвсем. — Уорън избърса кръвта с края на ризата си.

— Ще имаш нужда от шевове — обяви Наоми след предварителния оглед. Лъчът на фенерчето й шареше по гърдите му. Тя бе разтворила скъсаната му риза, за да оголи раните.

— По-късно. — Уорън ровеше из аптечката, която бе донесъл. Извади марли и ги подаде на Наоми. — За момента просто ме превържи. Трябва да продължим напред. Трябва да намерим онова, което иска Лилит.

Наоми изруга и взе марлите. Помогна на Уорън да си свали палтото, после съдра унищожената риза. Постави марлите и ги прикрепи с лепенки, а след това накъса ризата на ивици и ги използва, за да превърже гърдите му.

— Кървенето намаля — каза му тя, като отстъпи назад, — но не е спряло.

Уорън внимателно се наведе и взе фенерчето си. Освети наоколо, за да се увери, че то още работи както трябва.

— Виж ти — каза той. — Това се казва късмет.

На светлината на фенерчето видяха, че стаята съдържа гнили сандъци и запечатани гърнета. Имаше грубо изработени дървени купи, пълни със златни монети и скъпоценни камъни. В ъгъла се виждаха останки от топове плат.

— Какво е това място? — попита Наоми.

— Съкровищница. — Уорън бръкна в една купа със скъпоценни камъни и извади шепа от тях. Остави ги да се изсипят през пръстите му. Падайки, те проблясваха в изумрудено, сапфирено, рубинено и пурпурно на светлината на фенерчето.

— Колко предполагаш, че има тук? — попита Наоми.

— Цяло богатство — в най-лошия случай. По стандартите отпреди отварянето на Адската порта, поне едно значително състояние. — Уорън сви рамене и това движение му се видя направо мъчително. — Сега са просто красиви камъчета. И със златото е същото. Няма на кого да ги продаваш. Човек, който има храна или сигурно скривалище от демоните, притежава цялото богатство, което му е нужно.

— До неотдавна хората се избиваха за такива работи — каза Наоми.

— Смайващо е как угрозата от внезапна смърт променя приоритетите, нали? — С пламнали от болка гърди, Уорън огледа останалата част от стаята, като си светеше с фенерчето.

Рисунки и същият онзи странен език красяха стените и привличаха погледа му. Той се приближи и избърса слоя прах. Облакът се понесе към него и Уорън извърна лице.

Фенерчето му освети рисунката отдолу. На нея се виждаше фигура — очевидно женска, — седнала на масивен трон, и коленичили пред нея воини.

— Лилит? — попита Наоми.

— Не мога да си представя да е някоя друга.

— Щеше да е добре, ако можехме да разчетем надписите.

Уорън се придвижи по-нататък покрай стената и започна пак да я бърше. Той изпитваше същото. На стената имаше записана история, може би дори няколко, и му се искаше да ги знае.

— Кои мислиш са били хората, които е управлявала? — попита Наоми.

— Не съм толкова добре запознат с британската история — призна Уорън. — Знам, че тук са живели пиктите, англите и саксонците. А също и римляните.

— Може това да са римски воини.

Уорън разгледа внимателно образите.

— Не мисля.

— Защо?

— Въоръжението не ми изглежда както трябва.

— Ти какво разбираш от въоръжение?

Уорън се усмихна леко в отговор.

— Едно време играех много военни компютърни игри. Познавам въоръжението. Римляните са използвали къси мечове, копия и от време на време брадви. Ако тези рисунки са реалистични, мечовете са твърде дълги.

Наоми се отдръпна и се зае със стената от другата страна на стаята.

— Внимавай — посъветва я Уорън. — Може чукът да не е бил единственият капан.

— Знам, но не мисля, че онзи, който е построил сградата, би искал да повреди тази стая.

— Съкровищницата ли? Ако аз бях създал това място като тъмница, из която да се лутат моите другари в игрите, знам, че щях да го сторя.

— Това не е игра.

Усещайки болката в раните на гърдите си, Уорън безмълвно се съгласи.

— Тук е имало демони — каза Наоми.

Уорън прекоси стаята и отиде до нея. Присъедини лъча на своето фенерче към нейния. Зловещото изображение върху стената накара стомахът му да се свие и устата му да пресъхне. Над воините се извисяваше гигантски демон, размахал огромна тояга, който събаряше коне и ездачи, волове и каруци, и десетки мъже. Рисунката беше безжалостна и свирепа — жестока смърт, замръзнала върху стената.

— Великани — рече Уорън. — Много митологии съдържат истории за великани. Те винаги са свирепи и в повечето случаи — човекоядци.

— Човекоядци ли?

— „Джак и бобеното стъбло“. — Уорън премести фенерчето си нататък по стената и разкри друга картина на великана, който хващаше хората с ръце и ги ядеше. — Той предупредил Джак, че ще смели костите му, за да си направи хляб.

— Като малка си мислех, че го казва просто за да е страшно — рече Наоми. — Никога не ми е минавало през ум, че великанът наистина би изял Джак.

— Защото никога не си го виждала да яде хора. Това придава малко по-голяма достоверност на заплахата.

Наоми се придвижи към следващата рисунка. На нея жена стоеше насред някаква гора. В едната си ръка държеше копие. Във въздуха зад нея се бе отворила загадъчна врата.

— Лилит? — попита Наоми.

Уорън се взря по-внимателно, после избърса насъбралия се прах, за да се видят по-добре очертанията.

— Може би. Изглежда, зад нея има врата.

— Миниатюрна Адска порта?

— Трудно е да се каже. Но е нещо. — Уорън премести фенерчето и избърса следващата сцена. На нея женската фигура се сражаваше с човешки воини и явно ги надвиваше с лекота.

— Тя се е била с тях — рече Наоми. — Въпросът е дали те са дошли да я посрещнат като приятелка или като завоевателка?

— Тази стая е пълна със съкровища — изтъкна Уорън.

— Значи са я почитали.

— Или пък са се страхували до смърт от нея. Следващата картина също показваше жената, която се сражаваше с демони. Беше убила два от тях и сега се биеше с третия. Копието й бе насочено право към сърцето на демона, готово да го прониже.

— Ако е една от демоните — попита Наоми, — защо се бие с тях?

— Демоните се бият един с друг — каза Уорън. — Мерихим ме караше да убивам демони от негово име. За да спечели власт и престиж в демонската йерархия. Където и да идеш, всички се борят за власт. Кабалистите не са по-различни.

Следващата картина показваше Лилит, застанала пред група ликуващи воини. В едната й ръка имаше черно копие, а с другата държеше за единия рог отсечена демонска глава.

— Тя е станала техен герой — каза Наоми.

— Жената като спасителка. Това е друга повтаряща се тема в митологията. Човек неволно започва да се чуди каква част от тази история се е разпространила и е повлияла на толкова много култури по целия свят.

— По онова време не са имали телефони и интернет.

— Не, но в онези дни търговците са пътували навсякъде. Има данни, че викингите са открили Америките далеч преди Колумб да обяви това. Някои от племената в източните степи имат роднинска връзка с келтите. Те може да са разнесли историята нашир и надлъж.

— Или пък други демони са се появявали и на други места — предположи Наоми. — Историите за тях са твърде много, за да описват само едно събитие.

— Съгласен съм.

Следващата картина накара Наоми да ахне. Косъмчетата на тила на Уорън настръхнаха. На стената бе запечатано как Лилит — или жената, която смятаха за Лилит, — изяжда сърцето на мъж, когото бе пробола с копието си.

— Тя е канибал — рече Наоми.

— Не е канибал — прошепна дрезгаво Уорън. — Канибалите ядат само месото на своя вид. Не забравяй, че тя е демон.

Той се втренчи в картината и отново се зачуди какво ли трябва да свършат в тази сграда. Зад тях се чу тих шум от стъпки. Уорън се обърна и освети с фенерчето пред себе си.

Там стоеше Лилит. Вече не изглеждаше могъща и самоуверена. Бе обзета от умора и раменете й бяха увиснали.

— Ела — каза тя. — Имам нужда от теб. — Очите й се стрелнаха за миг към стената, където стоеше Наоми и фенерчето й осветяваше уличаващата картина. — А, виждам, че са добавили малко история.

— Това ти ли си? — попита Наоми.

— Че кой друг може да бъде? — сопна се Лилит.

— Ти си убила демоните? — обади се Уорън, надявайки се да отклони вниманието й от картината с човешкото сърце в ръката й.

— Да. Те бяха пратени тук преди мен. Не бяха доволни, че аз бях призована да свърша онова, което те не успяха.

— И какво беше то?

— Да подчиня вашия вид, ако мога. Да подготвя света за евентуално нашествие. — Лилит се взря в изображенията. — Това се оказа далеч по-трудно, отколкото смятаха Тъмните повелители. И нашето присъствие тук, изглежда, събуди латентната способност да се използва мистичната енергия на този свят.

— Това сигурно е било разочароващо — каза Наоми.

Тъмните очи на Лилит проблеснаха.

— Накрая няма да има значение. Всички ще бъдете мъртви или поробени.